Саймън Мордън
Уравненията на живота (15)

15.

Беше все още нощ когато се събуди, но никак не би могло да се нарече тъмно. Загърнат с одеяла, той се покатери на сандъка да погледне навън през прозореца, да види ярките светлини на града: от огненооранжевото на натриевия блясък, който гореше долу над улицата, до трицветните лазерни лъчи, който изписваха послания и логота по долната повърхност на облаците. Помежду им бяха белият блясък и движещите се изображения по кулите, които сочеха пътя към спасението. Петна от светлина се плъзгаха по кехлибареното небе и покрай пътищата: червено отгоре и червено отдолу.

Беше ярко почти до болезненост, достатъчно ярко, че сянката му да пада на празната стена отзад.

Компютърната светлинка премигваше насреща му. Дори с новото си име той беше ненаситен за информация, инфоядец. Оставаше му малко време да прегледа новините, преди да тръгне за летището. Той слезе от сандъка, на който беше кацнал, и седна по турски пред клавиатурата. Раздвижи пръсти, изпука всяка става и влезе да види какво носи днешният ден.

Носеше хаос. Сървърът му в Тувалу беше ударен от масивна ударна вълна от трафик: старовремска атака за „Отказ на услуга“ толкова голяма, че той не можеше да се свърже, за да промени настройките, да го върне към първоначалните настройки или просто да го хибернира. Изключи връзката и угрижено заръфа палеца си.

Използва прокси сървър, достъпен за широка употреба, като скри самоличността си сред масата от други анонимни посетители, и потърси местния разпределителен възел, който ползваше в старото си жилище в Клапам. Беше повреден, залят от информационно цунами.

Опита да се върже към мрежата на университета като посетител: хостът беше недосегаем. Няколко онлайн форума, които обичаше да посещава, бяха недостъпни за четене. Но за останалата част от земното кълбо нещата си вървяха по обичайния начин.

Всичките му онлайн свърталища, където обикновено можеше да бъде намерен, бяха безпощадно унищожени: без финес или тънкости, просто терабайти информация бяха хвърлени към всеки отворен порт, за да се задръсти напълно. Беше на прицел, и то много упорито.

Той се облегна назад и се замисли кой ли би направил подобно нещо.

Ошикора би могъл, но не изглеждаше в негов стил. Марченко определено, но беше съмнително, че умее да използва компютър, да не говорим за координация на нещо толкова сложно.

Соренсън: той нямаше причина да си връща за нещо на Петрович, колкото и перверзно луд да беше под лустрото на старовремския си момчешки чар. А Чейн беше по-внимателен и по-вероятно би наел друг да му свърши работата. Но в случая опираше до опит за блокада, а не пробив за добиване на информация. Който и да беше, се опитваше да попречи на комуникациите му, на електронното му зрение.

Така че въпросът беше какво се опитваха да скрият. Въпреки че скоро щеше да е мъртъв, трябваше да разбере. Ами ако е уловка, за да го върнат насила в реалността…

Знаеше номера за директен достъп до стационарния си телефон в лабораторията. Купи си виртуален телефон онлайн и го набра. Звъня в продължение на няколко минути, но знаеше, че трябва да изчака. Най-сетне Пиф вдигна.

— Дай Съжалявам. Не го чух, после не можех да го намеря. — Чу се как хартия се плъзна на пода, последвана от приглушени ругатни. — Кой е?

— Сам е.

— Трябва да дойдеш. Веднага.

— Нещо не е наред ли? Добре ли си? — Петрович усети как пулсът му се ускори.

— Добре съм. Тази бележка, която си ми оставил…

— Ако щеш ми вярвай, има нещо по-важно от това. Не излизай навън. Всъщност се обади на охраната и им кажи да пратят двама души на пост в двата края на коридора. Кажи им, че ще им трябват пистолети.

— Какво си направил?

— Пиф, вторникът беше дори по-зле от понеделника. Провалих си живота толкова тотално, толкова крайно, че не мога да се върна. Никога. Сбогом. Само трябваше да те предупредя.

Последва почти пълна тишина: нищо освен пукоти по линията и звука от дишането й.

— Сам, ами науката?

— Сам скоро ще е мъртъв. Преди да си отиде, иска да ти каже, че беше невероятно да работи с теб и че ще му липсваш много.

— Не виждам никакви грешки в уравнението ти.

— Неговите уравнения. Уравненията на Петрович. А освен ако не успее да изобрети машина на времето, той няма да се върне.

Отново тишина.

— Кажи ми — вметна той. — Нали не съм изобретил машина на времето.

— Не точно изобретил. По-скоро си описал как би могло да стане. Разликата е като между Айнщайн и проекта „Манхатън“. — Тя дори се изкиска.

— Пиф, не мога да чакам четирийсет години. И това дори не е причината, поради която се обадих. Някой тайно ме дебне, вероятно преди да ми скочи с оружие. Обещай ми, че ще се пазиш.

Тя се предаде. Тонът й се промени тотално.

— Защо, Сам? Защо ти причиняват това?

— Защото съм лош човек. Не е нужно да знаеш повече от това. Има едно последно нещо обаче, което можеш да направиш за мен. Мрежата на университета работи ли в момента? Не ми дава да вляза заради говняната буря, която се е развилняла при мен.

— Работи, поне когато последно проверих.

— Ако ти дам паролата си, ще можеш ли да копираш някои файлове за научния ми ръководител?

— Нали знаеш, че не е редно от моя страна?

— Аха. Пиф, след няколко часа официално ще съм мъртъв. Нарушаването на правилата и условията за ползване няма да ме безпокои особено.

— Чакай малко. — Тя остави слушалката на бюрото и отвори няколко чекмеджета в търсене на електронния си бележник. Петрович го чу как изписка при включването, след което телефонът изпука отново. — Добре.

— Там ли си?

— Да.

— s-a-m-u-i-l-точка-p-e-t-r-o-v-i-c-h

— Готово.

— d-четири-d-пет-c-четири-d-x-c-четири.

— Вътре съм.

— Виждаш ли папка „Симулации“? Кликни върху нея и ми кажи какво виждаш.

— Имаш поща, между другото — каза Пиф. — Две хиляди осемстотин деветдесет и седем съобщения. Откога си толкова популярен?

— Заливат ме със съобщения. Навсякъде. Не знам кой го прави.

— Ще погледна.

— Не отваряй програмата! Всичко ще се напълни с вируси, компютърни червеи и други подобни.

— Отворих програмата, Сам.

— Затвори я! Затвори я!

— Всичко е отбелязано като спам с изключение на първите две. Познаваш ли някоя си Соня? Тя ти е изпратила няколко доста тлъсти файла.

Юмруците на Петрович бяха побелели от ярост.

— Ёбаный стос, Пиф! Затвори програмата.

— Отворих първия файл. Видео. Много е красива, нали?

Той изскърца със зъби от яд, като си представи разрушителните сили, пуснати да вилнеят свободно из ценните му трудове.

— За-тво-ри я.

— Мисля, че искаш да чуеш това — каза Пиф и доближи телефона до тонколоната на компютъра си.

— Не искам да слушам нищо. Искам да престанеш.

Но късно. Пиф не го чуваше вече. Прозвуча:

— … не знам какво да правя, не знам къде да отида, не познавам никого, който да може да ми помогне. Освен теб. Трябва да ме спасиш, Сам, защото си нямам никой друг.

В тишината, която последва, не се чуваше нищо освен статичното електричество по линията.

— Пиф?

— Сам?

— Пусни го отначало.

— Ама мислех, че каза…

— Просто го пусни. И преди това остави телефона на място.

Поредица от тропвания, последвана от щракване. После:

— Надявам се, че си ти, Сам. Много се надявам, че си ти. Убиха баща ми. Отведоха го някъде и го застреляха. Чух го, макар че не трябваше. Не знам какво да правя, не знам къде да отида, не познавам никого, който да може да ми помогне. Освен теб. Трябва да ме спасиш, Сам, защото си нямам никой друг.

— Болен сукин сын.

— Пиф, това истинско ли е?

— Мога да проверя хедъра за екс-рефа към оригиналния файл и имейл рутинга, но тя ми се струва уплашена, Сам. Коя е тя?

Той свали очилата и потърка челото си с ръка. Беше жаден, гладен и започваше да го боли главата.

— Спомняш ли си малката от якудза, за която ти споменах? Това е тя.

— Защо очаква, че ще можеш да й помогнеш?

— Защото нощно време надявам чорапогащник и се боря с престъпността под името Славянски отмъстител — Петрович си разтри слепоочията с палец и показалец. — Защото е отчаяна.

— Искаш ли да ти пусна и второто съобщение?

— Само ако казва нещо от сорта на: „Опа, моя грешка, всичко е наред и моят съвсем жив баща не е на път да те убие.“ — Той млъкна внезапно, почти се задави с думите си. — Распиздяй! Ама какъв съм глупак! Пусни другото. Хайде, Пиф. Пусни го.

Чу се ритмично и тъпо блъскане. Знаеше какво е: някой се опитваше да изкърти врата. През цялата олелия се чу: „Пусни ме оттук, умолявам те, пусни ме да си вървя“, после изстрели и крещене, което беше толкова силно, че провокира телефона да отвърне с изплющяване.

— И това е — каза Пиф. — Някой я дръпва на пода извън обхвата на камерата и последното нещо, което се вижда, е мъж с пистолет, насочен директно към екрана.

Петрович си затисна с пръст ухото.

— Можеш ли да ми направиш услуга? Запази тези файлове на карта и я остави някъде на сигурно място. Изтрий останалата входяща поща. След това седни и мирувай.

— Всичко наред ли ще бъде?

— Не, няма. Но какво точно значи това, можем само да гадаем. Ще ти се обадя.

Той затвори и избра Ошикора Тауър.

— Моши моши — каза глас на оператор.

— Добро утро — каза Петрович. — Казвам се Самуил Петрович; може да си ме спомняте от случаи като „преследван като куче по улиците“ и „целунат от дъщерята на шефа“. Много бих искал да говоря с Ошикора-сан — той ме увери, че ще приеме обаждането ми, ако случаят е спешен, и ако този не е такъв, не знам кой би бил.

Усети страха като студен вятър. Вярно беше. Сърцето му подскочи и той потръпна.

— Опасявам се — каза женският глас, — че господин Ошикора не е на разположение в момента.

— Опасявам се — отвърна Петрович, — че лъжеш най-нагло. Намери ми някой от управлението. Веднага, ако нямаш нищо против, иначе затварям.

На мига се включи друг глас. Подслушвали го бяха. Очакваха го.

— Моши моши, Петрович-сан.

— Хиджо-сан? Ти ли си? — Петрович сложи пръст на бутона за затваряне.

Ако го натиснеше прекалено рано, нямаше да научи каквото му трябваше. Прекалено късно можеше да успеят да го проследят.

— Хай, Петрович-сан. С какво мога да ви услужа?

— Можеш да ми кажеш дали си убил Ошикора, след което си пробил път със стрелба до стаята на Соня и недодялано си се опитал да ми блокираш интернета, все едно това изобщо е възможно. Просто „да“ или „не“ ще ми е достатъчно.

Хиджо се разсмя. Започна като подхилване и завърши като рев с пълно гърло.

Пръстът на Петрович се отпусна леко върху клавиатурата.

— Виж сега — каза той, — писна ми. Писна ми от тези простотии, от цялата тая история със стреляне, ръгане, подслушване, заплахи, хакерство. Не ми пука особено какви ги вършите в кулата си. Изобщо не ме е грижа кой психопат управлява чия лична армия. И дори няма — макар че е срамота да го кажа — да ми се наруши сънят заради това, което се случва на Соня Ошикора. Реших да изчезна и не възнамерявам повече да ви безпокоя. Обаче стига с вашите кибер нападения. Засягате и други хора освен мен.

— Сумимасен, Петрович-сан — каза Хиджо. — За нас сте слабото звено. Трябва да сме изрядни.

Петрович си сложи очилата и ги нагласи с пръст.

— Мда, предлагам ти благородна сделка: вие си гледате вашата работа, аз — моята. Чисти сметки.

— Нека ви го обясня по-просто — каза Хиджо. — Решено е, че трябва да умрете. Жалко, но е необходимо.

Несправедливостта на цялата ситуация изби в горещина по бузите на Петрович и изпълни вътрешностите му с огън. Преливаше от ярост. Нещо се пречупи в него и той внезапно каза:

— Аз самият си решавам кога ще умра, малко лайно такова. Искаш да стане по трудния начин? Добре тогава. Ще те унищожа. Ще ти причиня толкова много мъка и болка, че ще ти се ще никога да не си се раждал. И можеш да предадеш на Соня следното: идвам. По един или друг начин ще я спася. Разбра ли ме?

Хиджо се разсмя отново.

— Ти? Ти? — не успяваше да каже нищо повече.

— Радвам се, че го намираш за забавно — каза Петрович. — Жопу порву, моргала выколю. — И заби пръст в клавиатурата.

Хиджо изчезна от домика. Но не и от главата му.

Той набра отново.

— Чейн — каза Чейн.

— Петрович е. Имам нещо да ти покажа. Чакай ме на южния вход на Риджънтс Парк след половин час.

— Радвам се да те чуя отново, Петрович. Колкото и да те харесвам, не мога да зарежа всичко само защото ми се обаждаш.

— Става въпрос за семейство Ошикора.

— След половин час, така ли?

— Да. Знаех си, че това ще спечели вниманието ти. Нямам намерение да ходя пеша, така че ела с колата. И бронежилетка, и калаш. По-добре донеси два. Ще ни трябват.

— Ще „ни“? Какво става, Петрович? Да не планираш да започваш война?

— За такъв дубина схващаш доста бързо. Бъди точен.