Саймън Мордън
Уравненията на живота (16)

16.

Стара прегърбена жена, наметнала на главата си одеяло, почука на страничното стъкло на колата на Чейн. Чейн вдигна вежди и й махна да си върви. Чукането й стана по-упорито.

— Аз съм, сляп дърт козёл такъв. Отваряй — Петрович помести одеялото, колкото да покаже леденосините си очи.

Чейн въздъхна и отключи. Петрович отвори със замах и се мушна вътре, остави свитото одеяло на задната седалка, затвори вратата и се огледа.

— Оръжията?

— Имам едно. Аз съм полицай, нали помниш: ние не обикаляме да раздаваме оръжия на хората.

— Странно как те все пак успяват да си ги набавят. — Той извади пистолет, втъкнат отзад в колана му.

Беше малък, Петрович би могъл да го скрие в шепата си.

— Разочарован съм — Чейн завъртя ключа на таблото и изчака двигателят да захапе.

— Да. Моята елда е много по-голяма. — Той отново скри пистолета. — Ами бронежилетка?

— Това мога да ти предоставя. Обаче трябва да се подпишеш и според правилата си отговорен за всякакви щети, нанесени по нея, докато е твое притежание — Чейн наостри уши заради дрънченето, което идваше изпод капака, после реши, че не е по-зле от обичайното.

Включи се в движението без предупреждение.

Когато звуците от клаксоните бяха позатихнали, Петрович вдигна краката си на таблото и се облегна назад.

— Хубава кола.

— Дано само да не ми губиш времето. Ще те принудя да ми платиш, ако е така.

— А, разбира се, че ще ме принудиш. Не се притеснявай, струва си.

— Та ще ми кажеш ли къде отиваме, или да си карам така до някое време?

— Лабораторията ми. Знаеш пътя. — Петрович си свали очилата и ги вдигна към светлината на ранното утринно слънце. Не бяха толкова мръсни, колкото колата на Чейн. — И докато сме на темата: ако пак някога се опиташ да ми набуташ някое от глупавите си подслушвателни устройства, ще те разпоря, все едно коля свиня, и ще си направя наденички от вътрешностите ти. Разбираш ли ме?

Чейн изцъка.

— Днес си станал с дупето нагоре.

— Да беше само до дупе, щеше да е голям късмет. Единствената причина, поради която говоря с теб в момента, е, че мога да те използвам. Щом това стане ненужно, на мига ще те зарежа като говно.

— Речта ти е по-поетична от всякога.

Колата се разтресе и спря. Светофарите по цялата улица бяха зелени, но те изобщо не се помръдваха.

— Какъв, по дяволите, е проблемът с движението сега?

Чейн посегна и ожесточено побутна с ръка навигационното си устройство няколко пъти. Екранът му премигна, но отказа да покаже алтернативен маршрут.

— Винаги можеш да включиш сините светлини — каза Петрович.

— Ха. Ха. Така е от полунощ. Случайни местни задръствания ту тук, ту там. Изчезват от един район, появяват се в друг.

Петрович се почеса по ухото.

— Влошило ли се е през последните трийсетина минути?

Чейн погледна пасажера си:

— Защо да се влоши?

— Може би заради масирана бот атака, целяща да порази сървърите на Ошикора. В такъв случай сигурно ще има доста допълнително натоварване в Метрозоната. Може да смущава системата за управление на трафика. Просто споменавам — Петрович усърдно се загледа през прозореца.

Чейн поклати глава.

— Ще ми кажеш ли за какво става въпрос?

— Не. Ще трябва лично да го видиш.

— Може би беше редно да ми го покажеш, преди да започнеш да се заяждаш.

Светлините се смениха на червено, без те да се помръднат.

— Може ли изобщо да стане по-зле?

Първата дъждовна капка остави прашен кръгъл отпечатък на стъклото. Остана там достатъчно дълго, че във вид на топче да се плъзне надолу чак до края на стъклото, преди небесата да се отворят и дъждът да забарабани по покрива.

— Очевидно може — каза Петрович.

Колата пред тях се премести половин дължина напред и Чейн се възползва от отворилото се място.

Дъждът продължи да се излива с такава сила, че изглеждаше все едно вряла вода се издига от земята. Пешеходците или се криеха, където успееха, или прегърбени се примиряваха с унижението.

Чейн включи чистачките, с което размаза прах и мазнотия в два полукръга.

— Спомням си времето, когато всеки дъжд представляваше опасност. Всички слушахме прогнозата за времето, а по улиците виеха сирени.

— Да, горе-долу същото — каза Петрович. — Само дето ние нямахме сателити и сирени. Просто ни намокряше и пиехме таблетки с йод, ако имахме.

— Айде сега, няма нужда да го превръщаме в игра на „моят живот беше по-тежък от твоя.“ А и твоята страна не беше бомбардирана.

— Всичко, с което трябваше да се справяме, беше заради вашия разпад, ядрен и икономически. Вие получавахте помощи с храна, ние не. Вие имахте проекти за преустройство. Ние ги нямахме. Вие имахте някой, когото да обвинявате; тривиално наистина, но ние нямахме такъв. Всички се грижеха за клетата Европа, а нас кучета ни яли.

— Невероятно — каза Чейн, вторачен в светофара, който след жълтото светна зелено — колко много щети може да нанесат неколцина побъркани хора. Защо не се движим наникъде?

— Искаш ли да слезем и да вървим? Или искаш да млъкнеш?

Чейн въздъхна и разтърка страните си с ръце. Поседяха мълчаливо, загледани в дъжда.

— Чувал ли си се със Соренсън? — попита Чейн.

— Не и откакто го предупредих, че може да е занесъл подслушвателното ти устройство в недрата на империята на Ошикора.

Чейн направи физиономия.

— Казах ли ти за баща му?

— Какво за баща му?

— Старецът му беше политически активист — Реконструкция до дупка, — убит по поръчка преди шест-седем години. Случаят още не е приключен. За извършител всичко сочеше младши, но никой не можа да го закове. Очевидно стрелбата не е в негов стил. Обаче експлозивите са — Чейн се наведе напред и включи чистачките на по-висока скорост. Въпреки потопа хората слизаха от колите си и се насочваха към началото на колоната. — Какво? Какво правят?

Петрович посегна назад за одеялото.

— Има само един начин да разберем. — Той пак се наметна и отвори вратата.

Дъждът се лееше и за секунди го направи вир-вода.

Чейн си вдигна яката и се присъедини към него, след като провери колата да е заключена. Тълпата беше непривично тиха, толкова кротка, че се чуваше мекото бучене на дъжда и скърцането на подметки по настилката.

Докато вървяха напред покрай колоните от коли, забелязаха, че при кръстовището се формираше и бързо набъбваше опашка, все повече хора се присъединяваха към нея. Чейн използва значката и лактите си, за да си проправи път напред, а Петрович плътно го следваше.

Когато стигнаха там, установиха, че по напречната улица въобще липсваше движение: от другата страна на кръстовището се беше събрала подобна навалица от зяпачи. Светофарът светеше в червено във всички посоки.

— Нещо не е наред — каза Чейн.

Петрович го побутна по рамото и посочи:

— Нито онова.

Солиден поток от коли пъплеше по улица Глостър Плейс в посока към реката. Всичките платна бяха заети, четири коли бяха начело и се плъзгаха в идеална линия. Чейн тъкмо щеше да излезе напред и да поиска обяснение, когато Петрович отново го докосна по рамото.

— Недей.

В колите имаше хора. От лудото блъскане по вътрешната страна на прозорците и тракането на дръжките на вратите личеше как не се радват особено, че са там. Някои от шофьорите крещяха по телефоните си, други просто крещяха. Те напъваха воланите, дърпаха ръчните спирачки, всичко съвсем безрезултатно.

Колите неумолимо продължаваха да се движат напред.

Авангардът на процесията се изравни с тях. Чейн опита една врата отвън. Беше заключена, но жената вътре с непокорна коса също не можеше да я отвори.

— Какво правите? — викна й той.

— Помогнете ми! — изговори тя с устни.

— Чейн?

— Не сега, Петрович. — Той извади пистолета си и го хвана откъм дулото.

— Важно е! Всичките тези коли, всичките: нови са.

— Какво? — Чейн се движеше редом с колата и се приготви.

Той накара жената да мине към мястото до шофьора и й показа с жестове какво смята да направи.

— Всичките са модели от тази година или от миналата, най-висок клас.

— Нищо не разбирам.

Дъждът проникваше навсякъде, всичко беше мокро, лепкаво, прогизнало.

— Всичките са автоматични. Сами се карат, Чейн.

Чейн удари стъклото с дръжката на пистолета си. Тя отскочи със същата сила и той нададе приглушен вик от болка.

— Значи трябва да е подсилено стъкло — каза Петрович. — Да опитаме нещо друго.

Той заобиколи колата, мина отпред и свали детектора за подслушвателни устройства от врата си. Прокара го покрай едната страна на капака, после покрай другата. Горе откъм шофьора прихвана някакъв сигнал.

Бръкна под колана си и извади плосконосото пистолетче. Насочи го към метала и натисна спусъка веднъж, два пъти, три пъти. Три остри изстрела, три дупки.

Колата спря. Вратите се отключиха с изщракване. Като чу звука, жената се хвърли към изхода и Чейн я издърпа навън.

Останалите коли продължиха. Колата отзад подхвана обездвижения автомобил и го затика напред. Петрович отскочи от пътя й и застана в канавката под пороя, докато стържещият метал и слабото блъскане на отчаяни ръце по стъклата продължиха тържествено по улицата.

Общо трийсет коли, никакво движение отпред, никакво отзад. Тълпата забърбори и се разпръсна, шоуто беше свършило.

Чейн се бореше с контузената си от пистолета ръка и с жената. Тя си поемаше въздух и отваряше и затваряше уста, но без да изговаря никакви думи. През цялото време се хващаше за разни места по якето му, за да се увери, че е истински.

— Петрович? Какво направи?

— Убих го. — Петрович извади празния пълнител, прибра пистолета.

— Обясни ми. Извинете ме, госпожице. Ще престанете ли да ме опипвате? — най-накрая успя да вдигне невредимата си ръка и да задържи дамата на разстояние.

— Пръснах му мозъка. Дори твоята кола не е толкова стара, че да няма електроника под капака — Петрович си свали очилата и ги изтръска от дъжда. — Точно това ще трябва да направиш с всяка от тях.

— Аз?

— Ти и твоите приятелчета полицаи. Освен ако нямате против всичко просто да си продължи така.

Повредената кола се закотви в уличен стълб малко по-нататък по улицата. Преградата, която създаде, причини вълнички по строените редици от коли, така че вече не се движеха в идеално права линия.

Чейн погледна жената, която се отдалечаваше замаяна. Вървеше бавно и нестабилно към колата си и когато наближи, я зарита злобно с токове.

— Това по твоя вина ли е? — попита Чейн.

— Толкова е моя, колкото и на „Ошикора Корпорейшън“. С други думи, не знам. — Той си сложи пак очилата със залепнали по тях тлъсти дъждовни капки. — Но не виждам как би могло да стане.

— Ще трябва да го докладвам. Ще трябва да повикам подкрепление — Чейн размърда пръсти да провери дали всички функционират. — Не си мисли, че си се отървал.

— Да се срещнем в лабораторията. И си искам онази бронежилетка.

— Срещу жалкия ти стреляч на грахчета, дето го имаш за пистолет.

— Поцелуй мою жопу, Чейн. Май съм единственият човек наоколо, който знае какво прави.

Одеялото на Петрович се влачеше по пътя. Той го изстиска, доколкото можа, като така увеличи наводнението в краката си. След което го задържа над себе си и разклати глава в опит да си почисти очилата.

— Кога престанах да съм инспектор Чейн за теб?

— Когато те спипах, жулик — и погледна как лицето на Чейн увисна. — Хайде тръгвай.

Ужасяващата истина е, че животът на хората може да зависи от това да си размърдаш срачището.

Докато двамата се гледаха лошо, дъждът продължаваше да се лее. Светофарът се смени; червено, жълто, зелено. Почти мигновено се чуха клаксони и онези, които бяха последни на пешеходната пътека, се разбързаха да я освободят.

Чейн погледна към колоната автомобили зад Петрович, които се плъзгаха плавно по пътя. Хищно се озъби и се върна при своята кола.

Петрович пресече улицата и продължи нататък. Установи, че беше мокър, премръзнал, гладен, не можеше да си отиде вкъщи, едва ли би рискувал да отиде до лабораторията без полицейска защита и усещаше хладното метално докосване на пистолета на кръста си.

Осъзна, че има нужда да е сух, на топло и нахранен, иначе щеше да свърши с препъване и падане мъртъв. Погледна нагоре с изпръсканите си с вода очи към имената на улиците и осъзна къде се намира.

Беше кратък път пеша, но докато стигна, вече трепереше. Усещаше сърцето си голямо и крехко под мършавите ребра, докато изкачваше стъпалата към портите, все още белязани от куршумите.

Вратата беше затворена. Той хвана черната метална халка и я удари с трясък. Звукът отекна някъде в дълбините вътре. Той продължи отново и отново, след което клекна на тънката ивица сух камък пред входа.

Резето се отмести и се отвори тъмен процеп.

Той видя присвитите й очи да го изучават от височината на ръста й.

— Убежище — каза той.