Саймън Мордън
Уравненията на живота (13)

13.

Само частично съзнанието на Петрович беше съсредоточено върху тензорите. Иначе се терзаеше от съвсем друг проблем.

След десет минути се отказа, хвърли химикалката с отвращение и бръкна в джоба на якето си. Картичката на Соренсън беше бяла и лъскава, с малко анимирано лого, което се въртеше в ъгъла. Телефонният номер на фирмата му беше изписан релефно от предната страна заедно с интернет адреса; отзад беше принтирано името на Соренсън с мобилния му телефон.

Той потропа по бюрото с визитката, докато се чудеше дали пак да я прибере, дали да я хвърли в боклука или да се опита да разкъса твърдите й пластмасови ръбове, за да я счупи. Метна я встрани и погледна към уравнението, което беше започнал.

— Распиздяй колхозный — измърмори.

Картичката се облещи насреща му.

Не можа да се съсредоточи.

Отвори с трясък чекмеджето и извади клавиатура. Мониторът му беше затрупан с книги, които не беше намерил време да върне по рафтовете: издърпа го оттам и го облегна на избелелите гърбове на книгите. Някои от пикселите бяха повредени от натиска на тежката хартия, но той виждаше достатъчно ясно и без тях.

Пробва няколко произволни гумени клавиша, за да се увери, че клавиатурата е свързана, после влезе в компютъра си.

Нейде имаше и тъчпад. Премести няколко научни издания и го откри скрит под тях. Придърпа го към клавиатурата и ги уреди да си пообщуват.

Ако машинката му беше тук сега, цялата операция щеше да бъде самата простота, но не беше я купил, за да си улесни живота. Беше я купил заради застрахователната си полица, която трябваше да осребри, в случай че околният свят се сринеше.

Той се замисли колко му е необходима тази липсваща машинка, докато слушаше как звъни телефонът на Соренсън.

— Соренсън.

— Сам ли си?

— Кой е?

— Млъквай, Соренсън, и ме слушай. Не казвай името ми. Сам ли си?

Последва пауза.

— Да, той току-що си тръгна.

— Така. Има голям шанс още да носиш подслушвателно устройство, което Чейн ти е прикрепил. Знам, че се преоблече тази сутрин, и не знам дали това има значение, но не бих рискувал.

Последвалата тишина беше толкова дълга, че Петрович провери дали Соренсън все още е насреща.

— Откъде разбра?

— Чейн току-що се отби да се видим и между другото се изпусна, че е подслушвал разговора ни цяла сутрин.

— Какво да правя?

— Не съм ти рубрика за съвети, Соренсън. Постъпих както е редно и сега затварям. Ааа, и може да не ме е грижа какви ужасни неща си правил в миналото, но и Ошикора, и Чейн явно знаят всичко. Довиждане.

Затвори и изтри номера от телефона си, после прочисти компютъра. Беше сигурен, че телефонното обаждане бе останало анонимно и не можеше да бъде проследено. Сигурен, но кой знае.

Поклати глава. Нямаше нищо притеснително. Нищо. Отново взе химикалката и си нагласи очилата; концентрацията го изолира от всички разсейващи външни фактори.

Химикалката му се понесе по хартията. Занизаха се символи и букви, всеки ред ставаше прогресивно по-дълъг от предишния. Премигвайки, вдигнал вежди, той сведе формулите до по-прости уравнения или отделни елементи.

Почти беше привършил, когато ледена жега го парна отвътре. Нещо се заформяше сред масата от сложни изчисления, нещо, което не разпознаваше, но което носеше елегантността и красотата на истински значимото.

Той се вторачи в последния ред. Сега, когато го беше завършил, усети как у него се прокрадна съмнение. Пиф щеше да го погледне и да се изсмее, а после щеше да му покаже къде е сгрешил. Не че беше толкова зле по математика, но с нея не можеше да се мери. Тя умееше само с един поглед да предвкуси качествата и употребата на някое уравнение.

Петрович започна да го преглежда отзад напред, като се мъчеше да защити пред себе си всяка стъпка и търсеше грешки навсякъде, когато бе прекъснат от учтиво почукване на вратата.

Никой никога не чукаше. Никой, когото познаваше, не беше достатъчно зрял емоционално и социално, че да почука и да изчака. Вратите съществуваха, за да се блъскат с рамо и да се нахлува.

Той остави химикалката и се прокашля.

— Влез.

Хиджо пръв прекрачи прага.

— Петрович-сан? Моментът удобен ли е?

Петрович изведнъж почувства как кръвното му налягане пада и после също толкова рязко се покачва, когато дефибрилаторът успя да компенсира. Ръцете му се разтрепериха и той ги притисна върху бюрото, за да не го издадат.

— Петрович-сан? — попита Хиджо отново.

— За кое по-точно да е удобен?

— Господин Ошикора би искал да говори с вас по деликатен въпрос.

Петрович не беше наясно за какво става дума, обаче не му прозвуча добре. Но той не само нямаше накъде да избяга, но нямаше и как да избяга. В сегашното си състояние още насред коридора щеше да се хване за гърдите и да се превие.

— Вероятно моментът е толкова удобен, колкото и всеки друг.

Хиджо огледа стаята и обхвана с поглед затворените щори, боята отпреди Армагедон, неприятно лепнещия паркет, некоординираните опити да се очовечи работното място. Той кимна и отстъпи извън стаята.

Петрович отлепи потните си длани от бюрото и се изправи. Ошикора влезе и затвори вратата. Той се усмихна и се поклони леко.

— Все говно, кроме мочи — каза Петрович и затвори клепачи.

— Извинете, Петрович-сан?

— Стара руска поговорка, нищо особено. — Той реши да се изправи смело пред ситуацията. Можеше да са последните няколко минути от живота му на тази планета, но беше твърдо решен да си тръгне с гордо вдигнат за поздрав среден пръст. — Тук не сме много пригодени за посетители, но можете да седнете на моя стол.

— Колежката ви не е ли тук, доктор Еканоби?

— Не. Отиде си — аз я отпратих — вкъщи. Работила е цяла нощ и реших, че така е най-разумно.

— Ще седна на нейното бюро, ако нямате нищо против — Ошикора дръпна стола на колелца и седна почти на крайчеца му. Вниманието му беше привлечено, също както на Чейн преди него, към ръчно изписаните уравнения. Той вдигна най-горния лист и го разгледа внимателно. — Струва ми се странно, анахронично почти — каза той, — че в нашия модерен свят все още има място за писалка, мастило и хартия.

— Компютрите умеят само някои неща — каза Петрович. — Все още правят само това, което им заповядаме.

— Много вярно — Ошикора се замисли. Сложи листа пак отгоре на купа, откъдето го беше взел. — Работата ви добре ли върви?

Той погледна към своето бюро, към редовете, изписани от него самия:

— Това не е моята работа. Просто помагам.

— Вие сте много талантлив човек — каза Ошикора. — А това само по себе си е рядкост. Също така сте и състрадателен. В комбинация тези две качества могат да ви направят привлекателен субект за млада дама, която и двамата познаваме.

Не било задето бе предупредил Соренсън. За Соня се отнасяло. Усещането беше все едно го понесе океанска вълна: студено, чисто и опияняващо. Той дори се засмя.

— Нямам никакви чувства в каквато и да било насока към дъщеря ви, Ошикора-сан, романтични или не.

— Тя ви целуна — каза той.

— Хвана ме неподготвен. Нямах представа, че ще го направи, докато вече не беше го направила.

— Импулсивна е. Наивна и импулсивна. Гледам да я закрилям, без да й навредя още повече. — Ошикора сякаш се позамисли, после възвърна невъзмутимия си вид. — Да ви обясня ли?

— Само ако не се наложи после да ме убиете. В противния случай по-добре да не знам.

— Не ви желая смъртта, Петрович-сан. Преди много години се запознах с една английска учителка в Токио. Английска и в двата смисъла на думата: била е англичанка още когато Англия съществуваше като страна, от която човек да произхожда; и също така преподаваше английски. Беше чаровна, интересна, много различна от японските момичета, които познавах. Сближихме се. Оженихме се. Правехме всичко, което правят женените хора.

— Схващам картинката — Петрович свенливо извърна поглед.

— Точно така. Имахме деца и изведнъж стана много трудно за нас. Аз бях японец, жена ми беше неизкоренима англичанка, а децата ни не бяха нито едното, нито другото. Обичахме ги, но… — пръстите на Ошикора се свиха в юмрук. Той направи усилие да ги отпусне. — Трудно ми е да говоря за тези неща, без да прозвуча като расист. Докато Япония все още съществуваше, тези неща нямаха значение. Културата, езика ни, съществуването ни бяха сигурни. Сега, когато вече я няма, всичко изглежда неопределено. Много лесно може да загубим идентичността си само за няколко поколения.

Той стоеше пред него, този безмилостен криминален бос, придобил почти половината Метрозона чрез изнудване, кражби и убийства, и говореше искрено и открито за семейството си. След радостта, че не бе застрелян като вероломно псе, какъвто си беше, сега Петрович изкриви лице, а вътрешностите му се вързаха на стегнат възел.

— Казах деца — въздъхна Ошикора. — Соня е единствената, която ми остана, след като Япония потъна. Загубих и жена си, и двете си момчета. Изчезнаха и въпреки че обърнах земята да ги търся, не можах да ги намеря. Всичките ми надежди и мечти сега са свързани с дъщеря ми. Затова тя ще се омъжи за чистокръвен японец. А не, с извинение, че го казвам, за радиационно увреден славянин.

Петрович преглътна шумно с пресъхнало гърло.

— Не искам да се женя за дъщеря ви, Ошикора-сан.

— Опасявам се, че проблемът ни е по-дълбок. Привличането между мен и жена ми отчасти се дължеше на различията ни. Изглежда, че имаме случай на „какъвто бащата, такава и дъщерята“ — той вдигна вежди.

— Чёрт!

— Увлечението й ще бъде краткотрайно, но бих оценил съдействието ви да не го удължавате. Разбираме ли се, Петрович-сан?

— Да, напълно. Бих си отрязал кутрето, ако смятах, че това ще ви внуши по-голямо доверие в думите ми. — Мисълта го ужаси, но би го сторил.

Ошикора поклати леко глава:

— Няма да е нужно. Благодаря за дискретността ви по този и предишните проблеми. По правило наемам само никкейджин в организацията си. Соренсън беше изключение, а имах и други съображения по въпроса, както знаете. Вие, Петрович-сан, бихте били много полезен, дори повече от предишната голяма услуга, която ми направихте. За жалост не ни е било писано. Но когато стане революцията, ще бъдете пощаден.

Петрович мигна, после забеляза лека усмивка на устните на Ошикора.

— Много забавно. А в Русия революциите са безпощадни.

— Приключихме ли разговора, Петрович-сан? В добри отношения ли се разделяме?

— Надявам се.

Ошикора се изправи и се поклони.

— Още веднъж, задължен съм ви.

— Не, не сте. — Петрович стана и осъзна колко е изтощен, изцеден физически и емоционално.

— Бихте били чудесен зет, струва ми се.

— И смотан съпруг.

На път към вратата Ошикора каза между другото:

— Бих ви предложил пари, за да стоите далече от дъщеря ми. Много пари.

— Аз пък бих ги отказал — каза Петрович. — Така е по-благородно.

— Хубава дума за добродетел, която е в недостиг в наши дни. Сайонара, Петрович-сан.

След като си отиде, след като Петрович изчака пет минути и Хиджо не влетя в стаята да го обезглави с катаната си, той се строполи на бюрото, отмалял и неспособен за нищо.

Беше му се разминало. Отново. Беше се възползвал от късмета си толкова много пъти досега, че със сигурност беше на изчерпване.

Кафе. Кипна още вода и изсипа от гранулите върху утайката от предишното. После пак седна, още не можеше да повярва докрай, че е жив.

Оставаше му работа за вършене: трябваше да има какво да покаже на Пиф, когато тя се върне, макар и да знаеше от опит, че решеше ли да спи, тя можеше да откара и цяло денонощие. При сегашните обстоятелства, с всичко, което беше изложено на риск, той предположи, че тя само ще дремне като котка. Няколко часа и ще се върне, действаща на адреналин, кофеин и захар. Като него самия.

Той погледна към свършеното тази сутрин и се зачуди дали не беше направил някоя грешка при копирането на изходните уравнения за параметрите. Ако объркаше нещо, Пиф щеше луд да го направи, затова се плъзна с подвижния си стол до бюрото й и избута нейния стол от пътя си.

Свери всеки знак с преувеличено внимание, като най-накрая стигна до заключението, че грешките му си бяха негов личен принос.

Внезапно го забеляза, залепено за бюрото под листовете на Пиф, очевидно за всеки, който би го потърсил. Устройство за проследяване, същият размер и форма като това, което беше намерил в обувката си. Същото като онова, което наемните убийци на Марченко бяха използвали, за да го намерят.

— Сукин сын — пошепна той.

Не беше Марченко. Онова при Соренсън беше на Чейн. И това тук Чейн е пъхнал под нещата на Пиф, когато ги прехвърли. Което вероятно означаваше, че и първото също е било негово. Беше го изиграл.

Изведнъж прозря ужасната истина. Довърши го не фактът, че Хари Чейн му беше внушил, че Марченко го следеше с устройството, а фактът, че още го следи.

Не, и това не беше. Защо Чейн ще крие поредно устройство на бюрото на Пиф? Защото нещо се е объркало с предишното. Той свали якето си и го обърна с опакото навън, претърси всеки шев, вдигна яката, провери всеки джоб. После тениската.

След това панталона, също обърнат наопаки, и чорапите, по дяволите. Дори ластика на гащите, макар да беше сигурен, че щеше да забележи, ако Чейн му беше бърникал там, както са си на задника му.

Обущата. Свали ги един по един и ги опипа отвътре, тогава случайно и от отчаяние ги обърна. Беше там, на дясната обувка, закрепено между тока и извивката на подметката. Лепилото не беше хванало както трябва върху мръсната подметка и половината от лепенката се вееше прегъната навън. Пластмасовото покритие се беше износило и някои жичките се бяха прекъснали.

Къде беше ходил? Беше извървял краткото разстояние покрай двореца и до Грийн Парк. Директно от офиса на Чейн до сградата на Ошикора. Чипът трябва да се беше развалил още преди това, иначе щеше да се чуе как с Ошикора замислят контраоферта за половин милион евро. Това, че Чейн я беше пропуснал, си беше чист късмет.

Дотук. Край на трасето. Време беше да слезе и да смени влаковете още на минутата.