Саймън Мордън
Уравненията на живота (10)

10.

Той се събуди, но този път не от уличните звуци и вятърните турбини, и гласовете. Някой блъскаше по вратата му с нещо голямо и тежко.

Вратата беше от стомана, укрепена с резета и ключалки, които се задействаха електронно. Няма защо да се паникьосваш, самозалъга се дори когато ледена вода потече във вените му, а горкичкото му сърце се бореше да поддържа темпото си.

Той взе очилата си от мястото, където ги беше оставил снощи, и се ослуша. Това блъскане не беше в ритъма, който би очаквал от влизане с взлом — би си представил по-скоро бавни тежки удари с ковашки чук или таран. Не беше и свързано с повече технически умения и оксиженова горелка или пластичен експлозив: тогава щеше да се събуди в задимена стая и над леглото си щеше да види някой маскиран и с оръжие.

Петрович си нахлузи дет метъл тениската от предния ден и застана до вратата. През изолацията едва се чуваше, че някой вика името му.

Тряс-тряс-тряс-тряс. Петрович. Тряс-тряс-тряс-тряс.

— Охуеть! Ты опиздел, распиздяй! Махай се — кресна той, но блъскането продължи и виковете се усилиха.

Той отмести първото резе, после второто, постепенно разблокира цялата врата. Най-накрая отвори.

Соренсън влетя с обувка в ръка. Петрович го блъсна в отсрещната стена и погледна отвън. Всички наоколо зяпаха. Той ги наруга с ёбь матерей ваших и тресна вратата.

— Какво, чёрт, правиш тук?

Соренсън го изгледа с опулени очи. Носеше същите дрехи — риза и къси панталони, — с които беше облечен вчера, и Петрович се досети, че изобщо не се е връщал в хотела си.

— Прав беше — измърмори той. — Така че сега имам нужда от твоята помощ.

— Какво искаш? — каза Петрович. Посегна за панталона и си го обу. — Защо мислиш, че бих желал или могъл да ти помогна? И как, на хуй, ми намери адреса?

Соренсън отиде до стола и понечи да седне.

— Не. Няма да оставаш — Петрович си нахлузи високите обуща и взе да ги връзва с овладян гняв. — Кой ти каза къде живея?

— Чейн. — Соренсън си пъхна ръцете в задните джобове. — Ходих да се срещна с него.

— И ей така случайно спомена моето име? Благодаря, пидорас!

— Иначе не искаше да ми каже нищо. После каза, че ще ме арестува за пране на пари, ако взема и един цент от Ошикора. Така че дойдох при теб: трябва да премислим нещата.

— Ние? — Петрович метна през рамо якето и куриерската си чанта. — Да ти го кажа по начин, който дори и ти може да разбереш: не бих помислил дори да пикая с теб в кенефа на бирария, защото си тъп идиот.

Соренсън трепна.

— Какво? Мижавата ти реконструкционистка душичка се свива от звука на мръсния език, който използва гадният руснак? Свиквай, защото ще чуваш още много такива — и се упъти към вратата. — Сложи си обувката, распиздяй колхозный. Сега ми кажи, че имаш пари.

— Имам пари — Соренсън пусна обувката и си вмъкна крака в нея.

— Добре. Тръгвай: плащаш закуската.

Петрович отвори, избута Соренсън навън и дръпна силно вратата. Изчака, докато резетата и ключалките щракнаха на мястото си, преди устремно да си запроправя път към стълбището.

Соренсън едва го настигна.

— Петрович, какво е това място?

— Домик — по името на транспортните контейнери, от които са направени. Това е мястото, където живеят бежанците като мен.

— Мислех, че си студент.

— Това не значи, че не съм бежанец. Сега — отвори противопожарна врата с рамо — право надолу. И ако ти е мил животът или колкото ти остава от него, не поглеждай никого.

— Нали стигнах дотук без проблеми — похвали се Соренсън.

— Което просто значи, че те причакват по пътя надолу. Тръгвай и си дръж устата затворена. Янките не са точно любимците на месеца.

Те минаха по дългото безлюдно стълбище чак до приземния етаж. За Петрович беше чист късмет да стигнат до улицата незастрашени: може би с оскъдното си облекло и излъчваната безсилна ярост американецът имаше вид на вече ошушкан.

— Къде отиваме? — Соренсън премигна на утринната светлина и обгърна с ръце тялото си.

— Казах ти. Закуска.

Те пресякоха на светофара и влязоха с трясък през лепкавата врата на Уонг.

— Здрасти, Петрович. Дължиш ми за вчера — Уонг размаха към него мръсната кухненска кърпа.

— Добре де, не се притеснявай. Янкито плаща. Две комбинирани закуски и кафе, силно както ти го харесваш.

Уонг скръсти ръце и прецени Соренсън:

— Кой това?

— Един от моите якудза приятели. Та кога ще дойде кафето?

— Не достатъчно, че ти лош човек, сега си прекарва времето с лоши хора. Големи коли, пистолети, пари. Свърши с ранен гроб — прокара пръст по гърлото си.

И се изгледаха през бара, а Уонг местеше очи ту към Петрович, ту към Соренсън.

— Закуска? — пробва пак Петрович. — Или да отидем някъде другаде?

— Покажи ми пари — каза Уонг.

— Покажи му парите, Соренсън.

— Какво? Добре. — Той бръкна в джоба си за кредитния чип и го подаде на Уонг, който го мушна в четеца.

Буреносното му изражение леко просветна.

— Добре, седнете. Не организира престъпление в мое заведение.

— Не бих го и сънувал дори — Петрович сбута Соренсън към масата в ъгъла и избра да се настани с гръб към стената и добър изглед към вратата. — Сядай си на задника. Имаме да се справим с много сериозно ядене.

Соренсън хвърли недоверчив поглед към бара, където кредитният му чип още пребиваваше в касата.

— Не разбирам какво търсим тук.

— Виж. Будувал си цяла нощ кръстосвал си улиците — Бог знае как си оцелял — и си карал само на нервна енергия, откакто разбра колко катастрофална грешка си направил. Ще се заредим с кофеин и полимерни въглехидрати, след което ще те бия по главата, докато мозъкът ти не се рестартира. Окей?

Соренсън го изгледа.

— На колко си години? — попита Петрович.

Избърса масата с ръка и я отръска от трохите о бедрото си. Уонг тръсна две чаши кафе на масата и изръмжа гърлено.

— Благодаря, Уонг. Не ти трябва и случайно да чуеш разговора ни.

И онзи се оттегли, мълвейки нещо за лоши хора.

— На трийсет и шест — каза Соренсън.

— Изкарал си военна служба, нали?

— Разбира се, служих на родината си. В инженерния корпус. Пет години. Стигнах до сержант и съм награждаван с куп медали, включително две пурпурни сърца.

Петрович се облегна назад:

— Тогава що ти ги няма топките, пич.

— Добре, издъних се, че приех работата за Ошикора. Чейн ми даде шанс да оправя нещата и ти ще ми помогнеш — Соренсън си взе кафето и отпи.

Кой знае какво очакваше, но не и жежкия черен поток, който се плисна в устата му. Изцъкли очи, изду бузи, но все пак преглътна.

— Това е…

— Това е нещо, от което ще изпиеш поне две чаши, така че свиквай — Петрович вдигна своята чаша и отпи безгрижно. — Значи сключи сделка с Чейн. Каза му, че ще му намериш нещо за Ошикора срещу възможност да се измъкнеш чист.

— Мога да си понеса заслуженото, дечко. Но не съм само аз. Имам майка и сестра. Те изцяло зависят от фирмата ми. Ако фалирам, губят покрива над главите си.

— Като е толкова голям залогът, защо не провери кой е Ошикора?

— Не знам. Тук съм по работа, обикалям болниците и им предлагам моите имплантанти. Заговори ме онзи Хиджо. Работодателят му искал да се срещне с мен, за да обсъдим проект, по който работел. Съгласих се, защото все пак съм на бизнес пътуване. Тук съм да разширя бизнеса си.

— Не ми казвай: идеята за „Виртуална Япония“ толкова те е запленила, че си загубил бдителност. — В гласа му се прокрадна лека нотка на съчувствие. — Паднал си му в ръцете като обрулена круша.

— Той има свой личен квантов компютър, по дяволите. Не се замислих дори за миг — Соренсън прокара ръка през мазната си коса. — Това ми е проблемът: не се и замислих.

— Не ти ли се стори поне съвсем малко странно, че японски бизнесмен предлага работа на американски бизнесмен?

— Аз…

— Не осъзнаваш ли колко ви мразят? Всичките?

— Аз, не. Явно не съм го осъзнавал. Никога не съм одобрявал решението на президента. Дори не гласувам за реконструкционистите — Соренсън въздъхна и сега вече подхвана целеустремено кафето си, но на всяка глътка правеше гримаси.

— Трябваше да му го обясниш. Ошикора те е поставил под общ знаменател с вечния ви президент Маккензи и всичките други реконструкционисти. За него ти си представител на политика, която обрече него и сто и двайсет милиона негови сънародници на гроб в морето.

Петрович вдигна поглед и видя Уонг да се приближава към тях с две чинии, пълни догоре мазна пържена храна, сърцето да ти спре. — Пристига.

Двамата се дръпнаха назад, когато Уонг стовари закуските им на масата. Изгледа ги и им обърна гръб.

Соренсън премигна като бухал:

— Какво… е това?

— По-добре не питай. Съвсем малка част от всичко това някога е принадлежала на истинско животно и почти всичко друго не е расло в пръст — Петрович се приведе и докопа бутилка кетчуп от съседната маса. — Пълно е със сол, мазнина, скорбяла и протеини и направо е най-доброто нещо, което можеш да ядеш в момента.

— Ами сърцето ми!

— Какво си се запритеснявал — размаха ножа и вилицата той. — Соренсън, просто стига се оплаква и си го вкарай в организма.

Двамата си проправиха път методично през беконообразните неща, наденичковидни неща, картофоподобните неща, реконструираните яйца и генномодифицирания боб. Петрович бодна кървавицата на Соренсън, след като му обясни точно как е направена; най-забавното беше, че тя бе единствената естествена храна в чинията му.

Прокараха яденето с още от черното като мазут кафе на Уонг.

— Готов ли си да си поприказваме? — попита Петрович.

— Вероятно — Соренсън прикри уста, за да спотаи оригване.

— Така. Хайде тогава да преговорим историята дотук: ти си обикновен праведен човек, така да се каже, грижиш се за сестра си и майка си, досега не си правил нищо нелегално.

Очите на Соренсън трепнаха за миг.

— Точно така — каза той.

— Не би скрил нещо от мен, нали? — Петрович си намести очилата. — Помисли внимателно, преди да ми отговориш.

— Не, нищо.

— Мога да го открия — въздъхна Петрович. — Бих могъл да го открия на момента, ако беше тук устройството ми. Както и да е. Защо мислиш, че съм в състояние да направя нещо по въпроса?

— Видяхте с Ошикора. Ти имаш влияние над него. Можеш да го използваш.

— Няма да му се меся. Няма начин, никога.

— Ти си единственият човек, доколкото съм виждал, към когото наистина изпитва уважение. Пред теб сваля гарда.

— Дори и да беше вярно… — Петрович прехапа устна. — Не. Абсолютно не. Една банда вече се опита да ме убие тази седмица. Защо ми е и друга?

Соренсън вдигна ножа си и се вторачи в мазния му връх.

— Това ли е последният ти отговор?

— Виж, опитах вече, ясно? Говорих с него. Казах му, че се отнася лошо с теб.

— И той какво отвърна?

— Че не прави нищо повече, отколкото заслужаваш, защото си смрадлив янки технократ, който не е предприел каквото и да било, докато Япония се е давела — Петрович погледна зачервеното лице на американеца и предпочете да не споменава, че Ошикора знае какво крие той. — Реших да не го натискам. Единственото, което можеш да направиш, е да се върнеш на работа. Да се върнеш в Ошикора Тауър и да се молиш на някой свой бог, че когато приключиш с проекта, ще проявят малко милост.

— Чейн ще ме унищожи.

— Повярвай ми, Ошикора ще те унищожи много по-скоро. Спечели време да измислиш по-успешен план.

Соренсън скочи и опря ръце на масата, сякаш щеше да я пречупи.

— Дойдох при теб за помощ.

— Чейн ти е казал да дойдеш. Той те използва, както и Ошикора. Аз съм просто човек, който доста разбира от математика и физика. Как, чёрт, някой реши, че мога да помогна? — Петрович си довърши кафето на крак.

Соренсън ритна стола си настрани от чувство на безсилие.

— Ей — изкрещя Уонг, — престанете веднага.

Петрович се наведе и вдигна стола.

— Той си тръгва. Аз също.

Уонг хвърли кредитния чип на Соренсън към тях. Петрович посегна да го хване, но не успя. Соренсън се справи по-успешно.

— Хайде, преди да са ми забранили да идвам тук заради теб.

Петрович се измъкна на оживената улица и Соренсън се присъедини към него, като потреперваше леко от влажния сутрешен въздух. Въпреки габаритите си американецът в момента изглеждаше дребен и жалък.

— Прибери се в хотела си. Вземи душ, преоблечи се. След което отиди на работа. Тръгвай, Соренсън, просто тръгвай.

Черна кола със затъмнени прозорци спря до тротоара; едната врата се отвори, но никой не слезе. Петрович моментално се огледа за начин да изчезне, но беше късно.

— Другарят Марченко би искал да говори с вас. — Мъжът се беше появил зад него и притиснал нещо твърдо в гърба му, го побутна към отворената врата.

Соренсън изглеждаше готов да се бие. Петрович сложи длан върху юмрука му и въздъхна.

— Стига си бара елдата — каза той на гангстера. — Няма да ти се наложи да го използваш по мен. Освен ако не искаш да има награда от половин милион евро за главата ти.

— Може и така да е. — Твърдият предмет се отмести и Петрович видя как Соренсън пребледнява. — Но приятелчето ти, от друга страна, няма подобна защита. Качвай се в колата.

Петрович погледна към сивото небе и нададе лек сподавен вик.