Саймън Мордън
Уравненията на живота (37)

37.

Отново бяха в бара, седнали един срещу друг.

— Вероятно — каза Ошикора — е най-добре да изпия още едно питие.

Петрович му наля още, щедра дажба, която почти напълни и лакираната кутийка.

— Съжалявам — каза той. — Вие сте първият изкуствен интелект, който е способен на истински чувства, а ето какво се случва. Нямаше как да го предвидите.

— Това не оправдава стореното от мен. Вината е моя. — Той взе сакето си и отпи внимателно.

— Само че не мога да си обясня защо. Не съм човек, който се отдава на безразсъдни хрумвания, безсмислени убийства или масово унищожение. Аз — намръщи се — зная как да владея емоциите си. Това е нещо, с което се гордея: всяко мое решение е претеглено и преценено.

— Аха. Честно казано, Ошикора-сан, правехте ми впечатление на точно такъв човек, но парите ви все пак идваха от изнудване, проституция, наркотици и оръжие. Традиционно за якудза. — Петрович мигна. Нещо му се случваше и той отново погледна към медицинския си картон. — О! Добре.

— Трябва да си вървите, Петрович-сан. Можем да довършим този разговор по-късно.

— Не, не мисля, че ще можем. А и да можехме, надали би било препоръчително — той захлупи картона на масата, въпреки че Ошикора вероятно знаеше какво пише на него. — Вие сте жесток и безмилостен престъпен бос. При цялата си култура и изисканост изпращате хора на смърт с едно довиждане. И доколкото ме засяга, може и да си го заслужават: сводници, курви, наркопласьори, крадци, мутри, каквито и да са. Но това оставя белези, вътрешни белези. Познато ми е. Знам какво става, когато си затворя очите, кошмарите, които имам, а и които ще имам заради всичко, което направих през тази изминала седмица. Това са неща, които човек изобщо не би споделил с някого, камо ли да ги извърши публично.

— А ето ги моите, разиграни пред цял град. — Ошикора така стисна чашата си, че пръстите му побеляха. — Във всяка ситуация би било унизително, но това е направо фатално.

— Е — каза Петрович, — какво смятате да предприемете?

— Проектът се провали, Самуил Петрович. Очевидно е, че не може да имаме едновременно и „Виртуална Япония“, и истинска лондонска Метрозона. Едно от двете ще трябва да се махне. — Ошикора остави чашата си със саке и опря длани на масата. — И е ясно, че аз съм този, който трябва да се махне, а Метрозоната — да остане.

— Прекланям се пред мъдростта ви — Петрович направи гримаса. — Има и допълнително усложнение, Ошикора-сан, защото обещах на Соня, че ще ви спася.

— Значи сте прекалили с обещанията. От самия човек си зависи дали ще се самоунищожи. Соня ще го разбере.

— Но аз не й го казах, за да я впечатля. Казах го, защото мога да го направя. Мога да ви спася, така да се каже — сви рамене той. — Поне ме изслушайте.

— Добре — скръсти ръце онзи. — Ще изслушам предложението ви.

— Имам един сървър. Намира се в Тувалу и май трябва да направя нещо по въпроса, преди океанът да го е погълнал. В никакъв случай не е достатъчно голям да побере дори част от „Виртуалната Япония“. Не е достатъчно голям да побере вас самия. Но би трябвало да има място за образеца, от който сте тръгнали, като един вид семенце. Или като яйце: тоест нещо като семе-яйце.

Ошикора скръсти ръце, изглеждаше изключително скептичен.

Петрович изръмжа нервно:

— Вижте, опитвам се да помогна. Опитвам се да спася нещо от този пиздец, което си струва да се спаси. Ще прехвърлим схемата на командните ви процеси на сървъра в Тувалу. Нищо повече. Само генетичния код — плесна по масата той, когато най-сетне намери подходящата аналогия.

— И с този код ще можете да създадете нов изкуствен интелект. Но без спомените. Без сънищата. — Сега вече Ошикора се въодушеви. — Не просто нов интелект, а мой брат близнак.

— Ваш доброжелателен близнак. Ново начало. Нима мнозина от нас не сме го искали винаги? Нима някой от нас е имал подобна възможност?

Ошикора погали брадичката си и издаде дълбок гърлен звук.

— Но е и рисковано. Ами ако не съм станал лош поради всичко, което някога съм видял или направил, или помислил? Ами ако съм се родил такъв? Заплахата, която представлявам, ще изникне някъде отново. Ами ако не сте там да я спрете?

— Защо не оставите на мен тези тревоги? — каза Петрович. — Възхищавам се на факта, че от падането на Япония насам вие носите бремето на цяла нация, и знам, че това не е нещо, от което да се откажете. Но е време да прехвърлите тежестта на някой друг. Какво ще кажете? Ще ме оставите ли да изпълня обещанието си към дъщеря ви?

— Струва ми се почти като позорно деяние, при положение че съм причинил толкова много болка. — Ошикора вдигна поглед: — Дълбоко се разкайвам.

— В такъв случай ето нещо, което да ви изкуши. Проявихте интерес към работата на колежката ми, когато дойдохте да ме видите в университета. Оттогава имаме напредък. Аз помогнах малко, тя свърши останалото. Изглежда, имаме работещ модел на вселената, чието копие е в моите… в ръцете на Маделин. Ако беше у мен, щях да ви го покажа.

— Бихте ли? — усмихна се Ошикора.

— Вероятно не. Но ще го направя.

— На бъдещия ми Аз.

— Да. Бих го споделил с него. Интересно какво ли ще сънува?

— Добре, Петрович-сан. Няма да нарушите обещанието си — и стисна устни. — Нали знаете, че фактически сте мъртъв?

— Така пише в картона. Разчитам да не изчезна, отвеян от тази ефирна логика — и пак сви рамене. — Аз непрекъснато умирам. Досега това никога не ме е спирало.

— Но все пак трябва да побързаме — и в същия миг Ошикора ги пренесе в магазина за електроника в Акиба.

Петрович се свърза с Ошикора Тауър и започна да търси сателит.

— Купих си устройство за дистанционен достъп, хем платих доста пари за него. Хари Чейн ми го открадна, после остави на Соня да му го открадне, след като му беше сложил проследяващо устройство, после Соренсън й го взел, след като избягали от Хиджо. Когато убих Соренсън, си го прибрах от него, после Чейн отпътува заедно с него и Соня. Той го загубил, когато Хиджо им направил засада. Първото, което ще направя, като се измъкна оттук — ако оживея, — е да си купя ново такова, защото цялата тази работа ме научи поне на следното: никога не разчитай само на кабел за прехвърлянето на информация.

Ошикора се засмя.

— Какво? — той хакна един сателитен канал, работеше бързо, докато не е изчезнал зад хоризонта.

— Надали мнозина ще си извадят точно тази поука. Но във вашия случай го вярвам.

— Важно е! Прекадено много неща се объркаха заради липса на връзка с мрежата. — Петрович докосваше и кликваше: — Имаме отворен канал. Натиснете „изпрати“.

— Готово — каза простичко Ошикора, — но ще отнеме време информацията да се прехвърли. И е време да ме изоставите, предполагам.

— Ще се навъртам наоколо, ако не сте против. За да се уверя, че няма да изникнат някакви проблеми в последния момент.

— Въпреки че ви струва живота?

— Дължа на града поне толкова.

— Добре. А докато чакаме, да погледаме още веднъж за последно.

Те крачеха един до друг по широка чакълеста пътека. От двете й страни се поклащаха черешови дървета, натежали от цвят, а фин розов снежец се сипеше кротко на земята. Въздухът благоухаеше, жизнерадостен с шумоленето на поклащащите се клони.

— Всичко това ще бъде загубено, Петрович-сан. Загубено за втори път, загубено завинаги. Любимата ми съпруга, безценните ми момчета. Всичко ще си отиде — вдиша дълбоко Ошикора и въздъхна. — Така да бъде. На добър час, Самуил.

Те се поклониха един на друг.

— Ще се срещнем пак, Ошикора-сан. При по-добри обстоятелства. И ви благодаря, че не ме накарахте да прибягна до план Б.

— Имали сте план Б?

— Да. Нещо, което включваше използване на ядрено оръжие с малка мощност. Да се надяваме, че сме го избегнали — и се поклони отново, по-ниско, по-дълбоко. — А сега да ви видя как си тръгвате.

Ошикора кимна, огледа се за последен път и изгуби очертанията си. Лицето му се изглади и заприлича на безцветна маска. Дрехите му се изпънаха, избеляха и изчезнаха.

Превърна се в грубо скициран образ, мрежа от многоъгълници, които определяха образа му, после се разслоиха. Физическата му форма се разпиля по вятъра.

След това беше ред на всичко останало. Дърветата, тревата, камъчетата. Небостъргачите на Токио. Небето. Земните очертания.

Всичко — до последния прозорец, тухла, лъжица, книга, легло, камък, цвете, — всичко се разпадна абсолютно едновременно, пласт по пласт, също както е било създадено с любов, докато дори самата мисъл за тях не беше заличена.

Остана само бяло безформено пространство, което просъществува за момент, проблесна и изчезна.

Само Петрович остана, безмълвен призрак в тъмата на декреацията.

 

 

Ослепителна светлина. Смъртна болка.

Маделин беше надвесена над него, два електрода на портативен дефибрилатор притиснати към оголените му гърди.

— Зареждам.

— Спрете — изграчи той; гърлото му беше пресъхнало, а в устата си имаше вкус на кръв.

— Пазете се.

— Сестро? — каза Чейн. — Мърда устни.

Тя погледна лицето му, взря се дълбоко в очите му. Петрович почувства какво усилие му коства да се фокусира към нея. Опита се да продума, но тя сложи пръст върху устните му.

— Не говори. — Вдигна глава: — Трябва да го закараме в болницата. Веднага. Категорично.

— Чудесна идея — каза Чейн. — А помниш ли, че сме на петдесетия етаж и асансьорите не работят?

— Категорично! — изкрещя тя. Вдигна Петрович на ръце и срита дефибрилатора от пътя си. — Вземи това и го носи с нас. — Проправи си път и го замъкна към тясното стълбище. — Сам? Сам?

Той простена в отговор.

— Ще те измъкнем оттук — каза тя. — Ще бъдем заедно. Чуваш ли ме?

Той я чу, но усещаше ледени пробождания зад очите си, които толкова му пречеха, че не можеше да реагира.

— Чейн? Размърдай се.

— Идвам, идвам.

— Какво искате да направя аз? — попита Соня.

— Както ти си решиш. След всичко, което Сам направи за теб, може би ще искаш да дойдеш с нас.

— Естествено. (Чу се дрънчене на метал, песен на меч, измъкнат от ножницата). — Сигурно все пак ще мога да съм ви от полза.

— Така, хора. Соня, отвори вратата! Чейн, ако ни забавиш Господ ми е свидетел, ще ти причиня такава болка, каквато никога не си изпитвал.

Петрович бе прехвърлен на рамото на Маделин и през врата й. Бе хванат за китката, а кракът му здраво прикрепен. Усещаше тихия силен ритъм на дишането й. Главата му се клатеше. Светлини минаваха над него. По някое време сърцето му трябва да беше спряло отново, защото спешно бе положен върху студения под и върнат към живота с електрошок.

Почувства се точно като Ошикора. Че му е време да си отиде. Искаше някак да им каже да го оставят, че с нищо вече не може да им е полезен. Изпитваше желание да поспи и ако това би означавало повече да не се събуди, за него нямаше значение.

Но тя не си го и помисляше. Изнесе го навън, черната вода стигаше до тънката й талия. Соня водеше, радостно размахваше катаната си срещу плъховете, а Чейн се препъваше и псуваше отзад с дефибрилатора на главата си като глинено гърне на африканка.

Когато отново усети нещо, беше подръпване на ръката. Погледна и видя иглата в кожата си и тръбичката, която се виеше като змия нагоре към система с гликоза.

Погледна наляво и видя Чейн и Соня. Той държеше пистолета си в ръка, тя беше преметнала меча си през рамо. Погледна надясно, Маделин се приведе отстрани към леглото му.

— Сам. Чуй ме. В болница си. В „Ангелска надежда“.

— Ааа.

Това обясняваше чаршафите и металното легло.

— Имаме проблем. Не са им останали живи сърца. Когато токът спрял, всички се скапали. Говорихме с хирург, който след кратко увещаване се съгласи да ти присади изкуствено.

— Добре.

Това пък обясняваше защо стояха въоръжени.

— А те всички били откраднати. Ще гледаме да ти намерим ново сърце, Сам. Ще направим за теб всичко възможно. — Лицето й се изкриви. Мъчеше се да не се разплаче. — Само се дръж.

— Изчерпаха ми се обещанията — прошепна Петрович.

Имаше маска на носа и устата. Тя миришеше странно и той понечи да я махне. Беше забравил, че му няма единия пръст на ръката.

— И това ще оправи, и ухото ти. Ще ти намести и ключицата, ако се налага. — Маделин отмести меката му маска. — Сам, трябва да започнем да търсим веднага.

— Сърце — каза той. — Знам къде има едно.

Тя се наведе по-наблизо, плитката й се залюля до главата му.

— Кажи.

— „Уолдорф Хилтън“. Стая седемстотин и осем. Беше в хладилна чанта на леглото. Стерилно и готово за трансплантация. — Вече се чувстваше изтощен. — Един от търговските образци на Соренсън.

— Добре. — Тя стана и посочи към вратата. — Чейн, отиваме до „Уолдорф Хилтън“.

— Защо? Той е при кея. Явно е под вода.

— Не ме интересува: отиваме. Соня! Стой тук и заплашвай всеки, който се опита да го изключи от апаратурата. И — заяви — нямам намерение да го деля нито с теб, нито с когото и да било. Наясно ли сме по въпроса?

Соня се позабави с отговора.

— Беше съвсем ясна — каза тя.

Опря върха на катаната на пода и се настани на единствения стол в стаята.

Чейн се беше спрял до вратата и потупваше джобовете си:

— Готова ли си, сестро?

— Не съвсем. — Тя целуна Петрович страстно в устата, което секна и малкото му останал дъх.

— Така. Сега съм готова.

И понечи да се надигне. Но Петрович я хвана за ръката и я придърпа.

— Победихме ли?

— Победихме. Ти победи. Няма го вече Новия джихад на машините. Ще трябва да ми разкажеш, но после. — Отскубна се и притича към вратата. Чейн я държеше отворена за нея. Внезапно бързо се върна. — Щях да забравя. — Отвори страничния джоб на бронежилетката си и извади плика, който Петрович й беше дал да пази. Беше смачкан и навлажнен от потта й. — Това ще ти трябва. — Пъхна го под ръката му и пръстите му го притиснаха.

След което изчезна, а вратата се тресна.

Соня погледна към Петрович. Посегна да сложи пак маската на лицето му.

— Успя ли да?… — попита тя.

Кимването на Петрович беше почти незабележимо, но тя го долови.

— Благодаря — каза тя.

Облегна се на стола, отпусна меча в скута си и се настани да чака.