Саймън Мордън
Уравненията на живота (5)

5.

Петрович прибра материалите с информацията на болницата в горния си джоб и се остави на въртящата се врата да го изведе навън на светлината на деня.

Частни коли се редяха на опашка, за да оставят хора пред покрития вход и пак да се включат в хаоса на обедния трафик. Веднага щом една потеглеше, друга идваше на нейното място, инвалидни колички или помощни приспособления за ходене се носеха до вратата на пасажерите при необходимост.

Имаше две коли, които обаче не се помръдваха. Бяха паркирани отсреща една зад друга, с дебелите си гуми върху бордюра. Едната беше нова — чиста, черна боя, черни затъмнени стъкла, кола чудовище, висока, горда и мощна. Другата беше смачкана бричка с разминаващи се цветове на различните части и найлонова торбичка, залепена с тиксо върху задното странично стъкло.

При първата кола стояха безучастно трима японци с кръгли като палачинки очила с вграден компютърен екран на безизразните си лица. Костюмите им бяха еднакви чак до гънките на панталоните и релефа на саката. Той дори разпозна единия от тях: Хиджо с обръснатата глава.

Облегнат на капака на другата кола, стоеше Чейн, който гледаше кръвнишки на света като цяло и хората пред себе си по-конкретно.

Хиджо първи забеляза Петрович. Той се изпъна, пооправи си черните кожени ръкавици и кимна на мъжете. Чейн видя промяната в поведението на врага и погледна към вратите. Отлепи се от колата и размърда крака.

Петрович погледна от едната кола към другата, сякаш да прецени две различни, но еднакво неприемливи съдби. Единият от хората на Хиджо дори му се поклони леко.

— Благодаря ви, господа, — каза тихо Петрович — но аз не съм глупак.

Той се обърна, като усещаше четири чифта очи да пронизват гърба му, докато не се изгуби в тълпата. Остави се да бъде носен известно време, пресичайки две кръстовища, като използва възможността, преди светлините да се сменят на зелено, да се огледа и да провери дали някой не го следи.

Идеята беше нелепа — поне беше такава, когато се събуди тази сутрин. Сега се налагаше тя да е част от мисловния му процес заедно с това, че му трябваше ново сърце и че без да иска, беше изоставил новата супердостойна техника в някаква църква.

Пресече още една улица и сградите се промениха. Високите двувековни градски къщи свършиха и започна масовото струпване на домики на Риджънтс Парк: огромни купища ръждясали транспортни контейнери, наредени стъпаловидно подобно на оплисканите с кръв пирамиди на ацтеките с върхове високо в небесата. Спрямо този фон неговият Клапам А изглеждаше съвсем мъничък; носеха се вече легенди за най-недостъпните обиталища дълбоко в сърцето на грамадата: Нулевия контейнер, Последния армагедонист, Зоологическата градина.

Той не беше усетил, че е толкова близо, не искаше да е толкова близо. Никой не трябваше да мисли, че е свързан по някакъв начин с това място. Направи крачка назад, за да се прикрие зад безлично сиво съоръжение, остатък от градското оборудване на отминала епоха. Вдигна поглед към най-горния контейнер, украсен с развяно зелено знаме и с перка, която се въртеше толкова силно от вятъра, че се виждаше като размазано петно.

Петрович намести очилата си по-нагоре на носа и закрачи на запад по Мерилебън.

Разстоянието беше само около километър. Трябваше да може да се справи без проблем. Наложи му се да спира два пъти, веднъж пред улично магазинче, за да даде всички дребни монети, които намери в дълбините на джобовете си, за един шоколад, и веднъж, защото трябваше да поседне само за пет минутки.

Докато стигна до сянката на надлеза, беше вече грохнал. Да си беше отишъл вкъщи да поспи и да хапне нещо. Работата можеше да почака, прибирането на играчката му можеше да почака. Беше взел погрешно решение, партито по посрещането му пред болницата го беше зашеметило временно. Трябваше да мисли по-трезво.

Поне беше вече при църквата. Седем широки полуовални тухлени стъпала водеха към отворените врати. Имаше парапет; той се възползва. Когато стигна догоре, видя фин пясък и усети мирис на белина. Вероятно сестра Маделин се беше потрудила да изтърка кръвта от каменната настилка.

Той заобиколи пясъчния насип, като отдели време да прокара пръст покрай една от бледите дупки от куршуми, врязани в тъмното дърво на вратата. Вътре свещеник с гарвановочерна коса стоеше пред олтара, разперил ръце, и може би десетина-петнайсет души щъкаха из ечащото пространство.

Разпятието, което висеше на подпорна греда, имаше допълнителни белези от рани, а Пресветата Дева беше останала без протегнатата си ръка, при все че крепеше Младенеца в другата. Бели следи по дъските на пода свидетелстваха за набързо сметен гипсов прах.

Петрович се настани на най-задната пейка и изчака тази конкретна сцена от религиозна постановка да свърши. Нафората бе осветена, докато църковният служител биеше камбаната. Когато свещеникът се обърна с лице към богомолците, погледът му се спря върху къснодошлия.

Въздушен полъх погъделичка космите по врата на Петрович. Монахинята беше застанала зад него, с една ръка премяташе броеницата, а другата почиваше върху ръкохватката на специалния й ватикански приятел. Погледна строго, подтиквайки го да проговори, да се помръдне или да направи каквото и да било, с което да прекъсне службата.

Той нямаше сили за предизвикателства, колкото и да би било забавно. А и си искаше чантата, без някой да я стъпче. Изтърпя остатъка от литургията, чуваше думите на чист английски, но не разбираше символиката им. Хората ставаха, сядаха и коленичеха на интервали, след което се строиха пред олтара, за да получат от прозрачната нафора.

Службата свърши, останаха той, свещеникът и сестра Маделин.

— Толкова скоро, Петрович? — каза монахинята. Тя се обърна и затвори вратите. — Странно кои неща намираш за важни.

— Да — каза той. Свещеникът се беше разсъблякъл и вървеше бавно по централната пътека с черно расо и бяла римска якичка. — Не че съм дошъл да те видя.

— Което никога не би се случило — каза тя, докато яростно залостваше вратата. Звукът отекваше в нефа на църквата. — Това е отец Джон, енорийският свещеник.

— Отче — каза Петрович и вдигна ръка.

Онзи се приближи и я стисна с предпазлива твърдост, не беше много по-възрастен от него самия.

— Как да ви наричам? — попита отецът и отметна с пръсти тежък кичур коса.

— Петрович става. На мен ли така ми се струва, или светът наистина се управлява от компания младежи?

— Отец О’Донъл беше убит преди два месеца. Енорията имаше нужда от човек — отец Джон седна на пейката пред него и се извърна към Петрович. — Аз отивам където ме пратят.

— Много благородно, сигурен съм.

— Но да ни докарате нови неприятности, когато си имаме предостатъчно, никак не е. Светилището отново е осквернено, месата е отменена и полицията е тук да си придава важност.

— Когато отец О’Донъл загина, не искаха и да знаят — каза сестра Маделин. — Никакво разследване, никакви експертизи, нито арести, никой не бе изправен пред правосъдието. Ние знаем кой го стори, но хората не ги е грижа.

— Съжалявам — каза Петрович.

— Аз съм тук да се уверя, че няма пак да ни разочароват — каза тя.

Лицето й застина и тя се загледа неподвижно в далечината.

Свещеникът си човъркаше под ноктите.

— Умира добър човек и нищо — каза той. — Появявате се вие с онова момиче и те правят всичко, което не направиха преди. За кого? За двама мъртви престъпници.

— Ако говорите за детектив инспектор на име Чейн, не го приемайте лично: той има зъб на семейство Ошикора.

Отец Джон се почеса по ухото, където му липсваше малко от хрущяла.

— Сестра Маделин не е трябвало да напуска църквата. Казах на духовната й наставница. Ще трябва да се покае.

Петрович вдигна вежди:

— Има си неприятности? Заради мен? — засмя се.

Отец Джон се опита да изтрие самодоволната усмивка от лицето му единствено със силата на волята си, но на Петрович не му минаваха такива.

— Да, тя е тук да защитава църквата си и свещеника си. Не случайни минувачи. Членките на Ордена на света Жана имат специален статут пред закона, докато изпълняват своя дълг, но губят правата си, ако тръгнат да правят каквото си искат.

— Тя не стреля по никого.

— Можеше да я осъдят на доживотен затвор, ако беше стреляла. — Гласът на отец Джон се усили до вик само на сантиметри от Петрович. — Тя не е от полицията. Нито е охранител. Не мога да съм ви благодарен, че застрашихте попрището й тъкмо в началото.

— Да, добре. Схванах мисълта ви, отче. Само ми върнете чантата; колкото по-скоро си я прибера, толкова по-скоро ще се отървете от мен — Петрович се постара да разшири усмивката си и се изхили. — Вземате се прекалено на сериозно.

Отецът стана и му хвърли изпепеляващ поглед:

— Не водете лоши хора тук.

— Понеже вече ме нарекоха лош човек тази сутрин, вече ще смятам, че наистина съм от тях.

Отец Джон се оттегли към църковната канцелария да донесе чантата на Петрович. Сестра Маделин се облегна и изчака, докато отецът изчезне.

— Ела с мен — прошепна тя.

— Само ще те забъркам в още повече неприятности, и то не от най-интересните.

— Остави на мен да се грижа за себе си. Ела.

Тя отиде до една странична врата, завъртя тежкия ключ и вдигна мандалото. Застоял въздух полъхна отвътре, докато тя нагласяваше резето. Петрович стана от пейката и я последва.

Имаше стълби, които се виеха на стегната спирала, трудни за нея заради тесните стъпала и височината на тавана и проблемни за него, защото бързо започна да се задъхва от изкачването.

Тя отвори друга врата, всъщност капандура, която избута. Нахлу светлина, от която и двамата премигнаха. Тя го изведе на покрива на кулата и се завъртя в кръг, за да обхване цялата гледка.

Не беше кой знае какво. Точно до тях на север имаше надлез с две платна, затлачени от трафика. На юг и на изток бяха задръстените улички на Стария Лондон, небето бе премрежено от скелетите на кранове и нови сгради, всяка от които се опитваше да бие по височина предишната. На запад се издигаше Нотинг Хил, където се бяха настанили по-заможните бежанци след Армагедон.

Петрович се облегна тежко на парапета и обърса влажното си чело с опакото на ръката:

— Не мога да повярвам, че ме накара да се кача дотук само за това.

— Погледни — каза тя и посочи оттатък надлеза. — Виждаш ли онези сгради? Това е жилищен комплекс „Парадайз“ Беше гората Сейнт Джон, преди да сринат половината от нея с булдозери.

— Аха — каза Петрович.

Там имаше седем високи блока, грозни, груби, подножието им тънеше в жълта мараня. Бетонът изглеждаше надупчен и напукан.

— Май не заслужават новото си име.

— Наричат себе си Райската милиция — каза тя и се подпря на нещо като тухлен парапет, зареяла поглед в далечината. — Те управляват блоковете и всички в тях. Нещо като град в града са, с икономика, която се гради на престъпността. На тях се противопостави отец О’Донъл.

— И те го убиха. Безобразие, но не знам защо ми го разказваш.

— Искам да разбереш. — Тя извъртя глава да го погледне, леко отмести касинката, която й пречеше да го види. — Отец Джон…

— Разбирам го прекалено добре. Той е момче. Като мен. — Петрович се засмя и го заболя по начин, който му напомни, че все още е жив и има толкова много за губене. — Отец Джон си мисли, че може да заеме мястото на великомъченика О’Донъл и да спечели „райските“ души. Той е заблуден от мечтите си за слава и не вижда, че ще го сполети същата съдба.

— Те ни мразят. Държат се все едно сме друга банда, която се опитва да превземе територията им. Прав си: биха убили и отец Джон, ако можеха. Но той има мен — каза тя.

— И в какво се измерва продължителността на живота ти? В седмици или в дни? — погледна я в очите само за миг, но почувства необходимост да преброи дупките за връзки на високите си обуща.

Тя прибра развятата си касинка и я притисна с рамо.

— Някой трябва да направи нещо.

— Обзалагам се, че така са казали и армагедонистите, преди да… — не довърши изречението: стъпалата му се отлепиха от пода и за момент си помисли, че ще полети над парапета.

— Недей — изкрещя тя в лицето му. Хвана в юмрук яката му. — Никога не го казвай. Тяхна е вината. За всичко. Можех да си остана малката Маделин. Можех да съм нормална.

После дойде затишието след буря. Тя го сниши бавно, вместо да го пусне отведнъж.

Пръстите на краката му с благодарност докоснаха бетонния покрив.

— Аз не съм като тях — каза тя. Пооправи якето му, като прокара дългите си пръсти по гънките на плата. Всяко нейно докосване го изгаряше. — Никога не бих могла да съм като тях.

Петрович се осмели да се помръдне и заотстъпва, докато гърбът му не опря в тухлената стена. Когато най-после гласът му се възвърна, беше тънък и паникьосан:

— Тръгвам си. За доброто и на двама ни.

Тя изчака, докато той почти се изгуби от поглед надолу по стълбите, после извика след него:

— Вярваш ли ми?

— Какво? Че изпитваш нуждата да направиш безполезен жест, като умреш? Да. Руснаците си захвърлят живота за нищо от векове: в кръвта ни е. — Той продължи да слиза по стръмните стъпала. — Не възнамерявам да съм един от тях.

— Тогава защо се опита да спасиш момичето?

— Не се опитах — прошепна той предизвикателно. — Успях.

Отец Джон го чакаше долу с чантата му в ръка. Изражението му показваше, че е спечелил поне една малка победа.

Петрович си взе чантата, откопча ципа на плика и мушна ръка вътре. Устройството беше изчезнало. Намери само почти празната си разплащателна карта и някаква мижава хартия.

— О, това вече е абсолютен пиздец. — Той извади хартията, но се досещаше какво е.

Все пак трябваше да я погледне.

Беше формуляр за конфискация на веществени доказателства от Столичната полиция. Сериен номер, няколко отметки и място за ръчно вписаното име и подпис на полицая. Петрович го смачка и го хвърли на пода.

— Излиза, че в крайна сметка, нямаше нужда да се връщате тук — каза младият свещеник. — Иронията ми харесва, дори и на вас да не ви се нрави.

— Защо, по дяволите, капутският мент не ми го каза в болницата? — Петрович се наведе да прибере смачкания формуляр и внимателно заразглажда гънките му върху коляното си.

— Сигурен съм, че е имал причини. Между другото, това е църква. Бих ви бил много благодарен, ако се изразявате прилично тук.

Петрович претегли възможностите си. Ако свещеникът не се придържа към учението да се обръща и другата буза, удари ли го, може да свърши зле. Но и просто да се изниже не му се струваше много подходящо.

— Пасть закрой, подонок.

Макар че думите му бяха непонятни, чувството, вложено в тях, се усещаше в начина, по който бяха изречени. Лицето на отец Джон се стегна и той пристъпи крачка напред:

— Махайте се.

— С удоволствие. — Притиснал хартията между дланите си, за да я изглади, той тръгна към вратите.

Забеляза сестра Маделин, която стоеше почти неподвижно до стълбата за кулата.

Почуди се дали тя щеше да се изпречи между него и отеца. Знаеше, че е неин дълг, но тя изглеждаше толкова разочарована от него, та му се стори, че по-скоро би стояла отстрани да гледа как си получава заслужения бой.