Саймън Мордън
Уравненията на живота (6)

6.

Стигаше му толкова; стигаше му за деня, вероятно и за цялата седмица. И въпреки това не се прибра вкъщи.

Качи се на метрото по „Съркъл Лайн“, която беше наблизо, и отиде до „Саут Кенсингтън“, после продължи по подземния подвижен тротоар под улица Ексибишън Роуд. През целия път усещаше тъп далечен страх, чувството, че беше сторил нещо, което би могло да означава нищо или всичко. Беше успял да спаси някаква непозната — тази Соня Ошикора, — а се беше провалил пред себе си: беше си повредил сърцето, беше предизвикал нежеланото внимание и на престъпниците, и на полицията.

Бяха го забелязали, а тъкмо това изобщо не желаеше. Само времето щеше да покаже дали случилото се го беше разтърсило достатъчно, че животът му да се разплете като стар пуловер.

Все още обаче съществуваше нещо сигурно, място, където можеше да се въплъти в удобната позната роля, без да му задават въпроси като „защо“.

Пиф вече беше тук, застанала до бялата дъска с маркер в ръка и съвсем неподвижна, само очите й трепкаха. Беше толкова погълната от работата си, че първоначално не забеляза как Петрович влезе бавно и седна на стола с колелца зад нея. Столът се търкулна назад по пода и издрънча в ненужен шкаф за документи, празен, само с празни бутилки в него.

Той се облегна назад и раздели две от ивиците на старомодните щори, за да огледа света навън.

— Границите на онзи интеграл трябва да са от минус безкрайност до плюс безкрайност, а не от едно до плюс безкрайност — каза той. — Това е вълна.

— Не това имах предвид — обади се тя, — когато написах глупавото уравнение. Къде се губиш?

— Ходих да стрелят по мен. — Той отпусна щорите и те изпукване се настаниха по местата си. — После да ме метнат в линейка, струва ми се, защото иначе как бих се озовал в болница? Да човъркат вградения ми дефибрилатор. Накрая двуметрова монахиня за малко да ме хвърли от покрива на църквата.

— Верно? — тя пристъпи напред, доочерни вече черната си ръка, като изтри проблемните знаци и ги замени с правилните с невъзможно красивия си почерк.

— Да. Вярно е.

Той си разкопча якето и погледна към гърдите си. Краищата на черен конец стърчаха от кожата му като наполовина заровен паяк. Той се сети нещо и мина през стаята до бюрото си. На дъното на едно от чекмеджетата имаше тениска, реликва от дет метъл концерт отпреди около шест месеца.

Пиф се обърна точно когато Петрович си беше изхлузил якето и го беше пуснал върху облегалката на стола.

— Гадост — каза тя. — Сам, моля те, предупреждавай ме де.

Той не обърна внимание на възраженията й и се напъха в черната тениска. Беше доста малка; подчертаваше мършавото му тяло и се качваше на кръста му, щом вдигнеше ръце.

— Имаш ли нещо за ядене? — попита той и прегледа останалата част от бюрото си, после под купчините монографии и изпринтирани материали. — Нещо не ми е много добре.

— Минутка — отговори тя и погледна през рамо назад към бялата дъска.

— Никога вече няма да ти пиша кода.

— Добре, добре. — Тя претършува раницата си за енергийно блокче.

След като му го запрати през стаята и той го изпусна, тя придърпа стола си към неговия и седна на обратно с подпряна на облегалката брадичка.

Петрович опипа пода за опакованото в станиол десертче и после се изправи нескопосно. Те се спогледаха, след което тя посегна и обхвана брадичката му с фините си пръсти, обърна я наляво и надясно. Ноктите й бяха изпъстрени с точки от случайно взети множества на Манделброт.

— Колко е зле? — сплетената й с мъниста коса подрънкваше леко, когато говореше.

— Достатъчно зле — каза той и най-накрая успя да скъса опаковката на десертчето. Продължи да говори с пълна със сладки и лепкави хапки уста. — Дефибрилаторът се включи прекалено късно, а пък после не искаше да спре да изпраща шокови вълни. Голяма част от мускулната тъкан на сърцето ми е останала без кислород, а това е необратимо.

— Какво смяташ да правиш?

— Имам две възможности. Да си взема ново сърце или да умра скоро.

Тя мигна:

— Искаш да кажеш, сладкишче или смърт?

— Горе-долу, само дето сладкишчето, което искам, струва двеста и петдесет хилядарки плюс допълнителни разходи.

Пиф подсвирна.

— И какво ще правиш? Дали университетът ще се изръси за такова нещо?

— Аз съм на платено обучение. Фондацията, която ми осигурява стипендията, ще го покрие. — Той смачка опаковката и я пусна в кошчето. — Имаш ли нещо друго?

— Да, ама… това е много щедро от тяхна страна. Говорил ли си вече с тях? — тя се обърна и изрови още едно енергийно блокче.

— Не ми се занимава. Нямам почти никакво време. Ще стане следващия понеделник, когато средствата се получат.

Пиф се разсея отново от уравнението си. Тя се завъртя с лице към него.

— Защо каза, че е вълна?

Петрович протегна ръка и тя сложи сръчно десертчето в шепата му, без дори да погледне.

— Не знам. Разписала си го като дзета-функцията на Риман, но прилича повече на копеленце на трансформацията на Фурие.

— Би трябвало да мога да го реша. — Тя хвърли поглед как си тъпче в устата десертчето. — Искаш ли да си съавтор на публикацията?

— Няма да ми навреди: Еканоби и Петрович, две хиляди двайсет и пета. За какво става въпрос?

— Квантова гравитация. Поне една част де.

Той спря да дъвче и се изправи бавно, а енергийното блокче остана забравено на бюрото му. Насочи се към дъската:

— Коя част?

— Последната. Ще изчисля наново от самото начало и ще видим дали ще успея да получа отново същото. Записала съм си всичко. — Едва говореше, направо се задъхваше. — Сам, току-що зърнах Сътворението!

Тялото й се разтресе, но Петрович я хвана и успя да наведе главата й.

Клекна до нея, усети по челото си студена пот.

— Сигурно си сгрешила някъде.

— Сигурно — каза тя. — Поне веднъж. Обещай ми да не умираш, преди да съм довършила това доказателство.

— Ще се постарая. — Той посочи дъската: — ёбаный стос, ако успееш да го докараш.

Тя го погледна изпод мънистата:

— Означава, че повече няма да се примирявам да ми взимаш обяда.

— Ясно. А в Русия за такъв обяд си мъртвец. — Той се отпусна назад и присви очи към символите на дъската. Почти го видя и той, проблясък от разпознаването на нещо цялостно и абсолютно истинно. — Колко си сигурна в това?

— Сигурна? Не съм. Но погледни само! Красота.

— Снимай го. За идните поколения.

Пиф му подаде телефона си и той сложи лакти на бюрото й за опора. Щракна я и тя беше увековечена със скръстени на гърдите ръце, ухилена като лудите.

— Перфектно — каза той.

 

 

Остави я наведена над тетрадките. Тръгването му не предизвика нищо повече от тихо измрънкване и леко извиване на ръката й. От опит знаеше, че тя ще остане така, без да помръдне, освен ако й се наложи, изолирана от всичко останало и зверски концентрирана, за да систематизира и обобщи всички малки стъпки, които я бяха довели до огромния скок, а именно изписаното с черен маркер на дъската.

Петрович напусна университета по същия начин, по който беше дошъл. Към къщи този път със сигурност, като изпревари малко по-рехавата, но пак впечатляваща миграционна маса от хора в посока към външните квартали на Метрозоната. Мина покрай емблематичната карта на метрото, докато се плъзгаше по травелатора, притиснат на една страна от отряд амбулантни търговци, които говореха по хендсфритата си и се оглеждаха за потенциални жертви.

Забеляза, че за да стигне до Ембанкмънт, трябва да мине през Сейнт Джеймс Гейт. Сви рамо, за да може да бръкне в чантата си и да провери адреса на формуляра за веществено доказателство, който му бяха оставили.

Полицейското управление се намираше точно зад ъгъла и вече му се щеше спешно да си прибере хардуера. Колко ли време би му отнело да направи скандал на рецепцията, да заплаши Чейн с адвокати, които не съществуваха, и най-накрая да си го вземе?

Мина през скенера, врътката, всички механични действия при пътуване. Оставаха още три спирки, след това две, после една.

Светлините мигнаха във верижна реакция, започвайки от началото на вагона към края му, и отново се включиха. След това рязко изгаснаха, всички светлини наведнъж, и пътниците останаха в пълна тунелна тъмнина.

Влакът се люшна, загуби мощност, някой силно се удари странично в Петрович, та му изкара въздуха от дробовете и го сблъска с по-притъпена сила с още пет-шест меки податливи форми.

Той си помисли, че ще падне, ще се плъзне под краката им и ще го прегазят. В последния момент успя да си възвърне вертикалното положение.

Почти беше катапултиран в противоположната посока, когато светлините премигнаха и се включиха отново, а влакът полетя напред. Той провря ръка и се вкопчи в дръжката, погледна надолу към бездната, която отчаяното му движение беше образувало в претъпкания вагон.

Отсреща, дори след като морето от хора беше затворило пролуката, видя жена, тийнейджърка с бухнала светла коса, черно яке, цялото в ципове и токи, в ръцете си тя държеше предмет от прозрачна пластмаса, назъбен по ръба.

Той използва свободната си ръка, за да опипа тениската: нямаше мокро нарастващо петно. Но в куриерската чанта беше зейнала дупка горе-долу на височината на бъбрека му. Напоследък правеха невероятни неща от кевлар.

Тя изчезна от погледа му, когато влакът изръмжа, навлезе в следващата гара и започна да спира със скърцане. Той знаеше, че тя е тук, мислите й препускат като неговите в опит да го надхитри, да предусети следващия му ход още преди той да го е измислил, също както той се опитваше да предвиди нейния.

Да извика: „Тя има нож!“ — само би накарало всички да се дръпнат. За него беше по-изгодно да е претъпкано. Би могла да се промъкне през тълпата и да пробва пак, но той знаеше, че тя знае, че ако се приближи до него, той не би имал нищо за губене и щеше да я разобличи; ако го удари, още първото ченге насреща й щеше да я застреля.

Според него тя бе изпуснала единствената си възможност. Трябваше да изчака, да го последва на перона. Така би постъпил той. Приближи се, забий острието и се отдръпни. После се разкрещи до прегракване в престорена паника. Никой не би я заподозрял до много по-късно, когато вече щеше да е сменила изцяло външността си.

— Сейнт Джеймс Гейт. Вратите се отварят.

Ако той слезеше от влака, тя щеше да остане. Щеше да докладва на шефа си, че се е провалила. Може би щеше да последва друг опит в друг ден.

Докато пътниците се изсипваха на перона и си тръгваха, той я гледаше как го наблюдава. Изчака, докато можеше да се плъзне покрай стъклената преграда до вратата. Тя остана на мястото си, пластмасовият й нож закопчан под някой от циповете. Той беше на изхода, стъпалото му увисна в пространството между влака и перона. Тя кимна почти недоловимо, признавайки, че планът й не бе сполучил, но тя не му се сърди.

Петрович мина покрай вагона, усети как погледът й прогаря дупка между плешките му. Бариерите се отвориха и хората заляха влака. Тя изчезна, изгуби се от поглед. Сигналът прозвънна, вратите се затвориха и влакът бързо се изниза всред вихри от боклуци и воня.

Той поспря да погледа как червените светлини отминаха завоя, и се разтрепери. Стисна здраво чантата си, та кокалчетата му побеляха, а стомахът му изригна киселини, парещи чак до гърлото. Той преглътна и стисна очи.

Друг влак се зададе, изтласквайки въздуха пред себе си. Не можеше да остане тук до края на деня. Напусна перона заедно с пътниците от западния влак, които се блъскаха пред него през проходите чак догоре.

Навалицата при кулите на Сейнт Джеймс Парк беше голяма, но той успя да забележи каквото му трябваше секунди след излизането от метрото: компютърна зала в мазе, където можеше да плати за няколко минути ползване. Наложи му се да си проправи път с бой до стълбите, после се пребори с издутата от горещината и влагата врата.

Другите посетители, безжизнени и безизразни, пасивно попиваха порно по свой избор. Докато управителят водеше Петрович към свободна кабинка, той видя възрастен мъж да се взира с възхищение в ивица брулени от ветровете каменни върхове, а в прохода между два от тях изгряваше алено слънце и заливаше целия пейзаж със светлина.

— Истинска?

— Виртуална реалност. Някъде в Аутзоната, горе на север — каза собственикът със син тюрбан. — Колко време искаш?

— Пет минути в нета. Става ли с прокси сървър?

— Става, ако те таксувам за десет.

Петрович скри своето местоположение и самоличност зад обичайното си прокси, компютър, който се намираше в Тувалу и чието съществуване, изглежда, бе забравено от истинските му собственици. Оттам той затърси номера на Чейн и същевременно си плати виртуален телефон за еднократна употреба от мобилен оператор.

— Чейн — каза Чейн.

— Детектив инспектор Чейн? Петрович е.

— Петрович? Онзи Петрович. Как е сърцето?

— Непокътнато. Виж, Чейн…

— Предполагам, че това не е просто приятелско обаждане. Къде си?

— В компютърен клуб. На Радж Сингх. Чейн…

Настъпи кратка пауза, докато Чейн се беше преместил:

— Виждам го през прозореца. Сигурно има причина да не си долу на рецепцията.

— Чуй ме. Някой току-що се опита да ме убие.

Чейн се изкашля мазно:

— Така ли? Много бърза реакция.

— Знаел си?

— Беше само въпрос на време. Има някои неща, които трябва да знаеш за кашата, в която си се забъркал. Качи се горе и ще си побъбрим.

— Ако ме наблюдават, не искам да стъпвам в полицейско управление. Така че начинът да си получа устройството е ти, крадлив мент, да ми го донесеш.

— Има формуляри за попълване — каза онзи меко. — Нека се видим там и да те доведа в управлението?

— Не ме слушаш, Чейн. Не възнамерявам да правя нищо, което да изглежда все едно ти помагам. Не искам дори да съм някъде близо до теб — Петрович провери таймера. — Ако този разговор няма да стигне до никъде, кажи ми го веднага, за да мога да насъскам няколко адвокати по теб.

— Можеш да си получиш там каквото беше. Чисто е. Но наистина има формуляри и не си заслужава да мамя системата заради теб. Хайде, Петрович, малко доверие може да ти е от голяма полза.

— Ти открадна моя собственост само и само да ти се обадя, а ми говориш за доверие?

— Добре, така да бъде. Наистина исках да проверя дали не си някоя пионка на Ошикора, но можех да го сторя тихомълком и да ти го върна още в болницата — и се прокашля. — Сега ти вярвам горе-долу и може би бих могъл да уведомя другата страна, че си просто малък глупчо, който не знае как да не се меси в работите на боговете. Как мислиш?

Петрович озапти гнева си:

— Ще го направиш ли? Ще стане ли?

— Ами виж сега: мисля, че съм ти длъжник, така че да. Ще направя каквото трябва, макар че всеки път, като говоря с органицкая на Марченко, получавам стомашни киселини. Чакай там и ще дойда да те взема, когато свърша.

— Органицкая? — каза Петрович. — ёбаный стос.

— Май за теб се отнася — каза Чейн и му затвори.