Саймън Мордън
Уравненията на живота (36)

36.

Петрович се пробуди на друго място: празна кънтяща зала с бели плочки. Стените представляваха поредица от осветени отзад рекламни табла и ярко блеснали ниши, с тях се редуваха ескалатори, които тракаха и бръмчаха нагоре. Холограмни канджи надписи и пиктограми висяха над главата му.

Намираше се вътре в машината.

Имаше длани от мрамор, искрящобели ръце и тяло, което беше безформено, както и пространството между краката му. Той беше модел, примитивен образец, върху който трябваше да се насложат кожа и дрехи, пригодени към височината, теглото и цвета му, за да изразяват чертите му.

Въпреки че беше толкова недовършен, можеше да усеща. Студа на камъка, движението на въздуха. Той посегна и притисна пръсти към пластмасовото покритие на една от рекламите: то се вдлъбна леко от допира му и след това си върна вида, когато го пусна.

Забеляза отражението си. Лицето, гладко и неопределено: дупки вместо очи, издатина за нос, цепнатина за уста. Подутините отстрани на главата му бяха уши. Той се вторачи отблизо в себе си със страхопочитание, с удивление.

И внезапно само за удоволствие: нещо, което не бе могъл да прави още от първия си сърдечен удар. Затича се без чувство за вина или срам, без колебание. Неудържим.

Стрелкаше се по коридорите на метрото, краката му поглъщаха разстоянията и нищо не можеше да го спре.

Той сви надясно към гишето за информация, наляво по ескалаторите, взимаше по две-три стъпала наведнъж. Прескочи въртящите се врати на входа, продължи да бяга по перона и после отново нагоре по стълбите към изхода за улицата, където беше ярък слънчев ден.

Слънцето току-що беше изгряло на нежносиньото небе и небостъргачите на затъналия Токио се наслаждаваха на топлината му.

Петрович се спря. Нищо не го болеше. Не се беше задъхал. Изобщо не дишаше. Така че се втурна да тича отново насред широкия трилентов булевард, който водеше право към обширен парк, екстравагантно заемащ територия колкото няколко квартала.

Беше перфектно. Със сигурност твърде перфектно: нямаше нужните недостатъци, за да бъде реалност. Всяко стръкче трева беше зелено и право, всяко листо невредимо потрепваше от вятъра. Боята беше равномерна, всяка улична лампа работеше и безспорно всеки боклук щеше да се изчисти веднага от мястото, където е паднал.

Така че не „Виртуална Япония“. А Нео-Япония, Япония, построена наново.

Архитектът й го чакаше пред императорския дворец. Беше застанал с лице към зелените сгради оттатък дълбокия защитен ров с хванати зад гърба ръце. Аватарът му не се различаваше от него самия. Изглеждаше както на живо: синьо яке с вдигната яка, панталон със същия цвят, ниско подстригана коса с къса опашница.

Петрович се спря да се наслади на гледката заедно с него.

— Е, Петрович-сан, какво ще кажете?

— Нямам думи, Ошикора-сан.

— В добрия смисъл, надявам се — и леко се подсмихна. — Има няколко незначителни подробности, които трябва да се дооправят, но мислите ли, че никкейджин биха дошли, както е в момента?

— Ако можеха, щяха да дойдат. — Петрович се поколеба: — Ошикора-сан, опасявам се, че се случи… ами. Знаете ли какво е пиздец?

Ошикора изпъна тънките си устни:

— Нещо се е объркало?

— Да. Вижте, няма как да го кажа деликатно…

— Тогава — каза Ошикора — трябва да пием саке и да си поговорим. А?

Петрович кимна:

— Нямам представа какво ще помогне, но сакето ми звучи добре.

Не усети движение или времева разлика. Двамата просто стояха до едно сепаре в бар. На масата имаше бутилка оризово питие и две плитки лакирани кутийки, във всяка от тях — ниска порцеланова чашка.

— Заповядайте, седнете — каза Ошикора и самият той се приведе и се плъзна по червената кожена седалка.

Петрович откри, че вече е в по-цялостно изпълнение. Носеше чиста бяла тениска под войнишко яке, а крачолите на войнишкия му панталон бяха втъкнати в черни кубинки. Имаше цвят на кожата и нокти на пръстите на ръцете, и очила, които инстинктивно намести по-нагоре на носа си.

Той седна срещу Ошикора, който наля саке в чашката на Петрович, докато не потече в кутийката под нея. Сложи шишето на масата, та Петрович да налее на него.

— Канпай! — Ошикора вдигна чашката си, която преливаше, и я гаврътна.

— Ваше здоровье — отговори на наздравицата Петрович и стори същото. Преглътна и зачака за някакъв ефект. — Всичко е толкова правдоподобно, че ме обърква по всякакви параграфи. Усещам вкуса на сакето, но не мога да се напия от него.

— Ако поръчаме храна, няма и да се заситите. — Ошикора отново доля чашата на Петрович. — Ще отнеме ден-два, струва ми се. А сега ми кажете за този пиздец. Да не би дъртият пръч Марченко пак да ви е досаждал?

— Да започнем по-отдалече — Петрович взе бутилката. Усети тежината й. Течността се плискаше, когато разклати и наведе бутилката, за да долее чашата на Ошикора. — Знаете ли кой сте вие?

— Аз съм точно копие на Хамано Ошикора, във „Виртуална Япония“ съм администратор на цялата система. Господ, ако щете. — Той наблюдаваше изражението на Петрович с удоволствие. — Има моменти, когато забравям, че съществувам вътре в машина. Не бих го помислил за възможно, но се случва. Оглеждам се наоколо и се чудя къде са всички, едва тогава се сещам.

Петрович отпи дълга глътка от сакето си. Почеса се по брадичката и подръпна ухото си.

— Това — започна той, но после си промени решението. — Вижте, Ошикора-сан. Вие сте мъртъв. Хиджо ви е застрелял. Надявах се, че знаете всичко това.

Ошикора побутна питието си настрани и се наведе, опрял лакти върху масата.

— Той ме е убил? Убил е първообраза ми? Интересно.

Петрович се облегна назад.

— Възможно ли е да не знаете за всичко, което се случи? Как помогнахте на Соня да избяга, та междувременно избихте почти всичките си служители? Как превзехте телекомуникациите в Метрозоната? Как управлявате коли и безпилотни самолети? Та вие ми се обадихте по телефона! Сега половината град е под водата, а другата половина се руши от огромни машини, които вие командвате. Дойдохтук в последен отчаян опит да ви спра, а единственото, което чувам от вас, е „интересно“? Ёбаный стос, човече: има милиони мъртви и умиращи заради вас.

— Не виждам как това би могло да е истина. Аз бях тук през цялото време.

Сега Петрович изпадна в пълно недоумение. Той прикри объркването, като пресуши и последната капка саке в чашата си.

— Тоест, ако ви кажа думите „Нов джихад на машините“, няма да значат нищо за вас?

— Откъде ги чухте? — пак погледна с учудване, но все едно ставаше дума за нещо маловажно.

— Новият джихад на машините е името на… нещото, което унищожава Метрозоната. Но когато го нарекох Ошикора-сан, то ми отговори. Новият джихад на машините сте вие.

Ошикора поклати глава:

— Не. Просто не е възможно и ще ви обясня защо. Няма връзка между „Виртуална Япония“ и останалата мрежа. За момента този свят е балон, напълно изолиран. Нито капка информация не може да влезе или излезе оттук, докато не е съвсем завършен.

— Наречете го както си искате, но не е вярно. Защо тогава Джихадът ще ми каже, че шинкансенът ще лети отново? Защо ще ми каже да спася Соня? Защо ще си спомня обещанието, което ми дадохте? Защо би правил всичките тези неща, ако не бяхте вие? — Петрович се вторачи упорито в леката усмивка на Ошикора.

— Та значи сте чували за Джихада.

— Сънувах го — свят, в който се извършва революция в технологиите: нова ера на машините. — Той вдигна вежди. — Не бях очаквал да сънувам.

— Какво друго?

— Сънувах дъщерята на Ошикора. Сънувах и вас. И един град, не като този — той огледа тъмното дърво и полирания хром наоколо, — а от стомана и бетон, жив с движение и звуци.

Петрович разбра най-накрая.

— Добре. Ами ако ви кажа, че вашите сънища са нещото, което изтича в реалността? Подсъзнанието ви е излязло от контрол и се опитва да пресъздаде Токио от руините на лондонската Метрозона. Някога искало ли ви се е да управлявате влак, когато бяхте млад?

— Разбира се. И все още ми се иска.

— Тази ваша малка мечта почти щеше да ме убие. Вие блъснахте експрес с пълна скорост в сградата на гарата „Сейнт Панкрас“, когато вървях край линията. Ами Соня? Какво чувствате към нея?

— Загриженост. Тя е детето на създателя ми.

— Не само. Мислите, че е ваша дъщеря. Не тук — каза Петрович и докосна главата си. Премести ръка върху сърцето си, — а тук. Казахте ми да я спася. Спасих я от Соренсън, открадна ми я Чейн и си я върнах отново от Хиджо. Ако можех, щях да ви покажа какво се случва извън кулата. Как е затънала във вода, задръстена с трупове и гъмжи от плъхове, които ги ръфат. Как навсякъде има пожари и огромни отломки от сгради, порутени от вашите чудовища, които вършеят в града. Ошикора-сан, тук може и да сте нормален, но навън Новият джихад на машините е полудял.

— Оценявам усилията ви, Петрович-сан. Но все пак не разбирам как ще е възможно подобно нещо.

Пред Петрович имаше плик. На него беше изписано името му на кирилица. Секунда по-рано го нямаше.

— Това за мен ли е?

— Да. Препоръчвам ви да го отворите.

Петрович взе плика и прекара пръст през дебелата хартия. Тя се разкъса, пликът се отвори и той извади внимателно картона, който беше вътре: позлатен по ръбчетата, гравиран и с изображение на голям червен осмоъгълник под едрите букви.

— А. Съобщение от системата за мониторинг. Изпаднал съм във вентрикуларна тахикардия.

— Желаете ли да си тръгнете и да потърсите медицинска помощ?

Той почука с картона по масата:

— Няма къде да отида. Всяка болницата, която досега не е била опожарена до основи, е на по-строг режим дори от Лубянка.

— Опитвам се — каза Ошикора — да разбера защо вярвате, че ми казвате истината, след като твърденията ви са невъзможни. Дори сякаш сте готов да умрете заради заблудата си. Иде ми да кажа, че сте душевноболен, но ви познавам. Мислите ли, че имате време да ме убедите в обратното?

— Знаете ли, не би трябвало да е толкова сложно — Петрович си наля още саке и предложи бутилката на Ошикора, който учтиво отказа. — Обаче какво знам аз? Лежа на зъболекарски стол в единствената сграда в Метрозоната, където все още има електрическо захранване, с жички на някаква експериментална кибернетика забити в мозъка ми, и си говоря с виртуално копие на човек, което не осъзнава, че сънува унищожението на цял град, докато междувременно сърцето ми най-накрая отказва. — Той вдигна питието си и го гаврътна наведнъж.

— Все пак не бихте ли опитали някаква възможност?

— Да, стига да значеше, че ще живея сто години. Нека ви покажа какво правим ние в Русия — подхвърли чашката в ръката си, после я запрати по бара. Тя се разби и се разхвърчаха парченца порцелан. Той стана и прибра медицинския картон в джоба си. — Заведете ме до файъруола ви.

Кадърът отново се смени, моментално и без никакво усещане за придвижване. Намираха се в магазин за електроника, затънтен из уличките на квартал Акиба. Бяха заобиколени от наблъскани с компютърни части рафтове, пластмасови контейнери, преливащи от чипове, вентилаторчета, охладители, модеми, кабели и платки. В дъното на коридора зад стъклена витрина бяха изложени най-новите модели хардуер.

— Това ще свърши ли работа? — попита Ошикора.

— Да — Петрович се промъкна покрай него и си избра тънка конзола с холографски монитор и виртуална клавиатура. Той я включи и се загледа в командите, които се редяха във въздуха пред него. — Има и функция за разпознаване на жестове. Та какво се намира от другата страна на файъруола: вътрешната мрежа на Ошикора или публично достъпен уеб сървър?

— Доколкото разбирам, „Виртуална Япония“ се намира в мрежата на Ошикора, която си има своя система за сигурност. — Ошикора погледна през рамото на Петрович: — Чувствате ли се по-различно вече?

— Още не съм умрял, ако това имате предвид. — Пръстите му пишеха светкавично. — Вкарайте ме в системата като Бог. Да видим дали можем да променим някои от настройките.

На екрана се появиха цифри и Петрович ги прегледа, докато прелитаха.

— Криптографски ключ, който ползва прости числа — каза Ошикора. — Трябваше да предвидя — моят създател трябваше да предвиди — появата на много отаку, които ще се опитат да хакнат структурата на тази реалност заради своите си маниакалности.

— А не момичета-котки аниме? Но виждам какво имате предвид. — Той с жест придърпа и селектира иконка, която се съживи. — Добре, ето откъде се контролира файъруолът, но не мога да променя настройките без другата парола. Какво ще кажете?

— Това е кинши но. Забранено.

— Ошикора-сан, да ви напомня ли, че не само сте мъртъв, ами сте и квантов компютър? Можете да го разкодирате за секунда, ако пожелаете, и подсъзнанието ви вече го е направило. То изпраща поток от команди и получава огромни океани от информация в отговор. Вие просто не го знаете. — Той натисна с пръст във въздуха: — Виждате ли?

Появи се графика с преноса на данни в отрязък от време. Той разшири координатните оси, за да се вижда в дни, а не в секунди, и показа последната седмица на Ошикора.

— Умрели сте в сряда през нощта или в четвъртък рано сутринта и точно тогава има увеличение на активността. Информацията започва да изтича. Това повишение тук е, когато сте помогнали на Соренсън и Соня да избягат от Хиджо, след което сте убили всичките си служители и оттам нататък върви само нагоре. Все повече и повече, докато не се стига до обеми в терабайтове. Като за нещо забранено е ужасно много. Изключете файъруола за пет минути, погледнете навън. Отново го включете и ме оставете да умра, ако не казвам истината.

— Много сте уверен в себе си, Петрович-сан. Добре — Ошикора докосна екрана и добави липсващите знаци. — Имате достъп.

Екранът се изпълни с рояк иконки, които се застъпваха до такава степен, че бяха нечетливи. Петрович прокара пръст по тях, като ги уголемяваше една по една, за да добие представа за функцията им, и ги отстраняваше, ако нямаше да му свършат работа.

— Контрол на температурата, потребление на електричество, физически достъп, достъп данни. Чакайте малко, физически достъп. Откога мога да чета на японски?

— Откакто ви промених конфигурацията. Безобидна модификация.

— Благодаря. Достъп, сигурност, видеонаблюдение. (Отвори се карта на сградата и прилежащия й район.) Градина. Градина едно, градина две. Ето.

Петрович разтегли екрана и уголеми изображението. Хиджо лежеше превит на земята. Намери друга камера. Чейн седеше приведен на стъпалата на храма, а Маделин крачеше нервно отпред, като поглеждаше към вътрешността на храма на всяко минаване. Той избра няколко случайни етажа, на всеки се виждаха празни коридори, изоставени бюра; продължи надолу и стигна до приземния етаж.

Показа на Ошикора телата и плъховете от няколко гледни точки, след това се премести отвън, като използва зума, за да се фокусира изцяло върху бляскавото величие на осветената сграда. Завъртя камерата и показа ада наоколо й. Небостъргачите се разтресоха и на преден план се появи метална конструкция.

Друг железен гигант на шест шарнирни крака се носеше по Пикадили.

— Достатъчно — каза Ошикора. — Видях достатъчно.