Саймън Мордън
Уравненията на живота (31)

31.

Той се осмели да докосне тялото й. Сложи ръка на гърба й и я натисна между плешките. Мускулите под бронежилетката й отвърнаха на докосването му.

— Мади. Ставай. Че ще ни разкъсат.

Той се огледа. Зомбитата все така прииждаха. Бавно, съвсем бавно.

— Маделин? — Петрович се наведе и доближи лице до нейното.

Кръв се стичаше от носа й в малка червена локва на пътя. Тя го гледаше с неподвижни кафяви очи.

— Ставай, трябва да станеш. Не мога да те нося. Не мога да те влача. Имам шест патрона в пистолета, няма да ни стигнат. Не мога да те защитя.

Първият от онези — вероятно мъж — се тътреше мъчително към изпънатите крака на Маделин.

— Няма да мога да се справя сам — каза Петрович, допрял устни до ухото й. — Мислех, че ще мога, но не мога. Имам нужда от теб. — Той се изправи точно когато онзи се навеждаше към Маделин с протегнати ръце.

Петрович го зашлеви с дръжката на пистолета и мъжът се свлече на земята. Той погледна към пистолета, после към слабото като скелет същество на паважа.

— Ёбаный стос.

Появиха се още трима. Той избегна една протегната ръка, просто се гмурна под нея, после стовари юмрука си в един, два, три гръдни коша. Зомбитата падаха като витринни манекени и след това им беше много трудно да се изправят.

Зад тях пророкът ги призоваваше да продължават, проповедните му думи кънтяха в опушения въздух. Петрович беше застанал пред Маделин и само ги предизвикваше да си опитат късмета.

Те го направиха. По-голямата част от тази маса продължи напред и го обкръжи. Устите им се отваряха и затваряха в неми викове, докато се опитваха да го ударят с кожести пърхащи пръсти.

Но колкото и ужасно да звучи, той с лекота ги поваляше на земята, един по един или по няколко наведнъж, като удряше и буташе с ръце и рамене съсухрените им и недохранени тела, а те се свличаха върху купчините кокали и парцали.

Те оформиха около тях двамата кръг от все още мърдащи тела, който препречваше пътя на всеки, понечил да ги атакува. Петрович риташе с върховете на обущата си ръцете от кръга, които се опитваха да докопат Маделин.

Пророкът беше освирепял и когато и сетният му последовател се предаде и се присъедини към другарите си, той атакува Петрович, размахал гегата. Престори се, че се цели в главата му, но насочи оръжието си по-надолу.

Улучи го в бедрото и Петрович залитна назад с вдигната в защитна поза превързана ръка. Спъна се в Маделин и се озова по гръб на земята, заплел крака в нейните.

— Стига де! — той вдигна пистолета си, но му го изби от ръката следващото замахване на пророка с металната пика.

Петрович се претърколи в посоката, в която беше отлетял пистолетът, но се оказа лице в лице с хлътнал череп, кожата му опъната по острите като бръсначи скули. Вдълбаните очи мигнаха сухо пред него.

Беретата се беше плъзнала сред купчината хора. Петрович се превъртя назад, когато желязото пак се стовари върху му. Удари го по рамото, не по главата, но пак го заболя ужасно. Той погледна нагоре през пелената от болка и счупеното стъкло и вдигна крак.

Очите на пророка изскочиха, когато кубинката се заби в слабините му. Лицето му се изкриви и той се сгърчи от болка, забравил всяка мисъл за атака.

Петрович го ритна пак, този път право в капачката на коляното. Пророкът се завъртя и се пльосна долу с дрезгав вой.

Всички бяха нападали по земята. Петрович се довлачи до Маделин. Нещо стържеше в рамото му и го караше да съска през зъби от болка при всяко движение.

— Сам? Сам!

— Тук съм.

— Какво е станало?

— Мога да те попитам същото, но нямаме време. — Петрович затвори очи и изстена при опита да седне. — Телефонът.

— Кой телефон?

— На пророка. — Понечи да се изправи и насмалко да повърне, така че полази на колене.

— Махай се от мен. — Пророкът се опита да отблъсне Петрович с ръка.

Петрович се надвеси над него и претърси многото джобове на панталона му.

— Намерих го.

Понечи да го дръпне, но пророкът не го пускаше и също го дърпаше.

— Това ми трябва — изпъшка пророкът. — Трябва ми Машината!

— Да бе, ама точно сега ни идва в повечко тази Машина. Ей, Мади, малко помощ?

Тя се изправи тежко с обляно в кръв лице. Приличаше на някоя страшна богиня на войната. Сложи крак върху гърдите на пророка и бавно отпусна тежестта си върху него.

След което телефонът се освободи с лекота и Петрович го вдигна, все едно беше първа награда.

Маделин хвана края на металния прът с едната ръка, а с другата — Петрович. Той едва се закрепи на крака като прохождащо бебе и се облегна на нея, защото му се зави свят.

— Къде са другите? — попита тя, после го хвана през кръста и го пренесе над бавно съживяващия се пръстен от тела.

— Не знаеш ли? Кое последно си спомняш? — Петрович хвърли поглед към телефона: батерията почти беше паднала.

— Отидох да затворя вратите. И нещо ме блъсна отзад. — Тя потърка носа си с опакото на ръката и го зацапа с тъмночервена кръв.

— Чейн е бил, прострелял те е, изхвърлил те е навън и е изчезнал със Соня. — Той се огледа. — Какъв мудак. Трябва да стигнем до Ошикора Тауър преди тях, или Чейн ще прецака всичко.

— Сам, те имат бронирана кола. Ние имаме половин прът от скеле.

— Имаме и този телефон. — Той го пусна в джоба си и се концентрира върху крачките си. — Мисля, че съм си счупил рамото.

— Мисля, че съм си счупила носа.

— По-добре няма да стане. Можеш ли да намериш някое безопасно място? Трябва да се обадя по телефона.

— Безопасно? Безопасно? — тя повиши глас. Заслуша се в откосния огън само на няколко пресечки от тях. — Никъде не е безопасно.

— Тогава ще трябва да импровизираме. Насам.

Оставиха назад пророка и последователите му и се завлачиха по изтърканата бяла разделителна линия.

— Къде сме?

— Движим се на юг. Това е добре. — Той забеляза буренясала градина зад порутен зид. — Ето тук.

Тя го прехвърли през тухлените руини и запроправя път напред през камшичените клони на гъсталаците. Стигнаха до място, където прозорец на мазе беше вкопан в земята; на прозореца имаше решетка, но самото мазе беше достъпно.

Тя скочи вътре и го хвана, когато той се опитваше да седне на ръба, но се катурна напред. Свали го на влажния под, обрасъл с мъх, и клекна до него.

— Добре. Всичко по реда си. — Той бръкна в джоба си и потръпна от разместването на ключицата. — Ти набери.

— Мобилната мрежа не работи, Сам.

— Джихадът ще си свърши работата. Търси последния набран номер.

Тя натисна бутона и вдигна телефона до ухото си.

— Звъни — каза учудено.

Петрович се опита да вземе телефона в превързаната си ръка, но пръстите му не можаха да го хванат. Нито успя да вдигне достатъчно другата си ръка. Тя придържаше телефона, а той приведе глава към него.

И почти можеше да чуе как в тишината мощна машина прави милиарди операции в секунда.

— Обажда се Петрович.

— Спаси Соня — каза гласът, — спаси я!

— Хм, да, случиха се някои неща, не непременно благоприятни. Но сега се тревожа повече за твоето спасение.

— Аз съм Новият джихад на машините — каза нещото. — Бъдете в готовност за Новия джихад на машините.

— Винаги съм си мислел, че когато най-накрая имам възможността да разговарям с изкуствен интелект, той ще знае какво е тестът на Тюринг и ще играе по правилата. Но не и ти. Ти се чувстваш задължен да бръщолевиш безсмислици и да ме караш да отгатвам какво имаш предвид.

— Спаси…

— Пада ми батерията, разбираш ли? Така че млъкни и слушай. В Ошикора Тауър има стая под храма в градината на покрива. Соня има достъп до нея, а Хари Чейн държи Соня. Той иска да те изключи, да изтрие паметта ти, да те разглоби парче по парче, така че накрая да можеш само да декламираш „Зайченцето бяло“. Разбра ли ме? Ще може ли да го направи от тази стая?

— Аз съм Новият джихад на машините.

Петрович изръмжа от безсилие.

— Може ли Чейн да те нарани, като използва интерфейса в онази стая? Да или не?

— Не. Той не може.

— Но някой друг може? Соня?

— Да.

— Добре. Забави го колкото можеш, но помни, че той държи Соня, така че никакви нинджа изпълнения с роботизирани самолети и тям подобни. Аз ще се опитам да стигна възможно най-скоро, обаче частите на тялото ми окапват като на хиперактивен прокажен. И още нещо: спомняш ли си какво ми обеща, докато още беше жив?

— Когато стане революцията, ще бъдете пощаден.

— Каквото и да си чул, аз съм все още на твоя страна. Ясно ли е?

— Шинкансен ва мата хаширу.

Линията прекъсна.

— Сам?

— Той… То изчезна.

Тя обърна телефона към себе си и погледна към мигащата иконка на батерията.

— Не разбирам защо си на страната на машина, която убива хора безразборно?

Петрович се размърда от неудобство.

— Не съм. Лъжа като разпран всеки път, когато разговарям с него. Дотук научих, че Новият джихад на машините е наистина надзорник на „Виртуалната Япония“ на Ошикора; къде се намира тайната стая; че компютърът може да бъде управляван чрез нещо в тази стая; а освен това си издействах обещание, че засега няма да се опита да ме убие. Кажи, кой друг може да се доближи достатъчно до Джихада, за да го спре?

— Ти излъга? — шокира се тя, а Петрович външно изглеждаше огорчен, но вътрешно остана доволен.

— Мади, аз лъжа през цялото време почти за всичко. Целият ми живот се гради върху лъжа и ако това ще помогне да спася Метрозоната, ще продължа да лъжа, освен ако панталонът ми не се самозапали.

— Тогава защо Чейн се отърва от нас?

— Защото въпреки твоята реч в стил „нека живеем в любов и разбирателство“ идиотът си мисли, че аз подкрепям Джихада. В двоичния му мозък това означава, че съм склонен да оставя града да изгори; а понеже ти естествено би взела моята страна, за него си част от проблема. — Искаше му се да намести очилата си. Но не можеше — нямаше достатъчно ръце.

— Ако Чейн се добере до кулата преди мен, всякакво предимство, което може да съм имал, ще се изпари и можеш да помахаш за довиждане на града.

Тя забърса по-големите съсиреци кръв от лицето си с ръкава.

— Сигурно има нещо, което можем да направим.

— Нищо друго, освен да поръчаме ядрено нападение. — Той наклони глава, за да я вижда по-добре — разтревоженото й лице, обезобразения посинял нос, вадичките кръв по устните и брадичката й. — Също така би помогнало, ако някой ми повярва.

— Аз ти вярвам.

— Единственото, с което разполагаме, е този прът и телефон, който вече не работи — каза с гримаса. — И луд компютър, който си мисли, че сме на негова страна. Не знам дали това ни стига.

Тя се опита да се усмихне, неуверено.

— Свикнала съм, когато правя нещо, да знам, че зад мен стои цял отбор; и да се проваля, ще има някой, който да поеме щафетата.

Той се изправи мъчително и погледна навън.

— Съболезнования: и аз бих искал да не разчитам само на себе си.

Тя също надзърна навън от ямата.

— Стъмва се — погледна към облачното небе: не се виждаха никакви оранжеви отблясъци по него.

— Тази нощ ще е безподобна — каза Петрович. — Джихадът трябва да е спрял изцяло електричеството. Когато наистина се стъмни, ще настане истински хаос.

— Тогава — каза тя и се набра да излезе от ямата — по-добре да се махаме оттук.

Петрович подпря на обувката си пръта и го вдигна, за да може Мади да го хване.

— Имам план — каза той. — Това нещо ще ни трябва.

Тя се наведе и го прегърна с една ръка. Лицата им бяха много близко и той не знаеше какво да прави.

— Объркан съм — каза той. — Не знам накъде да поема и нямам карта, която да ме упъти.

— Да не мислиш, че аз имам? До тази сутрин бях монахиня. — Тя го хвана здраво и го повдигна. — Като слепец, който води слепци.

Болката в рамото му пламна пак и той стисна очи да я превъзмогне. Нещо топло и меко се допря до устните му, до неговите сухи, напукани и прашни устни.

Той отвори едното си око.

— Да не ме целуна?

— Може би — каза тя и извърна поглед. — Какъв е планът?

— Да откраднем кола.

— Ами Джихадът?…

— Няма да ни докопа в някоя трошка отпреди Армагедон. Дори колкото по-стара, толкова по-добре. Само че сега не бих могъл да запаля двигателя чрез връзване на жички, така че ти ще трябва да го направиш. Ще понесеш ли да те командвам?

Тя завъртя пръта с китка, прокара го нагоре по ръката си, надолу по другата и го хвана.

— Сам. Добре, за последен път.

— И аз не знам защо. — Той си запроправя път през храстите обратно към улицата.