Саймън Мордън
Уравненията на живота (35)

35.

Изкатери се догоре и силите му стигнаха още само да падне през вратата и да се просне върху чакълената пътечка. Вратата се затвори зад него; маскирана с тънък бамбуков параван, тя се сливаше с всичко наоколо толкова успешно, че дори не разбра как я беше уцелил.

Камъчета бяха полепнали по лицето му, ръцете му, а той почти не ги усети, докато не започнаха шумно да се посипват от него.

Маделин не се беше появила въпреки уверенията си. На няколко пъти той дори понечи да се върне, но само като си представеше как ще му скръцне със зъби, че не си гледа задачата…

Така че продължи и сега беше горе без нея. Провал се наричаше цялото това начинание. Той дори не можеше да стане.

Преобърна се по гръб и се остави на светлината от изкуственото небе. Въздухът беше топъл като през слънчев пролетен ден, обаче му беше студено, студено до мозъка на костите.

Стъпки изскърцаха по пътеката към него. Чу се метално щракване и върху него падна сянка.

— Петрович?

Той присви очи заради ослепителния блясък.

— Конничи ва, Хиджо-сан.

— Ти… какво правиш тук? — Хиджо насочи пистолета си към повдигащите се гърди на Петрович.

— Дойдох за Соня. Не знаех, че тъкмо ти я държиш. Какво си сторил на Чейн?

— Той няма да ни безпокои повече. — Хиджо на няколко пъти си пое дълбоко въздух и погледна към ръката си. — Нито ти, Петрович. Ти все така си слабото звено.

— Вече не чак толкова. Аз съм звеното, което не позволява всичко да се разпадне. Счупи го и целият мизерен механизъм ще се разпадне и ще те остави беззащитен на произвола на съдбата.

— Което значи?

— Което значи, че пукне ли зората, ще има две слънца на небето. — Петрович го остави да попие загатнатото значение на тези думи и добави: — Ти уби шефа си, защото искаше да получиш гратис всичко, което той така трудно беше градил. Искаше да си големецът — как беше? — тайшоу. А каквото и да си предприел оттогава, само все повече влошава нещата. Сега си вече без нищо, а на сутринта и това ще ти се отнеме.

— Мръсен руски помияр няма нужните правомощия да иска ядрен удар — скръцна със зъби Хиджо и ръката му трепна. — Блъфираш.

— Но не отричаш изцяло идеята, нали? Чудиш се дали с пазарлъци би могъл да спасиш поне нещо, да задържиш кулата, компанията, синдиката, малката… Ха. Тя беше права. — Петрович се изхили и изсумтя. Сега забеляза, че Хиджо не беше същият безупречно чист и спретнат мъж: раздрано сако, мръсна риза, оръфан панталон. Лачените му обувки бяха целите в засъхнала кал. — Помислил си, че когато Ошикора-сан дойде при мен, ми е дал благословията си. И неспособен да преглътнеш да я загубиш заради недостоен гайджин, си го убил, но Соня те е видяла и прочее, и прочее. Ошикора-сан ме харесваше, но искаше тя да се омъжи за чистокръвен японец. Той ме предупреди да стоя настрана. Аз казах, че няма да припарвам до нея. Разговорът ни приключи честно и почтено.

Хиджо беше пребледнял. Пот се стичаше по челото му.

— Тогава защо си тук?

— Дойдох да говоря с Ошикора-сан. Ами ти?

— Мъртъв е — изсъска той. — Собственоръчно го убих.

— Но когато Соня ти е казала, че все още е жив, трябваше да дойдеш да се увериш.

— Ти си й пуснал тази муха. Казал си и, че ще го намери тук. Защо го направи?

Петрович се изкиска:

— Ти, заблуден говносос. Нямаш представа за какво става дума, нали? Въпреки че тя се е опитала да ти го обясни пак и пак, не искаш да й повярваш. Защо да си губя малкото време, което имам, за теб?

Хиджо хвана Петрович за яката и почти го изправи. Притисна дулото на пистолета в гърлото на Петрович:

— Той не е машина!

— Не можеш да го разбереш, жопа. Машината се мисли за Ошикора, не обратното. Не е възкресение — а превъплъщение. Малко шинтоистко по свой си начин — подигра му се Петрович, макар да знаеше, че онзи може да натисне спусъка всеки момент.

Лицето на Хиджо се разкриви.

— Как е възможно?

— Мога да ти кажа, ако не ме убиеш. Всъщност много неща зависят от това да не ме убиеш. Ти не можеш да спреш Новия джихад на машините, понеже си убил създателя му. Соня няма да го направи, защото за нея той е последната й връзка с баща й. Само аз мога да го направя. Единствено аз мога да направя така, че утре сутринта да ти е останало нещо.

Освободен от захвата му, Петрович отново се свлече на земята като чувал. Хиджо взе да го обикаля трескав, несигурен, вдигаше и сваляше пистолета, докато дебатираше със себе си дали да довърши пленника си.

— Ти — каза най-сетне. — Ставай.

— Не знам дали ще успея — каза Петрович.

— Ста-вай — Хиджо насече заповедта с тропване с крак.

— Понеже така мило ме помоли, ще видя какво мога да направя по въпроса. — Той се преобърна странично и придърпа нагоре оловните си крака; извъртя се на колене и се подпря на кленово дърво наблизо, за да се изправи.

— Върви.

— Хм. Ако можех да видя накъде ми сочиш, щеше да е добре. Момент, кръвта да се върне в главата ми. — Той се задържа за гладкия ствол и изчака сивите петна пред очите му да изчезнат от само себе си.

— Хайде.

Петрович се отблъсна от клена и успя да направи няколко крачки. Бамбуковата врата се отвори с трясък и Хари Чейн се препъна през нея, сякаш някой го беше блъснал. Маделин със специалното полицейско оръжие на Чейн застана на прага.

Хиджо реагира бързо. Той хвана Петрович през шията и опря пистолет в слепоочието му.

— Тоя ще го оправя — каза Маделин и мина покрай разтреперания жалък Чейн. — Съжалявам, че закъснях, впрочем. Този сланинест задник има и мозъчно сътресение отгоре на това, че е по-осакатен дори и от теб.

— Спри. Спри, където си, жено. Или ще убия Петрович. — Хиджо затегна хватката си и Петрович не можеше да направи нищо.

— Изстрел в главата. Докато невроните подскажат на пръста ти да натисне, вече ще си мъртъв. Да, наистина съм толкова точна. — Но тя остана, където беше, между пътеката и мъхавия алпинеум.

— Свали оръжието.

— Ти свали твоето.

— Ёбаный стос, един от двама ви да отстъпи! С триста зора съм все още в съзнание.

Хиджо задърпа Петрович назад, после реши, че все пак може да спечели. Прицели се в Маделин и стреля с плавно движение, а тя се наведе, претърколи се и скочи права по-наблизо, по-бясна и невредима.

Пистолетът светкавично се върна до главата на Петрович.

— Нито крачка!

— Само пробвай пак да ме гръмнеш — Маделин взе да ги заобикаля в широк кръг, с което накара и Хиджо да се върти заедно с нея.

Изведнъж тя се спря, въздъхна и вдигна ръка с пистолета си.

— Добре. Дотук — наведе се и остави полицейския пистолет на чакъла между краката си.

Петрович усети как мускулите, които притискаха гърлото му, се отпуснаха и чу доволно изгрухтяване. Беше избутан настрани и като се обърна да погледне към Хиджо, видя как Соня се приближи с безшумен скок зад него. Тя изтанцува грациозно на пръсти и замахна с катаната на баща си към Хиджо.

Острието се вряза надълбоко и се спря насред адамовата му ябълка. Соня отскочи, струя кръв пръсна от върха на меча, тъмни капки блеснаха във въздуха.

Хиджо, с изписана на лицето дълбока изненада, се преви над пътеката. Полуотсечената му глава увисна на косъм и тъмночервено езеро се ширна под него, просмуквайки се в светлия чакъл.

— Така завършва живота на Хиджо Масадзуми — каза Соня. Държеше меча за ръкохватката и от бляскавото острие се стичаха капки. — Който винаги се оглеждаше за опасности, а така и не видя кой можеше да го убие.

Маделин вдигна Петрович и го задържа до себе си като парцалена кукла.

— Добре ли си?

— Мислех, че няма да дойдеш.

— Чейн. Идеше ми да го сритам по стълбите чак до бунището долу, наречено партерен етаж. Той използва раната на главата си, за да апелира към по-милозливата ми страна.

— А, окей. Соня? Благодаря.

— Направих го за себе си. Направих го заради баща ми. Направих го, защото светът без Хиджо е по-добро място.

— Колкото и да е чудесно това — каза Петрович, като се измъкваше от ръцете на Маделин, — имаме да свършим нещо и съвсем ограничено време да го направим.

— Последвайте ме — рече Соня, без изобщо да се обърне към тях.

— Ще взема Чейн — каза Маделин и се наведе да прибере пистолета му. — Счува ми се, че е привършил с изкашлянето на вътрешностите си.

Соня ги поведе по дървеното мостче към храма. На стъпалата тя се поколеба.

— Сам, какво ще направиш?

Петрович се поспря при един от каменните лъвове, които охраняваха входа.

— Не знам — отговори той. — Зависи какво може да се направи.

— Ти каза, че ще спасиш Джихада.

— Странно — намеси се Чейн, като обърса кървав секрет от устата си, — на нас той ни каза, че ще трябва да му види сметката.

За миг беше еднакво вероятно, че Соня ще вдигне меча си и че Маделин ще вдигне пистолета си. Петрович застана помежду им: със сведена глава се дивеше на глупостта на хората и осъзна защо ги избягваше толкова упорито.

— Мога да направя и двете — рече той.

— Това звучи съвсем нелепо — отвърна Чейн.

— И го казва — подхвърли Петрович — човек, който беше с бронирана кола и беше със Соня и въпреки това успя да оплеска нещата.

Чейн сложи ръка на сплъстената си коса и показа на Петрович кръвта:

— Теб не те е преследвала Годзила цяла нощ.

Той не се впечатли:

— Имаме по-важни неща, с които да се занимаваме, от твоите куци оправдания. Най-вече с факта, че ядрена ракета ще удари тази сграда на изгрев-слънце. Ще я изпари и ще пробие кратер толкова дълбок, че да бъде унищожен квантовият компютър отдолу. Това ще бъде краят на Новия джихад на машините.

Чейн не беше единственият, на който му висна ченето.

— Как? Откъде знаеш това?

— Имам основание да вярвам, че колегите ми от университета ще предадат съобщението на EDF. Може да решат да не изчакват, разбира се, и да заповядат незабавна атака. В такъв случай надпреварата е между мен и група студенти по електроника с поялници. Така че можем да стоим тук и да си говорим какъв лош човек съм заради всичко, което съм сторил, или да пробваме да предотвратим катастрофата. Какво искате да правим?

Соня хвана по-здраво дръжката на катаната:

— Можеш ли да го спасиш?

— Да.

— Обещаваш ли?

— Някога разочаровал ли съм те?

Тя се почуди.

— Не. Не, не си.

Чейн вдигна поглед към Маделин, която попита:

— Може ли да престанете?

— Аха.

— И ще трябва да се уповавам на теб, нали?

— Не и ако не искаш. Ако мислиш, че ще те предам — сега или в даден момент в бъдещето, — вероятно е най-добре да ме убиеш още на мига. Ще ни спести много злощастия.

— Вярата е решение — каза тя. — Не чувство. Върви и го направи. Върви и направи невъзможното.

— Има нещо, което и ти можеш да направиш за мен. — Той бръкна във вътрешния си джоб за плика, който му беше дала Пиф. — Чейн, портативното ми устройство у теб ли е?

— Аз… изгубих го, когато Хиджо ме нападна.

— Такъв си болван. Наистина. — Петрович подаде документите на Маделин. — Имай грижата за това вместо мен.

— Какво е? — попита тя.

— Тайните на вселената са разкрити тук. Само толкова.

Той я видя как отвори плика и надзърна вътре с любопитство, след което заедно със Соня се изкачиха до площадката на храма.

Вътре беше масичката, екранът, клавиатурата.

— Не това ти трябва — каза Соня и мина през храма до другата му страна. Тя сложи ръка върху главата на единия от лъвовете и част от дървената площадка пред Петрович се надигна. — А това.

Дървеният квадрат се вдигна нагоре и под него се появи тясна вита стълба. Петрович се наведе и погледна. Вътре беше тъмно, хладен въздух лъхна оттам и кожата му настръхна.

Соня насочи меча си към пода и заслиза по металните стъпала.

— Хиджо никога не се е спускал тук. Ако беше идвал, щеше да разбере.

— Кое да разбере?

Тя вече беше под храма. Светлините се задействаха и Петрович тръгна надолу, като се опираше на тесния парапет. Когато главата му се сниши под нивото на тавана, думите на Соня му станаха ясни.

Стаята беше светилището на Ошикора в името на всичко, което беше загубил, и на всичко, което се беше надявал да си възвърне. Книги, свитъци, изваяния, ръчно изписан копринен параван. Декоративни лакирани предмети, сандали, кимоно, знаме. Кожен тъпан. Пълен комплект самурайско снаряжение върху манекен. Черна каменна купичка, пълна с избелели розови цветчета. Закачалка на стената с окачен на нея къс меч и празна ножница.

— Така че — каза тя — той не знаеше. Мислеше, че правя каквото той иска. Обаче го бях измамила и той правеше това, което аз исках.

Петрович прокара длан по студения камък, лъскавия метал, гладкото дърво. Докосна тънките листове и нежната коприна. Влакънца се закачиха по грубата кожа на върховете на пръстите му.

— Къде е интерфейсът? — попита той.

Соня избърса кръвта на Хиджо в ръкава си и прибра катаната в ножницата.

— Оттук.

Имаше друга, по-малка стая, отделена със сгъваемия параван. Пред Петрович се разкри болничнобяла стая с шкафове навсякъде. В центъра видя зъболекарски стол и макара с навит кабел, който свършваше с нещо като модифициран жак.

Очите му се присвиха, след което се разшириха.

— О! Ти се шегуваш. Значи за това му трябваше на баща ти Соренсън.

— Знам какво да правя — каза Соня, — ако това ще ти е от помощ.

— Не особено.

Тя се зае с цилиндъра от неръждаема стомана с дължината на електрошокова палка и с диаметър като на отточна тръба. Включи го в стената, за да се зареди, и отвори едно чекмедже. То беше пълно със запечатани найлонови пликове, всеки от тях с устройство във вид на буквата Т, диск с шип като голямо кабарче.

Петрович вдигна един от пликовете и го завъртя в ръката си: знаеше къде се вкарва шипът.

— Имаш ли?… — попита той.

— Не. Баща ми не искаше да ми позволи, докато не го беше тествал изцяло.

— И успя ли да го тества?

— Ще трябва да попиташ него, когато отидеш там. — Тя си изми ръцете до лактите, след което разкъса един от пликовете и закрепи устройството в стоманения диспенсър. Затвори го и една светлинка от червена стана зелена.

— На стола, нали? — Петрович усети как куражът му се изпарява.

Краката му отмаляха, ръцете му изтръпнаха, вътрешностите му се вледениха.

Той съблече шинела и се качи на стола, преди да беше припаднал. Облегалката за глава бе пригодена специално: имаше дупка, която да открива врата му отзад.

Нещо студено докосна тила му. Потече му по гърба.

— Йод — каза тя.

— Малко е късно за това. — Тресеше се от страх и зъбите му тракаха, докато говореше. — Малко е късно за всичко.

Соня вдигна диспенсъра и заобиколи отзад. Студеното му дуло се притисна към врата на Петрович.

— Готов ли си?

— Не.

— Само не се дърпай.

— Ёбаный стос, Соня! Просто го направи, преди да съм се отказал.

Пронизителният вой започна от висока честота и ставаше все по-висок. Когато стигна граничната честота, той чу „б“-то на „бум“. Всичко причерня.