Саймън Мордън
Уравненията на живота (7)

7.

Петрович пиеше кафе, кипнато в очукано канче в задната стая на Радж Сингх, когато Чейн почука учтиво на вратата и се самопокани да влезе.

— Готов ли си да вървим, Петрович? — той кимна към сикха. — Сран? Всичко легално?

— Както винаги, инспектор Чейн. — Сран намигна.

— Все някой ден, Сран.

— Но дотогава, инспекторе, продължаваме бизнеса.

— Разбира се. Остави кафето, Петрович. Имам по-добро в офиса. — Чейн огледа всичките бележки наоколо, закачени по стените, като проверяваше за имена, числа, адреси — нещо да откликне в паметта му.

Сран искаше да разкара Чейн набързо: той се наведе и взе чашата от ръцете на Петрович.

— Контактът с вас беше удоволствие за мен.

Петрович преметна чантата си на рамо и Сран ги изпрати до изхода, чак до стъпалата на мазето, които извеждаха нагоре към улицата, за да се убеди, че полицаят няма да успее да загледа с какво точно се занимават някои от клиентите в заведението.

Вратата се затръшна решително зад тях.

— Познаваш го, а? — каза Петрович, докато ушите му привикваха към силния шум, нахлул отгоре.

— Познавам всички — каза Чейн и бръкна под якето си. Потупа кобура при мишницата си и го разкопча. — Хайде да приключваме възможно най-незабележимо, а?

— Мислех, че вече си говорил с когото трябва.

— Говорих. Ти не си единственият, за чиято глава е обявена награда. — Чейн тръгна пръв нагоре по стълбите, после си проправи път с лакти в потока от пешеходци.

Петрович почти го настъпваше по петите, за да не го изгуби.

Стигнаха до пешеходната пътека и при следващата зелена светлина пресякоха до сграда отсреща, която клечеше самотна, заобиколена от всички страни с улици. Въоръжени полицаи — не платена охрана, а истински — пазеха входа. Те бяха високи и широкоплещести в бронежилетките си и съвсем анонимни зад визьорите си за прицелване. Единият проследи с поглед Петрович, който вървеше след Чейн, и Петрович видя отражението си в огънатата маска на лицето му.

Той изобщо вече нямаше невинния си ангелски вид от тази сутрин.

Трябваше да си впише името на рецепцията. Служителят зад бронираното стъкло беше чевръст и делови, обаче Петрович изпита пристъп на страх, когато оптичният скенер беше притиснат към очната му ябълка.

Самоличността му издържа теста и му беше издадена гривничка почти като онази, която беше носил в болницата.

— Смята се за нарушение, ако не я носиш, докато си в сградата — каза служителят, докато наблюдаваше как Петрович си я закопчава на китката. — Нарушение в смисъл на пет години и десет хиляди евро глоба.

— Само? — каза Петрович.

— Може да решим да те разстреляме. — Измести очи от Петрович и се обърна към Чейн. — Взимай си го.

— Ти си идиот без чувство за хумор, Джордж. Остави момчето на мира — Чейн хвана Петрович за лакътя и го дръпна към асансьорите. — Няма нищо друго в тази чанта, за което трябва да знам, нали?

— Освен дупката, през която някой се опита да ми пробие нова жопа, не.

Докато чакаха, Чейн огледа щетите:

— С какво?

— С кевларен нож. И то след като бяхме минали проверката за сигурност на всичкото отгоре.

— Плексиглас. Широко разпространено тайно оръжие в момента. (Вратите на асансьора се отвориха с трясък.) Качвай се и ще си поговорим.

Петрович и Чейн взеха асансьора до седмия етаж и минаха по коридора до врата с табелка „ДП Х. Чейн SCD6“. Петрович не видя жива душа през цялото време. Мястото беше като призрачен кораб, който се носеше в сърцето на Метрозоната.

Въпреки безпокойството си той се стовари с благодарност върху кожен фотьойл срещу бюрото на Чейн и наблюдава, без да коментира, докато детективът се занимаваше с ритуала на домакина да направи истинско кафе.

— Харесваш ми — каза Чейн, когато водата започна да бълбука шумно в машинката. — Затова ще ти кажа как мина разговорът с Марченко.

— Марченко. Шефът на органицкая?

— Имам го на бутон за бързо избиране. Марченко може и да е наквасен с водка стар негодник, който се опитва да имитира Сталин, но се познаваме от много време, така че вдига, като му звънна. Казвам му, че двама от хората му са в моргата, след като сме ги изстъргали от стъпалата на една църква, и представяш ли си?

— Той вече знае?

— Той вече знае. — Чейн отиде до прозореца и погледна иззад вертикалните щори към фасадата на стъклената монолитна сграда, която се строеше отсреща. — Но не се извинява. Марченко обикновено се извинява много, особено когато не го мисли наистина, та предполагам, че е бесен, задето внимателно планираният му уникален шанс да похити дъщерята на Ошикора се е прецакал.

— Това не е добре — каза Петрович и се изсули малко по-надолу.

— Споменавам, че съм говорил с някои от очевидците. Че мога да докажа, че той е отговорен за смъртта на всичките невинни минувачи, застреляни от двете идиотски украински свине. — Чейн пристъпи към каничката с кафе, което още не беше готово, и отвори пакет никотинови лепенки, оставени на масата. — Хич не му хареса.

— Това означава ли, че наемниците му са се издънили?

— Точно така. — Той дръпна една от лепенките от хартийката и си вдигна ръкава. Сложи си я малко над китката и се видя, че има още една по-нагоре под маншета на ризата. — Бързо схващащ, Петрович. Кажи ми какво става по-нататък.

Петрович се намръщи:

— Спазарил си ме.

— В общи линии. Не бих могъл да лепна нещо директно на Марченко, но бих могъл да отстраня един-двама от по-високопоставените му играчи и ще трябва да си пазят гърбовете с месеци. Така че той прибра агресивните си псета, които беше пуснал по теб, срещу малко тишина и спокойствие. — На Чейн му писна да чака и взе каничката с кафе. Капки от парата изсъскаха, докато наливаше черната течност в две чаши. — Искаш ли да знаеш колко ми струваше?

— Не особено.

— Двеста и петдесет.

— Хиляди? — Петрович се изправи като стрела. — Хуйня.

— Тъкмо колкото за ново сърце. Марченко наистина ти беше много сърдит. — Чейн побутна кафето на бюрото към Петрович и приседна тромаво в края му. — Надявам се, че не го пиеш с мляко, защото нямам. Или захар. Както и да е, разгласяването на предложението за награда за нечия глава отнема нула време. Такава информация се разпространява бързо и стига до всички правилни хора — или грешни хора — много скоро. Отмяната на награда отнема повече време. Новините, които никой не иска да чуе, пъплят. Понякога не достигат до всички, които трябва да ги научат, докато не стане прекалено късно.

— Прекалено късно. Искаш да кажеш, за мен.

— Предстои ти неприятна седмица, Петрович — Чейн сръбна от кафето си. — По дяволите. Пари.

Докато Чейн си опипваше опарената устна, Петрович намести очилата си и изцъка с език.

— Как успяха да ме намерят толкова бързо? Отидох от църквата в болницата, отново в църквата, до университета и изведнъж съм под прицел.

— Има два еднакво неприятни варианта, и двата еднакво вероятни. Първият е, че са ти свалили изображението от някоя охранителна камера, прекарали са го през софтуер за лицево разпознаване и официалното ти досие е било проверено за информация къде живееш, къде работиш, всичко свързано с теб.

— А, крыша.

— Точно така, корумпирано ченге. По-вероятното е да са ти сложили устройство за проследяване. В болницата, предполагам.

Петрович сведе поглед. Дори дрехите му го бяха предали.

— Значи е възможно в момента да се редят отвън на опашка, за да си опитат късмета с мен?

— Първо ще трябва да знаят приблизително къде си. — Чейн мина зад бюрото си и измъкна вълшебна пръчица от най-горното чекмедже. — Абракадабра. — Той мистично обходи Петрович от глава до пети с пръчката и след малко се спря на десния му ботуш. — Нямам намерение да ти го свалям аз — вдигна поглед от пода.

Петрович развърза връзката и го изхлузи от крака си. Чейн сбърчи нос.

— Съжалявам — каза Петрович.

— Май няма много женско присъствие в твоя живот. — Той завъртя пръчката около ботуша, после отвътре. Бръкна и след неколкоминутни гримаси издърпа някаква лепенка. — Ето.

Петрович взе пръчката от детектива и я огледа. От едната й страна имаше поредица от светлинки, долните четири мигаха. Когато я приближи до етикета, залепнал за върха на пръстите на Чейн, всички светлинки пламнаха.

Той отлепи етикета и като го вдигна към прозореца, се видя отсянката на жички вътре в него.

— Какво да правя с това?

— Скъсай го. Но ако имат достъп до мрежата от охранителни камери, все още могат да те проследят чрез тях, а и знаят къде живееш. Имаш ли къде да се покриеш на сигурно за няколко дни? — Чейн придърпа кафето си и предпазливо го опита.

— Аз съм физик, не шпионин.

— Ваканция в Русия?

— Аха. По никакъв начин не става.

Чейн изви вежди:

— Защо?

— Просто не става. Окей? — Петрович изгледа детектива, който в крайна сметка сви рамене и избърбори нещо под носа си.

— Виж — каза Чейн, — нека ти обясня нещо. Не мога да ги спра да не те убият. Нямам съответните ресурси. Мога да го направя трудно за тях, но не и невъзможно. Може би дори ще успея да заловя убиеца ти, но явно това не е много утешително за теб. Ще се наложи да си помогнеш сам. Бива ли те в това?

Петрович закима бавно:

— Да, бива ме.

— Добре. Та какво ще направиш?

— Не знам все още. Чейн, какво общо имаш със семейство Ошикора?

Детективът стана от бюрото и закрачи из стаята. После заговори с месиански плам:

— Бях тук. Тук за всичко. Армагедон: шокът от първите взривове — Дъблин, Белфаст, Селафийлд, обезлюдяването на провинциите, радиоактивният дъжд, улиците, задръстени с бежанци, деца — толкова много деца без родители — навсякъде. Можеше да изпуснем нещата отвсякъде, да се разпаднем отвътре, да се наводним отвън или някой от проклетите еретици с техните свещени ядрени оръжия да успее да прекоси околовръстната магистрала М25: не се случи. Успяхме да удържим. Приехме всички. Настанихме ги. Хранихме ги. Намерихме им занимания.

Петрович въздъхна, а Чейн шумно се изкашля.

— Отегчавам ли те? — попита той.

— Просто го кажи, инспекторе.

— Това, което постигнахме, беше чудо. И се появиха Ошикора — преди осем години, незабелязани между всички други бежанци, дето се носеха по света. Оттогава органицкая на Марченко и всяка друга криминална групировка в Метрозоната губи почва пред якудзата на Ошикора.

— Той не е от якудза — каза Петрович. — Хората му имат прекалено много пръсти.

— Неоякудза тогава. Корпоративни самураи, както искаш ги наречи. Те живеят на гърба ни, изсмукват ни до капка — паразит и приемник. И ако инфекцията беше само на едно място, нямаше да има значение, но Ошикора управлява организацията си като франчайз, всеки клон продава своя марка престъпност на тълпите. Появяват се навсякъде и това, за което сме работили, за което аз работих, се оказва за нищо. Градът, свален на колене от… — думите най-накрая го предадоха, той вдигна ръце и се стовари тежко на стола.

Петрович се почеса по брадичката и си намести очилата.

— Би трябвало да е много богат тогава.

— Повечето хора не разбират. Не разбират защо полицията не може да направи нещо по въпроса. Предполагам, че ти разбираш перфектно.

— По-добре, отколкото изобщо можеш да си представиш — Кафето му най-сетне спадна до температура за пиене и Петрович го гаврътна наведнъж. — Мерси за лекцията, но смятам да си тръгвам.

Резките му думи стреснаха Чейн.

— Нали каза, че няма къде да отидеш.

— Защото нямах. Сега имам. — Беше на път за вратата, когато се сети, че е забравил това, за което бе дошъл. — Все още има нещо мое у теб.

— А, да: твоят терминал за отдалечен достъп. Половин гигабайт скорост, двеста петдесет и шест битово криптиране, сателитна връзка и тъч интерфейс. Китайско устройство, най-висок клас, може да прави почти всичко. Как става така, че момче като теб може да си позволи подобно нещо? И по-важното: за какво ти е?

— Ти си детективът. Вземи го изясни — Петрович издаде челюст напред. — Само си ми го дай, окей?

Чейн потупа джобовете си, но в крайна сметка използва стационарния телефон на бюрото си. Каза няколко думи, изслуша отговора и бегла усмивка вдигна ъгълчетата на устните му.

Затвори слушалката.

— Лош късмет.

Шегуваш се.

— Уви, не. Някой го е гепил от склада с веществените доказателства. Ще разследвам, не се притеснявай. Ще си го получиш в края на краищата. — Чейн изглеждаше почти щастлив. — Та къде отиваш, Петрович?

— Наистина ли мислиш, че ще ти кажа? Ти дори не можеш да опазиш веществено доказателство заключено на сигурно. Едва ли те бива в пазенето на тайни — и се сбори с непознатата дръжка на вратата. — Просто ме остави на мира.

— Знаеш ми номера. Обади се, когато си готов.

— За кое да съм готов?

Най-накрая успя да отвори вратата.

— Готов да ми кажеш защо спаси Соня Ошикора.

— Поцелуй мою жопу, Чейн.

Гневът го държа чак до приземния етаж. Все още държеше лепящия се чип за проследяване на върха на пръстите си. Оплези му се, след което внимателно го залепи от вътрешната страна на полицейската гривничка. Когато мина покрай рецепцията, откъсна гривничката и я захвърли на гишето с добре премерен яростен жест.

Навън Петрович огледа сградите наоколо и потегли на север. Към Грийн Парк.