Саймън Мордън
Уравненията на живота (32)

32.

Единствените коли на пътя бяха стари: повечето от новите бяха мобилизирани от Джихада. Петрович избра ръждясала шкода, на която й личеше, че е преживяла няколко войни, и която знаеше как да запали. Той кимна на Маделин и тя счупи с пръта прозореца от пътническата страна. Стъкла се посипаха върху задната седалка, а тя бързо посегна да отвори вратата.

— Не беше заключена.

— Нищо, новобранска грешка. Не се притеснявай. — Той подраска по шофьорската врата и я доотвори с крак. — Прекарай пръта през волана и завърти силно.

Заключващият механизъм на волана щракна и Петрович се наведе над таблото.

— Пластмасовата част под кормилото. Пъхни ръка отзад и я извади.

Тя се сви до него и посегна зад таблото, за да изкара кабелите. Хвърли пластмасата отзад, а Петрович изтегли куп жици. Бръкна с палец и ги разплете с едно дръпване.

— Добре, двете червени. Усучи заедно оголените им краища. Сега черната, само я увий около другите две, където се съединяват. Какого хуя, провери да не е на скорост.

— Как да го направя?

Той се спря и премигна.

— Не можеш да караш кола?

— Не.

— Мразя да използвам думите „ускорен“ и „курс“ заедно, но сега ще минеш „ускорен курс“. Седни зад кормилото.

— Защо не ти?

— Защото не мога да държа волана, едвам виждам и няма как да сменям скоростите.

Тя седна, коленете й се опряха в таблото.

— В такъв случай трябваше да откраднеш по-голяма кола.

— Бутни седалката назад, жено! Ръчката е под седалката, дръпни я и се облегни назад. Маделин се изстреля назад с трясък, а вратът й се разтресе.

Петрович скръцна със зъби.

— Ёбаный стос. Сложи ръка на скоростния лост и го размърдай наляво-надясно.

— Не ще — каза тя.

— Натисни го навътре, докато се освободи.

— Готово.

— Най-после. Рекордът ми в Санкт Петербург беше петнайсет секунди от чупенето на стъклото с тухла до отпрашването. Срам ме е колко време ни отнема сега. — Той се зае с жиците, допря син кабел до съединените краища.

Блеснаха сини искри.

Двигателят припали, но после угасна.

— Десният крак на газта. Леко! — доуточни той, когато тя го настъпи с цялата си тежест. — Не чак докрай. — Той се опита с жиците отново и след няколко астматични хрипа двигателят захапа и се съживи, но си остана на ръба да изгасне през цялото време. — Повече газ, но да не задавиш карбуратора.

— Нямам никаква представа за какво говориш — извика тя през шума и тракането.

— Само не пипай нищо, докато не се кача.

Той затвори нейната врата и заобиколи бързо предницата. Когато седна на пътническото място отпред, тя си слагаше колана.

— Какво? — попита, като го видя, че я гледа.

— Всъщност не е толкова лоша идея. — Той се опита да вдигне ръка, но от болката в рамото се отказа. — Добре, както и да е. Ръчна спирачка.

— Която е… — ръцете й се суетяха над ръчки и бутони.

— Тук! Зад скоростния лост. Нищо де. — Хвана спирачката с гримаса и изпъшка, когато я пусна. — Добре. Завърти кормилото наляво докрай, включи на първа и да изчезваме оттук.

— И това става като…

— Използваш съединителя.

— Знаеш ли — каза тя, — ужасен си, както командваш.

— Опитвам се да спася над двайсет и пет милиона души. Мисля, че това ми позволява малко да подвиквам.

— Само споменавам. Съединител. Кое беше това?

Петрович потри чело с превързаната си ръка.

— Чёрт. Най-левият педал. Долу. Зарежи скоростите — аз ще ги местя.

— Няма ли да те боли?

— Вече не ми пука. Чейн има поне половин час преднина, така че трябва да тръгваме. Хайде!

— Съединителят.

Петрович превключи лоста на първа скорост.

— Бавно отпусни съединителя. Колата ще дръпне напред. Би трябвало. Дръж крака си на газта.

Колата подскочи, одра задницата на предната кола, после изхвърча на пътя и се насочи директно към отсрещния тротоар.

— Опа — каза Маделин.

— Завърти кормилото надясно, по пътя, не напряко на пътя.

Останаха без двете странични огледала, докато криволичеха през шпалира от паркирани коли. Не че беше голяма загуба, бездруго се държаха само от черно тиксо.

— Така става ли? — попита тя.

— Чуваш ли ръмжането на двигателя?

— Какво?

— Съединител!

Той премести лоста за скоростите на втора и колата подскочи отново, но по-бързо. Маделин присви очи, за да вижда през мръсните прозорци, наближаваха кръстовище.

— Накъде?

— Надясно — каза Петрович, докато се опитваше да разбере къде са. — Завий надясно.

Тя завъртя волана рязко и колата направи остър завой към широката търговска улица.

Едното колело се удари в бордюра и колата откъм Петрович се остърга в уличен стълб. Преди да хванат пак платното, той успя да види отблизо няколко опразнени витрини. Тъкмо се бяха върнали на пътя и отпред се изпречи някаква изгоряла отломка напряко на бялата разделителна линия.

Маделин се извърна да погледне към Петрович, който бавно се извърташе на седалката. Те удариха почернялата предна част на препятствието и го избутаха встрани от пътя си. Колата им се заклати, метал застърга и стъкло се разтроши. Минаха.

— Не ми каза къде са спирачките — каза тя, след като успя донякъде да овладее положението.

— Моя грешка — извряка Петрович. — Средният педал. Натискаш съединителя и спирачката едновременно.

— Така по̀ бива. Друго, което смяташ, че трябва да?

— Да. Пътят напред изглежда наводнен. Така че натисни спирачката.

Тя я настъпи рязко и колата поднесе и направи пълно завъртане. Озоваха се в тъмно мазно блато, което се стелеше надолу по улицата и ставаше все по-дълбоко в далечината. В най-далечната видима точка стигаше до прозорците на първия етаж. Те се загледаха в наводнените сгради, а двигателят на колата издаваше възходящи и низходящи звуци, сякаш дишаше.

Водната повърхност беше толкова задръстена с боклуци, че изглеждаше почти като твърда земя: всички отломки от реката безпощадно завземаха сушата по същия начин, по който моторизираните пълчища на Джихада напредваха неумолимо.

— Това — каза Петрович, — това усложнява нещата. Дай заден.

Докато стояха така, водата започна да приижда под тях. Тъмни очертания се раздвижиха отпред все по-наблизо.

— Къде е задната?

— Защо не ти я намеря аз направо? — той бутна скоростния лост до крайна позиция и го натисна. — Махни си крака от спирачката и бавно отпусни съединителя.

Движеха се назад, но Маделин все още упорито гледаше напред. Петрович се завъртя нервно на мястото си. Нещо мина на хоризонта, появи се за момент между две остъклени кули, но поради сгъстяващия се мрак той не успя да различи очертанията му.

Извърна глава, за да вижда по-добре, и рамото го прониза предупредително.

— Добре, добре. Достатъчно. Сега завий докрай надясно.

Отзад бронята се остърга в бетонна колона, разклати се цялото купе. Маделин с усилие успя да задържи двигателя запален.

— Добре си, добре си — Петрович погледна отново към небето. — Не се справяш никак зле.

— Като за начинаещ искаш да кажеш. — Тя подсмръкна и изчегърта коричка засъхналата кръв в носа си със счупен нокът.

— Не прави така, докато си в движение — каза той. — Рязко наляво! Ще трябва да намерим друг път.

Върнаха се на пътя, Петрович се привеждаше напред и оглеждаше покривите.

— Какво? Какво има?

— Има… — той се намръщи. — Нещо се движи горе. Нещо голямо.

— Не разбирам. — От разсейването се беше насочила към зарязан изтърбушен микробус и едва успя да свърне в последния момент, за да го избегне.

— Намали. Тук дай надясно.

Отново взе завоя прекалено широко, качи се на тротоара и за малко да блъсне колата в откачена метална гаражна врата.

— Извинявай.

— Обещай, че ще минеш шофьорски курс, преди да ни се наложи да правим това отново.

Предното стъкло се пукна. Дупчица се появи на задното стъкло секунда преди цялото да се пръсне и да падне навътре като кристална завеса.

В страничната уличка, по която завиха, имаше хора, разпръснати в рядка върволица между тротоарите. Тикаха големи колички за пазаруване, пълни с плячкосани стоки, но определено имаше място за още малко.

— Къде беше задната? — попита Маделин и се хвърли върху Петрович.

Коланът я дръпна на половината път, така че тя го завлече под себе си.

Предното стъкло се разпадна и Петрович усети как то се сгромоляса на поне три места. Едното беше върху седалката му, та меката й вътрешност се разхвърча. Другите две парчета удариха Маделин: бронежилетката й се втвърди при сблъсъка и после бавно се отпусна: като мускулен спазъм.

Двигателят заглъхна и колата продължи по инерция.

— Вън, вън — изпъшка Петрович, гласът приглушен заради позицията му.

Маделин се освободи от колана си и отвори вратата с ритник, като през цялото време се стараеше да остане колкото може по-приведена. Петрович си отвори вратата и се срина на тротоара.

Изстрел пръсна прозореца на вратата над главата му. Той се прегъна под дъжда от стъкла и запъпли към задницата на колата, като плюеше острите парчета, които падаха по лицето му.

— Мади!

Тя вече се беше свила до багажника, преди той дори да беше успял да заобиколи задната гума. Още един изстрел, още един прозорец.

— Райската милиция — каза тя. — Разпознах ги.

— Значи бягаме. Давай.

— След теб. — Тя му посочи с жест да тръгва, после се изправи зад него.

Не беше галантно, но беше целесъобразно. Така тя можеше да го прикрива.

Той тичаше, превит одве, по права линия по-далече от колата. Стигна до ъгъла и спря внезапно. Маделин се блъсна в него, събори го и тя се претърколи на земята.

Шинелът на Петрович се беше преметнал наопаки и бе захлупил главата му, но той беше толкова втрещен, че не можеше да разбере как така внезапно беше станало тъмно. Изведнъж се сети защо беше спрял да тича. Беше погледнал нагоре.

Насред улицата имаше сграда, за която би се заклел, че я нямаше само секунди преди това.

Дръпна с нокти шинела да го махне. Краката на Маделин бяха точно пред него: тялото й беше в готовност, ръцете й вдигнати в бойна поза. Това, от което се опитваше да го предпази, беше уродлива рожба на строителен кран и скорпион, висока пет етажа.

Съскане на хидравлика и щракване на сервозадвижване. Крак, направен от стоманена решетъчна конструкция с индустриални размери, се вдигна високо и разпори въздуха. При спускането си той проби дупка в пътната настилка и прониза тръбопроводите отдолу.

— Полный пиздец — промълви той. — Мади?

— Сам?

Още един крак се премести, срина предната страна на магазин и цялата сграда се срути на улицата в ураган от зидария.

Нещото имаше глава, а на главата имаше светлини като свити от някой тир. Лъчът проби облака прах като прожектор и фокусът му слизаше все по-надолу, докато се фокусира върху тях двамата.

Светлината беше толкова ярка, че ги изгаряше.

Петрович се поизправи и застана пред Маделин. Вдигна бинтованата ръка, за да си затули очите.

— Сам, какво правиш? — попита тя тихо.

— Пазя ни живи.

Механичното свистене и пъшкане секна. Дори от Райската милиция притихнаха, забравили плячката си в небивалия момент на ужасено страхопочитание.

Прожекторите се вторачиха надолу към тях от върха на конзолния врат. Петрович изви глава, за да погледне нагоре.

— Познаваш ме, нали? — каза той.

Главата се сниши, докато не се изравни с главата на Петрович. Едната беше увредена, нарязана, кървяща; другата огромна и студена, и почти неразрушима.

— Погледни ме. Вгледай се в лицето ми. — Той пъхна пръст зад ухото си и дръпна превръзката да я разхлаби. Втвърдена лента от окървавения бинт се изплъзна от пръстите му. — Аз съм Самуил Петрович и ти имаш нужда от мен.

Сглобка изскърца. Плъзгач заекна. Миришеше на смазочно масло и електричество.

Конструкцията приклекна, като изпотроши всичко под решетестия скелет на тялото си: коли, уличното обзавеждане, самата улица. Наведе се толкова напред, че горещината от фаровете му изгаряше кожата на Петрович.

С леко отклонение и поскърцване на скрипци насочи вниманието си към Маделин.

— Моя — каза Петрович. — Тя е моя. Заедно сме и няма да се разделим.

То задържа светлините си върху нея в продължение на доста дълго време и най-сетне с въздишка вдигна поглед.

Петрович не виждаше нищо освен сиви петна, прогорени в ретините му, но се досети в какво се беше загледало то в момента. Опипом потърси ръката на Маделин и леко я подръпна.

Тя пристъпи тромаво към него, вкопчи се в него и го притисна към себе си, защото и тя беше заслепена.

— Наведи се — каза той и двамата паднаха на колене и се притиснаха един към друг.

Машината, построена от Джихада, се раздвижи. Въздухът се изпълни със скърцане и пукане, дрънчене и басово боботене. Земята се разтресе и се надигна под тях, после отново се сгромоляса. Прах се разстла на талази, метал се трошеше, стъкло се пукаше; пистолет изтрещя три пъти, после замлъкна завинаги.

Трусовете отслабнаха, въздухът се раздвижи, когато противотежестта прелетя над главите им, и то пое с бодра крачка по пътя, който беше прекалено тесен за него. Многокрак колос, който унищожаваше всичко по пътя си.

С изключение на Петрович и Маделин.

Той погледна над очилата си. Светлините на чудовището проблясваха в далечината, но самото небе беше тъмно.