Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Метрозоната (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Equations of Life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, форматиране и корекция
NomaD (2016 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Саймън Мордън

Заглавие: Уравненията на живота

Преводач: Петя Митева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: Британска

Печатница: Печатница „Симолини“

Редактор: София Бранц

Художник: Стефан Касъров

Коректор: София Бранц

ISBN: 978-619-150-090-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1166

История

  1. — Добавяне

24.

— Какво правиш тук? — попита отец Джон.

Превързаната му ръка, която стискаше дръжката на самоделния флаг, кървеше.

— Няма да те лъжа, че идвам да те видя.

Личеше си, че бяха тръгнали набързо. Не бяха облечени за организирана евакуация. Някои бяха облечени като за сън.

— Да разбирам ли, че те завариха у дома този път?

Отец Джон отмахна своенравната си коса от челото. Скалпът му също кървеше и той размаза пресни червени следи по кожата си.

— Взривиха полицейския участък. Разрушиха го из основи, изпотрошиха абсолютно всеки прозорец. После се нароиха откъм Мерилебън Роуд.

— Под „те“ да разбирам ли, че според теб е била Райската милиция?

— Кой друг?

— Имам доста смислена идея кой.

Пушек се стелеше надолу по пътя.

— Какво гори?

— Църквата ми. — Отец Джон сви юмрук и само чакаше Петрович да се подхили. — Не ми отговори на въпроса. Какво правиш тук? Плячкосваш?

— Не бъди жопа. Отивам да намеря Соня Ошикора. Новият джихад на машините ми казаха, че тя е в „Парадайз“.

Свещеникът погледна учудено.

— Кой?

— Не кой, а те, Новият джихад на машините. Мисля, че стоят зад всичките странни компютърни лайна.

— Не можеш да отидеш в „Парадайз“ — каза сестра Маделин над главите на всички.

— Мда. Но ще отида.

— Те ще те убият — каза тя.

— И без това официално съм мъртъв. — Той бръкна в джобовете си и усети тежестта на пистолетите, на куршумите, на душата си.

Поредна стрелба загърмя по една от страничните улици. Всички трепнаха едновременно.

— Трябва да заведа тези хора на безопасно място — каза отец Джон бързо. — Какво можеш да ми кажеш за центъра?

— Доста е кротко. Накъде сте се запътили?

— Към църква на улица Маунт.

— Тогава избягвайте Хайд Парк. Минете по заобиколния път.

Свещеникът отново вдигна флага и махна на парцаливата си колона да го последва. Те се занизаха покрай Петрович, уплашени не само от онова, което беше зад тях, но и от това, което предстоеше. И с право.

Тълпата се оттичаше и оредяваше, а сестра Маделин го наближаваше. Когато мина покрай него, тя нарочно погледна встрани. След секунди се спря, стиснала празния си юмрук. Другите продължиха без нея.

— Какво искаш от мен, Сам?

— Нищо не искам от теб. Искам да вървиш.

Тя все така не го поглеждаше.

— Защо е толкова важно да намериш Соня Ошикора?

— Обещах да я намеря. Но това беше преди Новият джихад на машините да прекъснат информационните системи в Метрозоната. Сега може би единственият начин да ги накарам да прекратят е да правя това, което искат. — Той се загледа в нейния издължен широк гръб. — Нещо повече: мисля, че най-сетне постъпвам правилно. Не съм единственият, който я търси, но няма да й забия куршум в главата, когато я намеря.

Най-накрая някой забеляза липсата на монахинята и каза на отец Джон.

— Сестра Маделин. С нас, ако обичате — провикна се той.

— Знаеш ли колко ме затрудняваш? — каза тя.

Петрович не знаеше, при това едновременно и се надяваше, и се страхуваше, че тя ще му демонстрира.

— Сестро? Веднага.

Тя погледна към него през рамо. Плачеше.

— Кажи ми честно: какво искаш?

— Аз… — Петрович не знаеше как да изрази чувството, което изпитваше.

Сестра Маделин престъпи напред да се отдалечи от него.

— Искам да направя нещо съществено — изстреля той, после на няколко пъти си пое дълбоко въздух. — Звучи глупаво. Можех да изчезна, да избягам. Не го направих. Какъвто и скапан мотив да имах в началото, искам да го направя докрай. Трябва да го направя.

— Колко типично по руски — каза тя и обърса очите си. — Без мен няма да оцелееш и пет минути. Хайде!

— Защо? Къде отиваш?

— Мислех, че искаш да вървиш в „Парадайз“ — Тя отиде до вратата на един магазин и се огледа наляво и надясно.

Петрович изтича след нея. Той видя как отец Джон отведе стадото си зад колона от изоставени коли и се запъти към тях. Непреклонните му движения и упоритостта, изписана на лицето му, издаваха как е настроен.

Монахинята се зае да сваля робата си и да я нагъва. Когато свещеникът дойде, тя му я хвърли.

— Трябва да дойдеш с нас, сестро. Това е твое задължение.

— Не мога, отче.

— Нямаш право да вземеш такова решение — хвана ръката й той. — Маделин.

Тя се отърси от него с такава сила, че го повали на земята.

— Трябва да отида с него. Това е. Трябва. — Подпъхна пръсти под касинката и си я махна. Петрович пристъпи напред и помогна на свещеника да стане.

— Ако е утешение за вас, и аз не го разбирам.

— Това… Всичко това е по твоя вина. — Той отдръпна ръката си. — Сестро, ако си тръгнеш сега, вероятно никога няма да може да се върнеш. Нарушаваш обета си.

— Така изглежда. Започва да ми става навик — и се изсмя гръмогласно. — Ха-ха. Навик. — Беше останала по бронежилетка със застъпващи се парчета, подобни на рибешки люспи. Тя вдигна оръжието си и погледна зад ъгъла. — Чисто е.

— Май ще тръгваме. Съжалявам, отче.

— Какво й каза? Какво?

Петрович не знаеше какво да отвърне:

— Само, че това, което правя, има смисъл.

— А според теб това, което прави тя, няма смисъл?

— Изборът е неин! Не съм я молил за нищо.

Сестра Маделин дръпна Петрович за яката и го повлече, заедно се стрелнаха до следващото солидно прикритие. Тя го бутна до някакви зарешетени прозорци и клекна. Огледа пътя напред, игнорирайки свещеника, който жално викаше името й.

— Продължавай напред — каза тя.

Този път му гласува доверие, че няма да се загуби, и пусна шинела му, докато се придвижваше към кола, паркирана напряко до бордюра. Петрович клекна под нивото на покрива й и погледна през прозорците.

Пушек се стелеше на мръсни облаци между сградите. От време на време се чуваше по някой изстрел, но не твърде близо.

— Разбирам, че съм само мръсен езичник и сигурно не ми се полага да говоря каквото и да било, но сигурна ли си?

— Ще кажа само, че се надявам да си струва. — Тя дръпна плитката си през рамо и я усука на ръката си.

— Ще гледам да не те разочаровам. — Петрович помисли, че вижда фигури в далечината, и посочи с пръст.

— Току-що зарязах всичко, с което живях последните четири години, а ти ще гледаш да не ме разочароваш? — тя рискува да хвърли още един поглед. — Надясно. Входът на ъгъла.

Побягнаха, ниско превити. Неговият силует беше по-малък от нейния. Нейният беше по-грациозен. Този път мястото, с което разполагаха, за да се скрият, беше тясно и им се наложи да се притиснат навътре тяло в тяло. Разликата във височината им означаваше, че Петрович не знаеше накъде да гледа. Вместо да зяпа бронираните й гърди, той погледна нагоре в големите й кафяви очи.

— Казвам ти — рече тя. — Ако ме разочароващ ще те убия.

— Някак си го предполагах.

— Добре, значи и двамата знаем как стоят нещата.

Чуха се стъпки, звук на счупено стъкло от тежестта на крака с кубинки, гласове. Петрович и монахинята замръзнаха и зачакаха.

Тя завъртя глава, за да скрие лицето си, и Петрович забеляза наболата коса по частично обръснатата й глава.

Някой се изсмя, ритна празна пластмасова бутилка по улицата, после стреля по нея за загрявка. Последваха възклицания и залп от изстрели.

След което продължиха по пътя си.

— Паплач — промърмори тя. — Вземи им оръжието и са нищо.

— Не е както отец Джон си го представя. Не е както ти си го представяш.

— Прости ми, че не съм много благонастроена. Тази воня, дето я носи вятърът, е моята църква. — Тя провери дали пътят, по който щяха да поемат, е чист. — Придържай се вдясно. В края на улицата има остъклена червена сграда. Свърни надясно и отиди на паркинга зад нея. Можем да минем напряко през него.

Тя плавно се оттласна и побягна отново, стрелкаше се между колите и подскачаше над градските купища боклуци. Ако Петрович не знаеше накъде да гледа, щеше да му е невъзможно да я проследи. Тя беше като сив призрак, който изчезваше по желание.

Той я последва по своя тромав начин, като спираше да си почине там, където можеше да се скрие за няколко мига, и после да продължи.

Насред пътя имаше тяло, сковано завинаги в разпънато пълзяща паякова поза. Застреляно в гръб, после простреляно отново. Той се огледа наоколо със закъснение в проверка за подходящи прикрития и съмнителни сенки.

Не беше същото като да бягаш от няколко затлъстели санктпетербургски ченгета.

Продължи, въпреки че я беше изгубил от поглед. Като пътеводна звезда беше за него, че тя е напред и ще бъде където му каза, когато той стигне. А той щеше да стигне дотам или да умре по пътя.

Порив на вятъра запрати стълба дим от „Св. Йосиф“ ниско долу по улицата. Петрович рискува и се втурна през носещия се облак от сажди и пепел към следващия ъгъл, после пресече улицата към розовата сграда. Стъклената й фасада лежеше пръсната на парчета на пътя.

Той зави надясно и се вмъкна в пролуката между нея и следващото незнайно бетонно съоръжение. Беше тъмно и празно. Не я виждаше никаква.

Спря рязко, беше се задъхал, не можеше да се фокусира. Мина две крачки встрани и се облегна тежко на стената. Вече усещаше не само лявата си китка отслабнала, но и цялата ръка: сякаш я пробождаха хиляди игли.

— Добре ли си?

Той подскочи и заедно с него и сърцето му.

Ёбаный стос, жено!

— Мислех, че знаеш, че съм тук. — Тя се помръдна и изведнъж силуетът й се очерта.

Той се плъзна надолу по стената и клекна.

— Трябват ми само пет минути. — Едва дишаше. Вдигна глава да погледне към ивицата небе.

Чёрт, боли.

— Мога да го направя вместо теб, ако искаш — каза тя. — Знам как изглежда Соня.

— Не забравяш ли — Райската милиция искат да те убият.

— Искат да убият отец Джон.

— Те наблюдаваха сградата и мислеха, че си сама. — Той разтри гръдната си кост. — Теб търсеха.

— Ами много ти благодаря. — Тя запремята дебело сплетената си коса.

— Е, да. Май не придиряха особено накъде насочват своите писи. Може и аз да съм в коледния им списък.

Тя се протегна, вдигна се на пръсти и изпъна бездруго дългите си крака.

— Готов ли си да продължаваме?

Той изпъшка.

— Най-кратките пет минути в историята.

— Да изчакаме още малко.

— Не, нека приключваме. Колкото по-скоро ме вкараш в „Парадайз“, толкова по-скоро ще можеш да се върнеш и да пазиш отец Джон. — Понечи да се изправи и му се зави свят.

— Сам, няма да се върна — каза тя. — Мисля, че бях достатъчно ясна: оставам с теб.

— Мда, трудно ми е да го повярвам, затова ти предлагам лесен изход.

— Не искам лесен изход. Трябва да страдам заради това, което правя в момента.

Крайчецът на устата му трепна:

— Все едно аз го казах. Сега накъде?

— Оттатък зида — посочи тя.

Стената от сгурбетон беше два пъти по-висока от него.

Което не беше проблем за Маделин. Тя прикрепи оръжието към хълбока си и се затича към стената. Подскочи, набра се и я яхна, провесила крака от двете страни. Махна на Петрович да я последва, наведе се и двамата се хванаха за предмишниците. Той се изкатери, доколкото можа, и се просна като удавник върху грубата зидария.

— А ще трябва и да сляза от другата страна — изсумтя.

— Слизането е лесно — каза тя и изви ръката му така, че той се преобърна. — Приземяването е трудно.

Държеше здраво, захванала с пръсти китката му. Спусна го, докато краката му докоснаха земята, а после тя самата се приземи перфектно, със събрани крака и присвити колена.

— Това в монашеското училище ли ви го преподаваха, или си го научила покрай другото?

— Всичко дължа на Ордена — каза тя.

— Тогава защо…

Тя подхвана отново пистолета, като че беше естествено продължение на ръката й.

— Защото съм обладана от някаква непреодолима лудост, която ме кара да зарежа призванието, сестрите, дълга си, свещеника — и вместо това да тръгна с теб, сквернословец, безверник, малодушен егоистичен престъпник, който по някаква идиотска случайност или божествено провидение не само си запленил моето каменно сърце, но и сякаш олицетворяваш силата на надеждата по начин, който досега не съм изпитвала нито в църквата, нито извън нея. Ето защо.

Петрович намести очилата си по-нагоре, останал без думи.

— Как ме нарече по-рано? Когато вървяхме през Хайд Парк? — попита тя.

Бабочка — прошепна той. — Не е псувня. Означава…

— Пеперуда — каза тя вместо него. — Проверих. Ти ме нарече — мен — пеперуда. Пак така ме назовавай, но може и Мади. От доста време никой не ме е наричал с това име.

Петрович си позволи лукса да си поеме дъх на няколко пъти, за да успокои дишането си.

— Добре, Мади. Знаеш ли къде отиваме?

— О, да — каза тя. — Преди живеех там.