Саймън Мордън
Уравненията на живота (4)

4.

Най-накрая, след като беше наблюдавал как сестрата крачи бясно към първия завой и изчезва зад него, полицаят се изправи лениво от стола и влезе в стаята. Първоначално игнорира Петрович и се разходи наоколо, като опипваше мебелите, изпробва управлението на прозореца и си наля чаша вода от каната на нощното шкафче.

Петрович го наблюдаваше над очилата си, докато онзи отпиваше, глътка, две, три.

— Имате ли нещо против да поседна? — попита човекът, след като си избърса устата с ръкава на якето, после седна, без да чака отговор. — Много стоене на крак има в тази професия.

Той се потупа по джобовете в търсене на полицейската си карта и я подаде разсеяно на Петрович: вече търсеше нещо на друго място.

Петрович внимателно огледа документа: Чейн, Хенри — инспектор детектив, Столична полиция. Холограмата изглеждаше остаряла с около двайсет години, защото този Чейн пред него имаше много повече бръчки и много по-малко коса. Главата му бляскаше на осветлението, а редките кичури, разположени хаотично по скалпа му, прозираха и отдолу, и отгоре.

Петрович му върна картата, а Чейн отвори полицейския си портативен компютър. Детективът подъвка електронната писалка за момент, след което натисна една иконка.

— Добре — каза Чейн, но го прекъсна пристъп мокра кашлица. — Съжалявам. От въздуха е. Ще започна отначало: Петрович, Самуил. Двайсет и две, гражданин на Руската федерация, тук на стипендия от университета. Адрес: Клапам Транзит А № 3415. Ще ме поправите, ако сгреша, нали? Ясно е, че тези неща би трябвало да са точни, но нали знаете как е. — Пое си дъх. — Знаете как е, нали?

Петрович се прокашля:

— Знам.

— Ваш английски добър? Трябва ли преводач или речник?

— Нямам проблем.

— Това е само разговор, нали знаете. Нищо лошо не сте направили. Само ще ви задам няколко въпроса. Ако мислите, че ще ви трябва адвокат, кажете — Чейн се закашля отново, задъха се. Завъртя се на стола и си наля още вода. — Хубава стая.

Петрович закима бавно. Този беше или гений, или клоун. Само времето щеше да покаже кое от двете.

— Нямате нищо против да отговорите на няколко въпроса, нали? Докторите ми казаха, че на път за насам сте умрели неколкократно. Мога да дойда и по-късно. — Чейн докосна видео иконката на екрана на портативното си устройство и затърси нужния клип.

— Ёбаный стос! Айде давай вече де.

Чейн вдигна поглед:

— Тази я знам. Просто да си наясно, ебанько малолетний.

Петрович се засмя, после изкриви лице от болка:

— Задайте въпросите си, детектив.

— Това — каза Чейн, — това сте вие рано тази сутрин. — Той подаде устройството на Петрович.

Петрович се видя, обозначен с жълт маркер, да пъпли по тротоара в Грийн Парк. Появи се и червен маркер и пътищата им се пресякоха за момент. Екранът остана празен.

— Къде е останалото? — попита той.

— Камерите на целия квартал се изключиха. — Чейн си взе устройството. — Много професионално. Но ние знаем какво е станало. Знаем къде сте отишли и как свърши всичко.

Той отвори друг файл и показа на Петрович снимка на двама гангстери, надупчени от куршуми, проснати в обща локва гъста червена кръв.

Петрович погледна, после извърна очи.

— Като знаете какво се случи, тогава за какво съм ви аз?

— Надявахме се — аз се надявах, — че бихте могли да ми кажете защо. Защо Самуил Петрович би рискувал да се намеси в отвличане, с което няма нищо общо? Или поне на пръв поглед няма нищо общо. Вие не бяхте някакъв вид план Б, нали?

— Защо не попитате тях? — Петрович кимна към екрана. — Те приличат на хора, които биха могли да измислят много успешен план Б.

— Добре, разбрах — Чейн така си разтърка окото, че то изжвака. — Знаете ли коя беше жената, която спасихте?

— Не. Никога не бях я виждал.

Чейн стисна устни и потъна в дълбоки размишления.

— Да получавах по едно евро всеки път, когато някой ми каже: „О, детектив, нямам представа чие е това тяло в багажника ми. Никога не съм го виждал.“ Съвсем откровено ли не знаете?

— Да.

— Не четете ли звездни клюки?

— Приличам ли на някой, който се самозадоволява със звездно порно? — тросна се Петрович. — Аз уча физика на елементарните частици.

Детективът въздъхна:

— Това е Соня Ошикора. Сега говори ли ви нещо?

— Не.

— „Ошикора Корпорейшън“?

— Не.

— Нали знаете какво се случи с Япония? Цялата история с потъването й в океана?

— Знам. Обаче не беше по моя вина.

— Много смешно, Петрович. Значи да обобщим. — Той остави портативното устройство в скута си и разпери кебапчестите си пръсти. — Първо, гледате си значи работата и се движите в западна посока по Грийн Парк. Второ, ставате свидетел на опит за отвличане на някаква непозната. Трето, удряте единия от похитителите — много добро изпълнение, между другото — и хуквате да бягате, мъкнейки тази жена, при все че стрелят по вас.

— Колко?

— Шестима мъртви. Дванайсет ранени, петима от тях в критично състояние. Те са някъде в друга болница, в отделения далеч не толкова луксозни като това — размаха кутрето си Чейн.

— Четвърто, след обиколка из центъра на Лондон кацате в католическа църква. Похитителите влизат, след което излизат без набелязаната си жертва. Те умират на стъпалата — как, само мога да гадая, защото охранителните камери отново мистериозно се изключват. Пето, аз пристигам на място. Ошикора я няма, вас ви няма, монахинята се е изпарила. Горе-долу правилно ли го описвам?

— Кажи-речи — призна Петрович.

— Тогава отново ще попитам: защо? — детективът се облегна назад на стола си и затвори очи. След малко подметна: — Все още съм тук.

Петрович потърка крайчеца на носа си и намести очилата.

— Не знам защо — каза той.

— Не ми звучиш много убедително.

— Съвсем откровено, не знам. — Тонът му си спечели поглед изпод тежкия клепач на едното око на детектива.

— Алтруизъм? Кавалерство? Граждански дълг? Случайно добро дело? Вероятно си някой герой, който тайно се бори с престъпността, но нямаше време да си наденеш гащите отгоре върху панталона?

— Иди в жопу.

— И такива ги имаме, ще знаеш. Защитници на реда в костюми, но за добро или зло без суперсилите — Чейн се изпъна и си поигра с компютъра в скута си. — Те са само около едно стъпало по-нагоре от отрядите на смъртта, които имахме по времето на Армагедон. Беше ли тук тогава?

— Било е преди мен, инспекторе. Не знам какво бих могъл да направя за вас. Жертва съм на престъпление, но двамата бандити, които стреляха по мен и убиха всичките онези хора, са мъртви. Тази жена Соня…

— Момиче. Седемнайсет.

— Не я познавам. Беше случайност. — Петрович се почеса по гърдите. — Би предпочел да не бях направил нищо ли?

Чейн не каза нищо, просто се взря в далечината с присвити очи.

— О, я моля ти се! — Петрович отметна завивката и прехвърли краката от леглото. — Набутал съм се в нечий личен кръстоносен поход. Ами на теб какво са ти направили? Убиха партньора ти новобранец, взривиха ти колата, сготвиха зайчето ти — домашен любимец?

— Не — каза Чейн. — Просто много ме вбесяват.

— Няма да играя вашата игра, инспекторе. Можеш да си вземеш въпросите и да си ги завреш в жопу. — Той откри дрехите си в шкафчето до леглото. Без ризата, естествено. — Въпреки склонността на сърцето ми да спира в някои доста критични моменти, направо си харесвам сегашния живот.

Седна на ръба, изхлузи зелената болнична нощница и се облече максимално бързо. Чейн дори не се опита да го спре, само наблюдаваше как сръчно си завързва обущата.

— Знам къде да те намеря — каза той, докато Петрович се изправяше внимателно и се опитваше да налучка накъде е горе. — И те, разбира се, също знаят.

— Не ми пука.

— А май би трябвало. Може би ще се окаже по-трудно, отколкото си мислиш, да се преструваш, че всичко това никога не се е случило. — Чейн прибра портативното си устройство и се подпря на страничните облегалки, за да стане.

— Нищо не им дължа. Всъщност точно обратното. — Петрович реши, че може да успее да стигне до изхода, без да се строполи, и опита късмета си.

— Тъкмо това имах предвид — каза Чейн. Той стигна до дръжката на вратата преди Петрович и му отвори. — Те са ти задължени. Тази прекрасна стая, линейката, частните доктори, най-добрите грижи. Това е само началото.

Петрович се поколеба, подпрял ръка на стената.

— Какво искаш да кажеш?

— Почитта, Петрович. Ти спаси единственото дете на Хамано Ошикора от съдба по-лоша от смъртта. Спаси както нея, така и семейното име. Сега са ти големи длъжници. Ами че ти си почти член на семейството вече.

— Не съм длъжен да играя нито по твоите правила, нито по техните.

Чейн покани с жест Петрович да мине през вратата първи.

— Ще видиш, че те са къде по-убедителни от мен.

— Много ме бива да казвам „не“. — Петрович изкуцука навън в коридора. — А сега, ако ме извиниш, закъснявам за работа.

— Ти си студент, не ми излизай с този номер. Но ще те закарам, ако искаш — Чейн се усмихна; не беше приятна усмивка. — Ще можеш да се повозиш в полицейска кола.

— Не съм малко дете, инспекторе.

— Не. Ти си беден имигрант, който току-що се сблъска с два от най-големите криминални синдиката в Метрозоната и свърши в болницата, защото сърцето ти е на път да сдаде багажа. Ако сърцата въобще биха могли да носят багаж, разбира се.

Петрович се отдалечи, като помаха снизходително към полицая:

— Да. Ще се оправя.

— Не това каза докторът ти.

Той се върна:

— А какво каза?

Чейн сви рамене:

— Ако се самоизпишеш, без да уведомиш никого, няма да разбереш. Докато не стане прекалено късно.

Петрович се вторачи в него.

Чейн потупа Петрович по гръдния кош.

— Каза, че това си го повредил до такава степен, че вече не може да се възстанови. Ще ти трябва резервно.

— Може би.

— Винаги е добре да потърсиш второ мнение. Но не бих чакал прекалено дълго.

Петрович претегли нещата.

— Гаден подход към болен човек. Доскоро, инспекторе. — Извъртя се и си бръкна в джобовете.

— Новите сърца струват пари — извика Чейн. — Винаги можеш да поискаш от семейство Ошикора да кихнат малко пари за трансплантация, при положение че старото така се скапа заради тях.

— Да. Перестань ебать мне мозги своими проблемами. — Петрович стигна до края на коридора покрай зелените саксии с цветя, наредени по всички прозорци, и мина през вратите, които останаха между него и унилата фигура на детектив инспектор Чейн.

Скъса болничната гривна на китката си: това му действие сигурно се беше регистрирало от компютрите и вероятно някой вече го търсеше. Не защото той беше важен, а защото хората, които плащаха сметката му, бяха.

Петрович не искаше да е нещо ценно за някого. Искаше да е отново невидим.

Той хвърли гривната върху листата на папратово растение и взе първия асансьор надолу към приземния етаж. Погледа как се сменят цифрите на етажите към нулата и отпусна чело върху хладната метална стена. Когато стигна до фоайето, вече беше взел решение.

Не приличаше на болница. Приличаше на хотел, точно каквото си беше, помисли си той: хотел с операционни зали. Беше делово, подредено, експедитивно. Клиенти и персонал минаваха през формалностите по настаняването, шепнейки любезности.

Полицаи охранители пазеха при монитор до вратата, която не спираше да се върти. Дори и те изглеждаха спокойни и щастливи.

Петрович забеляза свободен стол пред голямо обло бюро. Той седна и зачака, докато служителката зад бюрото се фокусира върху него през холографския си екран.

— Добър ден, сър — каза тя с голяма прецизност: часовникът точно беше ударил дванайсет на обяд. — Добре дошли в болница „Ангелска надежда“.

— Имам нужда от ново сърце — заяви той решително. — Колко?

Успя да привлече вниманието й.

— Зависи каква е клиничната необходимост. Ако ми дадете епикриза от кардиолог, бих могла да ви запиша час.

Той усещаше, че докато говори, тя преценява както него, така и банковата му сметка.

— Нашите екипи специалисти по трансплантациите се гордеят с факта, че имат най-модерните технологии.

— Добре, спести ми минутката за реклама. Знаех, че този ден ще дойде рано или късно, така че цял живот съм претеглял плюсовете и минусите. Колко ще ми струва лабораторно създадено органично сърце?

Тя се усмихна мило с два реда съвършено бели зъби:

— Опасявам се, че в момента цената е двеста и петдесет хиляди евро. Операцията, следоперационните грижи и рехабилитацията се заплащат допълнително. Мога да ви сваля списък на благотворителни организации, които евентуално да ви помогнат с финансирането на целия или част от някой от по-евтините ни клиничен пакети. Предлагаме и няколко по-достъпни варианта, които решават повечето хронични сърдечни пороци.

Петрович дебнеше внимателно реакцията й. Намести си очилата на носа и попита:

— Приемате ли в брой?