Саймън Мордън
Уравненията на живота (19)

19.

Бяха се сврели в тих ъгъл в кухнята, персоналът беше зает някъде другаде. Тя си свали всичко: робата, бойното снаряжение, всяко нещо, докато не остана само по прилепнало по тялото сиво трико. Последно свали касинката и разкри обръснатата си отпред и отстрани глава. Каквото беше останало от тъмната коса, се спускаше назад между плешките почти до кръста й.

През цялото време тя гледаше, без да мига, към Петрович. Той стоеше онемял и неподвижен, сърцето в гърдите му биеше бавно и силно.

Тя се пребори с бялата готварска манта, която й беше поне един размер по-малка, след което събра всички дрехи да ги закачи пред големите готварски пещи.

Щом дойде неговият ред да се съблече, той го стори зад индустриалната миялна машина. Оттам се появи също облечен в бяла манта, но завари само нейната бронежилетка, която стоеше като обезглавен войник на свободния стол и му напомни за нея самата, висока, силна и гъвкава.

Когато се върнаха на масата, тя не спря да си краде от картофките на Петрович.

— Мислех, че не беше гладна.

Тя го погледна с прекрасно предизвикателно изражение и посегна отново.

— Дори да е от моята чиния, пак се брои за храна. — Той набоде с вилицата цяла наденичка и я заръфа.

Чейн остави сандвича и си избърса устата.

— Може ли някой да ми каже защо смятате, че Ошикора е мъртъв? Важно е, дори и вие, хора, да сте прекалено заети да се тъпчете с храна.

Петрович рече с пълна уста:

— Пиф, дай му картата.

Пиф бръкна покрай пистолета в чантата си за картата с чипа и я плъзна по масата.

— Сам още не ги е виждал — каза тя. — Изглеждат автентични.

— Аха. По време на краткия ми разговор с Хиджо той почти направо си призна, че е пуснал куршум в главата на стария Ошикора. После ми каза, че аз съм следващият, което беше мило от негова страна — Петрович завъртя вилицата си и загриза другия край на наденицата. Лиши се от още два картофа заради същия хищник. — Чёрт! Вземи си твои!

— Не ругай монахинята, Петрович — каза Чейн.

Той извади мини лаптопа си и пъхна картата с чипа в него.

Малкият компютър изхриптя, напъна се и накрая метално гласче извика:

— Надявам се, че си ти, Сам. Много се надявам, че си ти. Убиха баща ми. Отведоха го някъде и го застреляха. Чух го, макар че не трябваше. Не знам какво да правя, не знам къде да отида, не познавам никого, който да може да ми помогне. Освен теб. Трябва да ме спасиш, Сам, защото си нямам никой друг.

Чейн погледна с крайчеца на окото си към Петрович, гол, но със сервитьорска униформа, който дъвчеше последната си наденичка.

— Какво? — каза Петрович.

Усмивка разпъна устните на Чейн. Той се опита да я прикрие, но не успя.

Петрович преглътна и се извърна на стола си:

— Какво? Какво има?

— Помогни ми, Оби-Уан Кеноби, ти си единствената ми надежда — изписка Чейн и се разсмя.

— Заткнись на хуй, гаишник! Тя обади ли се в полицията? Не. Защо? Защото знае, че всичките сте също толкова безполезни, колкото си и ти — Петрович погледна зъбите на вилицата и си помисли как биха изглеждали забити в крака на Чейн.

— Добре, много мило от нейна страна да те помоли за помощ, но наистина, Петрович — и се изхили: — Погледни на нещата по-обективно.

— Детектив инспектор — каза Пиф. Тя присви очи и скръсти ръце. — Вчера този човек измисли как да превърне електричеството в гравитация. Не бързайте толкова да го пренебрегвате.

Петрович му се озъби:

— Ще ти кажа същото, което казах и на онзи распиздяй Хиджо: ще я спася. Само за да докажа, че мога.

Сестра Маделин се намести неудобно на стола си.

Чейн погледна към Пиф, после към Петрович. Въздъхна и пусна втория файл.

Дум. Дум. Дум.

— Пусни ме оттук, умолявам те, пусни ме да си вървя!

Последва само пукот и Чейн изключи звука. Той се почеса по брадичката:

— Този, който я влачеше, беше Хиджо. Такова нещо не би могло да се случи, ако Хамано Ошикора беше все още жив.

— Не думай — Петрович протегна ръка за компютъра и Чейн му го подаде неохотно.

Сега той изгледа видеото. Знаеше съдържанието, но без подробностите: как Соня Ошикора набляга на думите си, гледа право в камерата. В първия клип не му се молеше, просто му съобщаваше как точно стоят нещата: беше сама в пълния хаос и единствен той можеше да я спаси.

Във втория беше различно. Нещо се беше объркало и тя беше избягала на единственото сигурно място, което познаваше — стаята си в кулата. Беше заключила вратата, беше изпратила последно съобщение, преди да се превърне в затворник.

Но нещо му се въртеше в съзнанието, пречеше му. Той го пусна отново, а останалите го гледаха как се беше привел към екрана и не мигваше.

— Тя не изпраща съобщението — каза той. Вдигна поглед с усмивка. — Не, наистина. Какво е последното нещо, което виждате?

Чейн посегна за компютъра си, Петрович не му го даде.

— Добре де. Хиджо издърпва Соня на пода.

— Не. След това. Някой насочва пистолет към компютъра. Така свършва съобщението.

— Не го схващам.

— Човек може да изпраща съобщенията си чрез неутрализиране на устройството. Аз го правя, като натисна иконката за изпращане или като отида на „изпрати“, или като натисна някое копче. Соня не успява да направи нито едно от тези неща, защото е притисната на пода от Хиджо. Хиджо също не го е направил, защото той не иска съобщението да се изпрати: нали разбива вратата, за да не допусне тя да изпрати зова си за помощ.

— И кой го е изпратил тогава?

— Не знам — каза Петрович. — Но знам какво означава всичко това.

— Някой друг освен Соня е искал съобщението да бъде изпратено — обади се сестра Маделин.

— Просто да знаете, че ви слушам внимателно. Този Хиджо не владее положението напълно, има поне един човек, който си остава верен на стария господар.

— Мътните го взели — обади се Чейн, — няма нужда да развиваме теории. Дори и да е вярно, дори и Ошикора да изплува мъртъв в реката или да се забие под някой мост, не ми е ясно какво очаквате да направя аз по въпроса.

— Ами не знам — зачуди се престорено Петрович, като си потупваше брадичката с пръст. — Може да събереш някои от твоите приятелчета полицаи и да отидете въоръжени до зъби в Ошикора Тауър, да освободите Соня и да арестувате Хиджо за убийство. Какво ще кажеш? Звучи ли ти като нещо от интерес за полицията?

Чейн щеше да отговори, но се спря. Той потропа с пръсти по масата и завъртя празната си чиния.

— Нека ти кажа какво ще стане. Ще отида при шефа ми, ще му кажа, че Хамано Ошикора е бил убит от един от верните му хора, който сега държи Соня Ошикора за заложница. Че трябва да организираме акция и да я спасим. Той ще каже: „Защо? Защо, по дяволите, бих рискувал хората си, щом империята на Ошикора се е заела да се самоунищожава?“ Точно така ще ми каже. Може дори да добави: „Добре че се отървахме от тях“, и да се зачуди дали съм с всичкия си, но това ще е горе-долу.

— Значи ще продължиш да правиш същото, което правиш от самото начало: абсолютно нищо.

— Ти в час ли си какво се случва навън в момента? Лее се като из ведро без никакви изгледи някога да спре, твоята малка кибер война с Ошикора е заразила цялата Метрозона с всевъзможни глупости, а ти искаш от мен да организирам кървава баня в една от най-добре пазените сгради в града — Чейн си взе компютъра. — Точно така. Нищо няма да направя. Днес е хубав ден за мен. Досега не бях успявал дори леко да възпра Ошикора, откакто се появи. Сега вече не съществува, а Хиджо няма достатъчно мозък да опази империята. Мога да се облегна, да си събуя обувките и да наблюдавам как се сгромолясват. Няма защо да пострада някой друг освен тях самите.

— Соня ще пострада — каза Петрович, — а и Хиджо иска да ме убие.

— Хиджо ще бъде прекалено зает с по-важни неща, че да се занимава с дребна риба като теб — Чейн си прибра компютъра и стана, а столът му остърга пода. — Колкото до Соня, предполагам, че на нея не може да й се помогне. Приятно ми беше да се запозная с всички ви. Петрович, ако все още искаш бронежилетката, на задната седалка в колата ми е.

Петрович се престори, че обмисля предложението, след което бавно вдигна среден пръст:

— Засунь в жопу!

— Ти си решаваш. Аз направих каквото можах, а ти сигурно не разбираш, че съм ограничен не само от закона, но и от това какво е възможно. — Чейн издърпа якето си от облегалката на стола и се запъти към вратата.

Сестра Маделин стана. Понеже беше много висока, й отне доста време. Петрович щеше да й каже да не се хаби заради Чейн, но лицето й изразяваше такова праведно негодувание, че не се осмели. Тя се понесе след инспектора, дългите й крака с лекота скъсиха разстоянието помежду им.

Останаха само той и Пиф на масата. Петрович си свали очилата и ги бутна небрежно настрани. Разтърка си очите.

— Не ми е притрябвало всичко това, ще знаеш.

— Сам, може би е за добро. За да се върнем към това, в което ни бива.

— Да, би било чудесно, само дето Хиджо е по петите ми и аз не съм толкова сигурен, колкото Чейн, че му липсва потенциал. На мен ми изглежда достатъчно опитен. — Присви очи да си намери очилата и взе да си играе с дръжките им. — Идеята да отлетя далече оттук ми се струва все по-примамлива.

— Добре тогава, действай — каза Пиф. — Виж как ще потръгне. Всеки университет на планетата би те взел: достатъчно ще е да им размахаш онзи лист хартия на бюрото ми.

— Разработката е повече твоя, отколкото моя. А и сега имам да доказвам нещо друго: настоях, че ще спася Соня Ошикора.

— Хубаво е да ти се иска, Сам, но… — гласът й заглъхна и тя прокара пръсти през мънистената си коса. — Ще те убият.

— Колко е часът?

Пиф погледна часовника си:

— Дванайсет и половина.

— И без това умирам след малко повече от час. — Видя изражението й. — Не се притеснявай. Малка административна подробност. А и не ми е притрябвал Чейн. Имам план. Все още не е доизпипан, но е добро начало.

— Искам ли да знам?

— Не, не искаш.

— Добре.

Телефонът на Пиф изписка и тя бръкна покрай неудобно големия пистолет да го вземе. Намръщи се при вида на номера, отвори капачето и каза колебливо:

— Ало?

Петрович отмести поглед, за да не я притеснява. Чейн и монахинята бяха потънали в оживен разговор при вратата. Тя сочеше назад към Петрович, забиваше пръст в гърдите на детектива, а той само я гледаше с безгрижна незаинтересованост.

— Това е… странно — каза Пиф, натисна едно копче и подаде телефона на Петрович.

Той откъсна очи от Маделин и погледна към малкото екранче. Пиф беше извадила последния номер, от който й бяха звъннали.

— Едно-три-пет, седем-едно-едно, едно-три-едно, седем-едно-девет. Това не е истински номер. Всъщност е много — и също използва единствената дума, която можеше да го характеризира — странно.

Петрович се извърна. Сестра Маделин се пенеше, защото Чейн беше вдигнал телефона си при позвъняване насред спора им. Той беше отстъпил малко назад със слушалката между ухото и рамото. Каза „кой е?“ два пъти, след което затвори. Вторачи се в апарата си.

Почти веднага някой от кухненския персонал донесе телефона на монахинята от мястото, където го беше оставила да съхне. Тя се дръпна от Чейн и вдигна телефона до ухото си.

Петрович се приближи бавно с телефона на Пиф в ръка. Той свали китката на сестра Маделин до своята височина и я извъртя, за да види дали номерът е същият.

— Няма никой — каза тя, — дори дишане не се чува. — И обърна слушалката към ухото му.

Само мъртва тишина, нито смущения по линията, нито попукване. После връзката прекъсна.

Той огледа тавана на ресторанта. Имаше камери във всеки от четирите ъгли и допълнително една при входа. Още пет-шест души ядяха тук; мястото обикновено биваше по-пълно.

— Мисля, че някой се опитва да се свърже с мен — каза Петрович.

— Защо просто не ти се обади?

— Нямам телефон. Знам, че сигурно съм последният в Метрозоната, който няма, но е факт. Никога не ми е трябвал. Нямам с кого да говоря — Петрович намести очилата на носа си и погледна към Чейн:

— Едно-три-пет, седем-едно-едно, едно-три-едно, седем-едно-девет?

Той кимна:

— Познато ли ти е?

— Аха. Просто не съм очаквал да го видя така. Отивам да се облека, преди да ми се наложи да бягам гол от сградата, преследван от нинджи, че горе-долу май натам вървят нещата.

Петрович хвърли насилена усмивка на кухненския персонал, докато търчеше и си събираше обущата, чорапите, панталона, бельото, тениската. Нахлузи си панталона и си обу топлите вкоравени високи обуща. След това помаха за довиждане и без да сваля бялата манта, понесе останалото под мишница.

— Пиф? Телефонът. — Той го хвърли през масата към нея. — Задръж пистолета.

— Обратно към лабораторията. Току-що се сетих, че има как да ми се обадят.

— Имейл сървърите не работят обаче. — Тя прибра телефона си в чантата и я преметна през рамо.

— Но аз все пак успях да се свържа с теб, нали? Добрите стари медни жици.

Двойката се насочи към вратата и Чейн им препречи пътя.

— Дължиш ми обяснение — каза той.

— Ако не беше такъв конь педальный, щеше да се досетиш. — Петрович се стрелна от едната му страна, Пиф от другата.

Тя извика:

— Първите осем прости числа! — точно преди вратите да се затръшнат след тях.

— Защо му го каза!

— Твоята опитомена монахиня също искаше да знае.

— Тя не ми е никаква.

— О, Сам. Видях начина, по който я гледаше. И тя теб.

Той се спря насред коридора и тя също се спря.

— Никога повече — каза той — не споменавай нищо подобно.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Добре.

Изминаха останалото разстояние на бегом с изключение на асансьора, който се изпълни с нейното тежко дишане и неговите тихи стонове.

Когато вратата на асансьора се отвори, и двамата чуха, че стационарният телефон звъни. Охранителят успя само да зърне пропуските им за микроскопична част от секундата, когато двамата профучаха покрай него.

Телефонът върху бюрото на Пиф чуруликаше с остарелия си от началото на века монотон. Пиф затвори вратата и се облегна на нея, Петрович се прокрадна до бюрото и погледна мнително слушалката.

— Просто вдигни — каза тя.

Петрович хвана слушалката. Тишината отекна по-шумно от звъненето.

— Петрович — каза той и заяака.

— Шинкансен ва мата хаширу.

Той отвори уста, после бавно я затвори. Поиска химикалка с жест.

— Може ли да повторите, ако обичате?

— Шинкансен ва мата хаширу — каза гласът с перфектна дикция.

Точно както първия път.

Петрович отвори капачката на химикалката със зъби и драсна каквото предположи, че беше чул, на най-близката хартийка.

— Как да се свържа с вас? — загледа написаното, като се мъчеше да го разбере.

Чу само сигнала за свободно и слушалката се изплъзна от пръстите му. Скочи със завития си кабел от бюрото и остана да виси, докато Пиф не я вдигна и върна на мястото й.

— Кой беше? — попита тя.

— Ето това, тази дума тук. Позната ми е. И единственият път, когато съм я чувал преди, беше от човек, който би трябвало да е мъртъв.