Саймън Мордън
Уравненията на живота (2)

2.

Беше изплют на Лестър Скуеър, там прекара минута да поеме въздух, който не беше нито чист, нито студен, в дробовете си. Имаше вкус на електричество и пот: едничкото му изкупително качество беше, че е в изобилие.

Сега трябваше да тръгне пеша по градските улици, движейки се в такт със светлините на светофарите и тълпата, като от време на време скришом хвърляше поглед нагоре към кулите и безмълвно огледалните стъкла, които се издигаха над града и закриваха небето, бездруго претъпкано с частни вертолети, дето се стрелкаха от покрив на покрив, без изобщо да докосват земята.

Познаваше маршрута добре, нямаше нужда от навигационна система или да зяпа като турист холографските пътни знаци. Маршрут, който все още — и той се удивляваше на това му безсмислие, — все още следваше средновековните улици с имена, които вече не означаваха нищо друго освен адрес.

Така че Лестър Скуеър все още беше площад, но нямаше никакъв Лестър: Шекспир стоеше мрачно на мръсния си пиедестал, а всички дървета бяха мъртви. Улица Ковънтри като спомен за град, разрушен и построен наново, след това изоставен. После през Пикадили с печалната статуя на любовта, захлупена под прашен купол от плексиглас.

Напред. Хиляди хора, всички трябва да стигнат някъде, движат се на гъсти потоци, които понякога преливат на уличните платна или в канавките. Куриери бързат и се плъзгат по разделителната линия на пътната маркировка на милиметри от гибелта си.

Грийн Парк. Вече не зелен, вече не парк, разпилян жилищен комплекс от домики, хвърлен връз него при първата вълна на Армагедон, отдавна отминала. Сега там се издигат небостъргачи, лъскави високи сгради, които отразяват сивото небе чак до върховете си. В подножието им мраморни и гранитни късове, мокри от фонтаните. Служители се точат един по един през фоайетата, облечени в костюми, с интелигентен вид, вече превключили на днешните задачи, озвучават справки, правят отчети, купуват, продават.

От противоположната посока се зададе жена, идваше откъм една от сградите и срещу човешкия поток. Смелостта й привлече вниманието му. Тя пресече площада, като отблъскваше хората с невидимо поле от страх и почит. За времето, което отне на Петрович да се потътри още двайсет метра, сред облак от коприна и парфюм тя вече беше изминала с твърда крачка петдесет.

Той си помисли, че сигурно има някой с нея. По извърнатите погледи на подминаваните от нея личеше, че не само той го мислеше. Жената… момичето… не, не можеше да реши кое — трябваше да има свита със себе си, очила, слушалки, нещо издуто под якетата им, разни джаджи. Нямаше никой като нея, но и нямаше никой с нея.

Щяха да се сблъскат. Тя вървеше, сякаш точно това искаше, и очакваше пътят пред нея да се отвори, докато не остана по-малко от метър разстояние. Тя погледна изпод черния си асиметричен бретон и видя кипящата човешка маса пред себе си.

Поколеба се и изгуби равновесие, сякаш преди не беше виждала такава гледка. Петрович се опита да забави крачка, установи, че не беше възможно. Беше понесен напред, а тя само погледна през него, докато минаваше пред нея. Той запази спомена за колебливия поглед на леко дръпнатите й очи.

Изведнъж — глупаво — той тръгна назад. За момент не можеше да разбере защо, понеже тълпи като тази, с която се движеше, имаха своя инерция: те вървят, а ти вървиш с тях.

Някакъв гръден кош го избута встрани, все едно не беше нищо повече от въртяща се врата. Протегна се ръка и дебели розови пръсти хванаха за рамото жената.

Мъжът, на който принадлежаха гръдният кош и ръката, я вдигна във въздуха и тръгна към бордюра, като си проправяше път през тълпата, сякаш беше вода до кръста. И някак си Петрович беше повлечен от вълните, разлюлели морето от хора. Той се опитваше да се отскубне, като се дърпаше насам-натам, но се оказа безмилостно понесен към чакащ автомобил с отворена задна врата и затъмнени стъкла.

Знаеше какво е това. Познаваше го съвсем отблизо. Познаваше го, защото го беше виждал от другата страна.

Отвличаха я. Тя носеше маската, на нямо неразбиране, която всеки момент можеше да се превърне в сляпа ярост.

Той чакаше и чакаше, а тя така и не реагира.

Бяха при колата, имаше фигури вътре: две отпред, друга отзад, тези хора се бяха вторачили в него, чудеха се какво е, по дяволите, това момче, прекалено нескопосано или прекалено глупаво, та не се дръпне.

Стероидно напомпаният искаше той да се махне: Петрович му препречваше пътя. Той вдигна свободната си ръка да го перне, удар, който щеше да го прекатури и да го просне в безсъзнание и окървавен.

Петрович инстинктивно се наведе и ръката само леко закачи темето му. Като погледна нагоре, той забеляза единствената уязвима точка в цялата мускулеста маса. Обаче трябваше да избяга, да отстъпи назад, да се сниши. Не беше за него такава битка.

Но неволно сви юмрук, насочи кокалчетата на пръстите си и ги заби с все сила в непредпазената адамова ябълка.

Жената се свлече до Петрович, подпряла ръце на мръсната настилка.

Последна възможност. Сега трябваше да се врътне и да избяга, да изчезне в навалицата. Тя да се спасява сама оттук нататък.

Петрович протегна ръка и нейната се шляпна в неговата, длан в твърда длан.

Мобилизираха се — не обратно към бляскавите кули на Грийн Парк. Пътят нататък беше блокиран от прекалено много хора и от здравеняка, който се давеше и се държеше за гърлото. Той я изтегли на платното покрай задницата на колата и по улицата срещу движението — защото онази кола не можеше да направи обратен завой. Подръпваше я подире си като в упражнение с ленти, а краката му тичаха в такт с нейните, та двамата да се промушват ребром и да избегнат страничните огледала, които се насочваха право към диафрагмите им. Ревяха клаксони, гуми пищяха предупредително, за да избегнат сблъсъка, шофьори тропаха по прозорците си и движеха устни в беззвучни ругатни.

Зад тях светофарът се смени. Движението замръзна и Петрович прескочи капака на една кола, за да стигне до избелялата линия, която бележеше средата на пътя. Возилата в обратното движение бяха като стена от стъкло, отразяваща страха им във всяка гладка повърхност.

Той се спря за първи път откакто… откакто се беше въвлякъл в нечия чужда лудост, и се зачуди какво ли, чёрт, си мисли, че прави. Погледна към ръката си и към жената, която все още беше прикрепена към нея и се мъчеше — също като него — да стане колкото се може по-тънка.

Двама от колата се движеха целенасочено покрай спрялото движение. Не тичаха, но крачеха по начин, който можеше да означава само проблеми. Светлините се смениха и едното платно, което можеше да продължи, рязко се съживи. Мъжете в тъмни костюми се запрепъваха, развикаха се и Петрович видя шанса си: колите отпред намаляха. Той се затича с тяхната скорост и се запромъква помежду броните им, докато не стигна отсрещния тротоар.

Тя все още беше с него. Не възнамеряваше да го изостави.

Не възнамеряваха и онези двамата. Единият, комуто бе омръзнало да си дере пищялите на краката и да провира масивните си мускули през безкрайно тесните пролуки, изкара плосък черен автоматик и се прицели. Червена точица прекоси гърдите на Петрович като муха, която се опитваше да кацне, последвана от гръмовен изстрел, усилен от фасадите на сградите.

Един човек, черен мъж със слушалка в ухото, насред разговора си се извъртя яростно и изчезна заднишком в тълпата.

Петрович мигна веднъж, стегна захвата си и хукна. Осъзнаваше, че около него кънтят звуци: викове, рев, писъци с различна честота и сила, чуваше и методичния пукот на пистолета. Всеки път очакваше да усети святкаща болка и всеки път някой друг наблизо се сгърчваше и се свличаше на земята. Не той, все още не.

Не можеше да прецени преднината си. Близостта на сградите, напрежението по многолюдната улица, шумът, който се плискаше напред-назад: знаеше единствено, че има преднина, метър или десет метра, или петдесет, достатъчно, та който се опитваше да го убие да не успява да се прицели достатъчно дълго в него, за да го улучи.

А беше сигурен, че се опитваха да го убият. Не биха рискували всичко по този начин, като стрелят по случайни минувачи на централна улица в Метрозоната, ако тази, чиято ръка държеше, не трябваше да остане жива. Можеха да я убият поне пет-шест пъти за разстоянието от сградата на Грийн Парк до бордюра на тротоара. Не бяха го направили, а продължаваха да стрелят, за да го накарат да я пусне.

Изкушаваше се. Дори като видя странична уличка с по-слабо движение — до степен, че се виждаше разбитият асфалт, — си помисли да свие рязко вляво, да си дръпне ръката и да изчезне в близките пресечки, където да се спотаи, докато всичко свърши.

Те щяха да я хванат през кръста и да я вдигнат, да я отлепят от земята, може би щяха да инжектират нещо през бледата й кожа, за да елиминират порива й да се бие или да избяга, щяха да я приберат някъде и тя вече нямаше да е негов проблем.

Наистина сви наляво, придържайки се към централната разделителна линия на улицата, но продължи да я държи. Не я изостави.

Така имаше достатъчно място за двамата да тичат един до друг. Той успя да хвърли скришом поглед към нея, за да се увери, че не е ранена от случаен куршум, и я хвана да прави същото към него. И двамата нямаха дупки по дрехите, нито разрастващо се тъмно петно.

Петрович я удостои със зъбата усмивка от чиста нервна енергия. Тя го изгледа, все едно беше полудял.

Не се беше чувал пистолет от цели десет секунди. Два последователни изстрела пръснаха стъклото на кола, минаха толкова близо покрай ухото му, че той усети изсвистяването им. Все още ги преследваха. Очевидно. Плътността на тълпата бързо намаляваше — новината за инцидента се беше разчула, така че онези, които получаваха постоянни ъпдейти и ползваха навигационни устройства, избираха заобиколни пътища. Толкова по-добре за Петрович, за да може да тича. Толкова по-зле, защото нямаше къде да се скрие.

Все още никаква полиция. Нито дори вой на сирена. Но нали Петрович беше израснал в кварталите на Санкт Петербург, където законът не важеше. Знаеше как да разчита само на себе си.

Този път завой надясно, след това отново наляво. По-широка улица, по-оживена, тоест би трябвало да е: автоматични стоманени решетки бяха започнали да се затварят пред входове, които иначе винаги бяха отворени, и дори пиковият трафик, когато колите обикновено бяха толкова нагъсто, че направо се допираха, беше сведен до три чифта задни светлини, отфучали в търсене на убежище.

Останали бяха незащитени, изолирани. Хората се притискаха към врати, навеждаха се и покриваха глави или надзъртаха откъм стълбища. Мяркаха се лица по прозорци и бронирани стъклени външни врати да наблюдават от сигурната си позиция зрелището с двамата млади идиоти, дето се опитват да надбягат неколцина напомпани убийци, които не приемат „не“ за отговор.

Петрович погледна нагоре. Отпред беше Риджънт Стрийт, задръстена от колони автомобили, които като него не можеха да изчезнат. Той дори не забави крачка. По капака на една, покрива на друга, едно, две, три и скок от другата страна. Единствен изстрел разтърси затъмненото стъкло на прозорец на първия етаж. После отново наляво, по улицата към покритата арка на Оксфорд Стрийт.

Бариерите на мола се затваряха. Полицаи от охраната, облечени във фосфоресциращи жилетки, се опитваха да ускорят затварянето. Вход към станцията на метрото „Оксфорд Съркъс“ им беше отказан по същия начин: дебела метална преграда се спускаше, за да им препречи пътя.

Отново се наложи да свие рязко вляво успоредно на главната улица и да тича по задните улички. Като стигна до ъгъла, погледна към обезлюдения тротоар. Видя двамата — същите двама, които бяха започнали преследването — да бягат устремно. Движеха се като лекоатлети въпреки габаритите си. Сякаш можеха да продължат така цял ден.

От първите пробождания в гърдите и трепкащото притъмняване в очите Петрович знаеше, че той не би могъл. Жената не изглеждаше да е в много по-добра форма: дишаше през устата, беше плувнала в пот, изсумтяваше тихо от болка при всяка крачка. Нещата щяха да свършат зле, нищо че засега не бяха свършили.

Наведе глава и продължи напред, защото трябваше. Заради нея щеше да умре, а дори не знаеше името й. Пред тях се разкри широко пространство: Хайд Парк, неми сенки и оттенъци на сивото. Плътна стена от зловонни изпарения се вдигаше от него. Покритата Мраморна арка, винаги в процес на чистене, но никога недопочистена, стоеше закътана зад брулени от вятъра найлони и конструкция на скеле. Задръстването по всички улици беше непробиваемо, та едва се намираха пролуки, през които да се промъква между колите. Метрото беше затворено.

Зрението му започна да става накъсано и неясно. Това не беше от парещата пот, която се стичаше по челото в очите му; бяха самите му очи: първите предвестници на припадък. Времето му изтичаше. Чуваше вой на клаксони през пулсирането в ушите си, но не можеше да разгадае значението му.

Беше на път да припадне и започна да залита.

Тя пое нещата в свои ръце. Беше изненадващо силна. Изглеждаше малка, лека и слаба, но Петрович усети как сухожилията в ръката му се обтягат, когато тя го задърпа напред. Бяха си разменили местата, той се влачеше след нея безполезен, почти сляп.

Виждаше достатъчно, за да знае, че бяха избрали грешния път. Трябваше да се насочат към парка, да изчезнат в лабиринта му от колиби и може би дори горилите с пистолети щяха да се откажат от преследването: да прекосиш Хайд Парк не беше нещо, което човек да прави доброволно.

Обаче те пресякоха лента след лента платната със спрели, примрели коли, после се спуснаха по широкия пуст тротоар.

А двамата мъже бяха по петите им. Настигаха ги, размахали яките си ръце, мощно и равномерно се оттласкваха от земята като с мотовилки, все по-близо и по-близо до тях. Петрович вече не го беше грижа. Всеки момент.

Когато това не стана, когато болката толкова се усили, че целият беше като в пламъци, се случи моментът, в който се спъна и падна, проснат наполовина в канавката. Тя се спря и го задърпа за раменете.

Тогава се появи някой, който го забра като куп влажно пране и го отнесе до място, което беше хладно и на високо.

Устройството в гърдите му най-накрая, най-накрая реши да проработи. Той се замята конвулсивно като риба, подскочи и се разтресе. Веднъж не беше достатъчно, не и този път. Задейства се отново, изпрати достатъчно електричество през имплантираните жици, че да стреснат сърцето му и то да си спомни как трябва да тласка кръвта.

Той пое дълбоко въздух и запремига, за да прочисти очите си от цветните пръски.

Двама мъже, две жени и той, легнал на голи дървени дъски между тях. Два пистолета от едната му страна, един от другата, никаква ясна представа какво се случва или къде се намира. Виждаше каменни колони, пречупена цветна светлина, потъмняло дърво. Усещаше мирис на лак и молитви.

Значи църква тогава; в църква е.

Опита се да седне и усети всяко болезнено пронизване в гърдите си като допир на нагорещен до бяло пламък. Успя да се надигне на лакти, преди усилието да му дойде в повече. Единственото, което го успокояваше, беше фактът, че евентуалните му похитители бяха насочили глоковете си към друг за разнообразие.

Некоординирано завъртя глава, за да види кого се опитваха да сплашат сега.

Тя беше монахиня, загърната в дълга роба и с бяла касинка, обрамчила откритото й сериозно лице. Сребърно разпятие се поклащаше на шията й, а броеница и кобур висяха на кръста й. В дясната си праведна ръка тя държеше най-големия автоматичен пистолет, който Петрович беше виждал някога.