Саймън Мордън
Уравненията на живота (14)

14.

В понеделник сутринта всичко си беше наред. По обяд във вторник той вече се олюляваше на ръба на катастрофата, може би дори беше паднал в пропастта.

Мъчеше го мисълта, че беше влязъл в частната градинка на Ошикора и се беше срещнал със самия него просто ей така, без да го претърсят за оръжие или подслушвателни устройства. А може би го бяха направили, но охранителната им система да е толкова дискретна, че дори да не го е усетил. Възможно беше вътрешността на всеки асансьор да служи за скенер.

Все още не бяха изправили Соренсън до някоя стена да го разстрелят. Това беше добър, но и объркващ знак, който добавяше още един съмнителен елемент към критичния избор, пред който беше изправен: дали да изостави сегашната си самоличност и да се въплъти в нова. Беше го правил веднъж, за да се измъкне невредим от Санкт Петербург. От години се подготвяше за този момент. Беше решил да го стори, ако някой се доближеше прекалено много до истината за самоличността му. Трябваше да стане автоматично, като рефлекс.

Деляха го дванайсет месеца да стане д-р Петрович. Той току-що беше открил и записал начина, по който се комбинират две фундаментални природни сили. Беше на път да получи слава на аванта от бъдеща носителка на Нобеловата награда. Всичко това нямаше да има и грам значение, ако го хвърлеха в затвора за двайсет години.

Барабаненето на пръстите му по бюрото беше единственият външен признак, че той агонизираше в нерешителност. Винаги беше предполагал, че миналото му ще го настигне. А се беше сблъскал катастрофално с бъдещето. Всеки път, щом се върнеше към въпроса дали всичко това си струваше риска от затвор или нещо по-лошо, погледът му се плъзваше към изчисленията му от тази сутрин.

Нямаше смисъл да се самозалъгва. Знаеше, че ако остане, Чейн щеше да го спипа, ако ли не Чейн, то Ошикора, ако ли не Ошикора, то някой друг. Време беше да каже довиждане на Самуил Петрович.

Хвана чантата си и потегли към вратата. После се обърна и взе лист от бюрото си. Пусна го на бюрото на Пиф и драсна голям въпросителен знак най-отдолу на страницата. Тя щеше да разбере какво има предвид, дори и да не го видеше никога вече.

Сега беше готов.

Взе свистящия асансьор надолу до приземния етаж и излезе на Ексибишън Роуд, откъдето стигна до метрото с травелатора. Обикновено не би ползвал метрото по това време на деня; ако и да беше претъпкано рано сутрин, до обяд беше вече неописуемо.

Тъй като това беше един от последните пъти, в които му се налагаше да го понесе, с удоволствие изстрада блъскането. Сега накъде? Някъде на студено, някъде на чисто — Канада, Скандинавия, Южния остров на Нова Зеландия.

Ако си носеше устройството, щеше вече да си е резервирал самолетни билети под друго име, да е съхранил на сигурно място информацията от компютъра си, преди да изтрие всичко, да се е възползвал от несравнимата сила на машинката си да хакне базата данни на властите в Метрозоната, за да активира спящата самоличност, която беше оставил там преди много години.

Ако имаше устройството си, би могъл да го направи веднага, още докато пътува до летището: Петрович щеше да изчезне и друг човек щеше да се появи на аерогарата без багаж и да отлети към новия си живот. Дори порочното му сърце можеше да бъде спасено. Нямаше нужда от болница в Метрозоната. Всеки голям град щеше да свърши работа.

Ако, ако, ако.

Това беше причината, поради която бе купил устройството, да се подсигури за точно такава ситуация. Да, но машинката я нямаше. План Б тогава.

Щеше да изчезне по старомодния начин, така че му остана време да се прояви като Петрович за последен път.

Най-сетне се измъкна от метрото полузадушен и посинен на Еджуеър Роуд: не през изхода към Бел Стрийт, защото беше отцепен и затворен с полицейска лента, а откъм улица Хароу Роуд южно от улица Мерилебън Роуд.

„Св. Йосиф“ беше насреща, вратите с белези от куршуми бяха отворени. Той седна на едно от стъпалата и зачака. Както се беше заслушал в службата вътре, дочу през шумотевицата от уличното движение далечно, но ясно изпукване на огнестрелни оръжия в „Парадайз“. Местните бяха неспокойни. Като черна точица в сивото небе летеше полицейски роботизиран самолет в мързеливи кръгове високо над кулите, а в него сякаш имаше пилот и милицията го целеше.

Той наблюдаваше как се упражняват в стрелбата по мишена, докато някой не извика името му зад него.

— Какво правиш тук?

Той погледна през рамо. Отец Джон се ръкуваше със стар енориаш; когато се освободи, ръката му продължи конвулсивното си треперене. Паркинсон, Кройцфелд-Якоб, нещо такова.

— Дойдох да кажа, че съжалявам, отче. — Петрович се изправи и се изтупа отзад.

— И за какво съжаляваш?

Пет-шест души, всичките приведени и с посивели коси, минаха покрай тях, бавно взеха стълбите и се вляха в навалицата от минувачи.

— В смисъл: освен заради това, че по моя вина стреляха по църквата ви? Срещнах се с шефовете и на двете страни: никой от тях няма намерение да продължава да води въоръжена война на свещена земя. Предполагам, че можеш лично да им се обадиш, ако искаш да провериш дали ще ти излезе късметът да се отръскат за някаква компенсация.

— Кървави пари, Петрович — отец Джон отърка една в друга потни длани. — Разбираш мисълта ми, нали?

— Аха — каза Петрович и изсумтя. — Да, разбирам я.

— Каза, „освен заради това“. (Нещо зад Петрович хвърли сянка върху свещеника.) Та защо си всъщност тук?

Той погледна нагоре към сестра Маделин и сърцето му направи нещо като софтуерен бъг.

— Излъгах те — каза Петрович. — По-скоро не ти казах истината.

Монахинята се навъси в усилие да си спомни:

— За кое?

— За всичко. Но това не е важно в момента. Пак ме попитай. Попитай ме отново защо направих това, което направих, и ще ти отговоря.

Тя погледна отец Джон в пълно объркване.

— Той е свещеникът. Ако искаш да се изповядаш…

— Не — каза Петрович. — Не се изповядвам. Не се срамувам от това, което сторих.

— Тогава за какво, по дяволите, говориш?

Езикът й го стресна. Него, който използваше най-нагло нецензурни изрази. Взе да намества очилата на носа си, колкото да печели време.

— Само исках да знаеш, че понякога хората, които мразиш най-много, може да се променят към по-добро.

— Не те мразя — каза тя също толкова стресната. — Защо да те мразя? Аз…

— Ще ме намразиш. Хайде, питай ме — предизвика я той.

— Извинете ме — каза отецът, но двамата се бяха вторачили един в друг толкова напрегнато, че съвсем бяха забравили за присъствието му.

— Защо й помогна?

— Защото в миналото бях част от банда, която отвличаше хора за откуп, и не можех да понеса как това се случва отново.

Сестра Маделин изцъкли очи.

— Ти ли?

— Благодаря. Мислех, че е съвсем лесно за вярване — и си нагласи чантата. — Забрави за мен. Няма да ме видиш повече.

Той заслиза по стълбите по-бързо, отколкото му се струваше редно. Тя извика след него:

— Петрович, къде отиваш?

Той почти се спря. Провлачи подметки по тротоара. Но пак ускори крачка и изчезна в тълпата.

 

 

Масивни, анонимни и мрачни, домиките на Риджънтс Парк се приближаваха към него, докато той вървеше по улица Мерилебън Роуд. Движеше се напред с решителна усмивка. Дори без устройството планът му си беше направо убийствен.

Обаче преди да го задейства, трябваше да се увери, че е чист откъм малките изненади, които Хари Чейн можеше да му е лепнал. Трябваше му някое забутано, леко съмнително магазинче за електроника, където разфасоваха и продаваха на части всякакви машинарии. Там щяха да му вземат парите, без да задават въпроси. За щастие всред огромното струпване на домики такива местенца с лопата да ги ринеш.

Той се спазари за покупката на детектор за подслушвателни устройства, дори успя да накара продавача да включи в цената батерията и демонстрация как се борави с машинката с размер на червило. Плати с последните пари от картата си, веднага разопакова малкото черно апаратче и се претърси още там, пред витрината.

Беше чист от белезникаворусата коса до износените си подметки.

Закачи детектора с връвчица на врата си и го пъхна под дрехата. Преметна чантата си на рамо и пресече улицата. На кръстовището имаше камери, зорко следящи тълпите, които се носеха насам-натам. Той погледна нагоре и се вторачи в една от тях с многозначителен поглед. Следващия път, когато минеше по същия маршрут, компютрите, които обособяваха и разпознаваха лица, щяха да сложат друго име на лицето му.

Той продължи да върви, докато входът на пирамидата от домики не се показа във вид на античен мегалит: тунел, построен от вертикално разположени контейнери с други прикрепени отгоре, така че да образуват нещо с височината на катедрала; главната улица пробождаше сърцето на Риджънтс Парк. Отгоре натриеви лампи горяха в оранжево и хвърляха светлината си върху пласьорите, проститутките и сводниците, които продаваха и купуваха всичко, което им паднеше.

Приличаше на Невский проспект по време на най-мрачните дни на Армагедон. Зима, вледеняващи арктически ветрове, навявани от Сибир, басово бучене на генератори и брътвеж на гласове, проблясъци светлина и цветове, нашепвани слухове — тези имат хляб, онази сергия продава отровена водка, рибите там са радиоактивни, — воня на борбата за оцеляване. Добрите стари времена, когато тичаше волно из неосветените улици и крадеше книги и свещи.

Продължи през суматохата на пазара и стигна до Инър Съркъл, вътрешен път, който представляваше безкраен кръг в самото сърце на лабиринта от домики. Някои хора, водени от лудост или вина, обикаляха по Инър Съркъл, докато не се свличаха от изтощение. А други ги изчакваха да паднат, след което претърсваха труповете им. Имаше и такива, дето хич и не изчакваха толкова дълго.

Това беше Риджънтс Парк.

Петрович откри стълбище номер осем и се заизкачва по него. Продължи нагоре, докато обитателите на стълбището не оредяха съвсем и коридорите се опразниха. Имаше последна стена от светлина и после нищо друго освен тъмнина. Той бръкна в чантата си за малък ключодържател фенерче.

Синята светлинка не представляваше нищо повече от точка, но това му беше достатъчно, за да се ориентира. Той продължи да върви, докато не стигна до врата с механична кодова ключалка. Захапа със зъби фенерчето и отмести капачето на контролното табло на системата за заключване.

На таблото бяха изписани цифри от нула до девет, наредени в кръг, а кодът беше напълно разгадаем за всеки, който си знаеше работата. Какво друго би могло да пази богатството на Петрович освен Златното сечение?

Той натисна последователно бутоните, като се ослушваше за тихото изщракване на механизма след всяко натискане: едно-шест-едно-осем-нула-три-три-девет-осем-осем-седем-четири. Чу се най-деликатният звук, почти като въздишка, и той натисна силно дръжката на вратата под ключалката. Лостовете от другата страна се отместиха и я освободиха от касата, а той залитна и влезе.

Въздухът беше топъл и застоял, но сух; гробница на фараон.

Вътре той се подпря на вратата и я усети как застърга пода, докато се затваряше. Лостовете отново се върнаха на място с кънтене. Петрович вдигна единствената си искрица светлина: контейнерът беше празен с изключение на сандъка в отсрещния ъгъл. Всичко беше точно както го беше оставил.

Той стъпи върху капака на сандъка и заопипва над себе си. Високо горе на стената имаше забит гвоздей. Той го хвана и го въртя наляво-надясно, докато не се разхлаби и успя да го отмести настрани. До него имаше още един, по-трудно подвижен, но най-накрая и той поддаде и се отмести.

Петрович удари с длан между тях, но забрави да извърне глава или да затвори очи. Ярка светлина блесна и го заслепи, заля целия домик и прогони всяка сянка.

Той седна на сандъка, свали си очилата и попи с ръкав плувналото си в пот лице. Изключи фенерчето, после отново се качи и се изпъна на пръсти, за да огледа навън.

Намираше се на най-високото ниво от контейнери, точно на върха, и оттук можеше да обхване с поглед цялата дъга от Метрозоната от югозапад до северозапад, замъглена и неясна в ниското, но върховете на небостъргачите бяха чисти и така изглеждаха измамно близо. Кулата на Ошикора се падаше на юг извън кръгозора му, но ако присвиеше силно очи и си го пожелаеше, можеше почти да различи едва доловимия наклон на земята, огъната и премазана от тежестта на сградите, и долината на Темза, която се простираше отвъд кордона на М25 в необитаемата пустош на Аутзоната.

Ясно му беше, че няма да остане така завинаги. Центърът нямаше да издържи.

Мечтите не можеха да решат настоящите му проблеми. Той обърна гръб на гледката и слезе на металния под на домика. Почуди се дали долу няма някой, който ненадейно да е доловил тихи стъпки над главата си. Може би.

Отвори сандъка. Не беше заключен, нямаше нужда да го заключва, само вдигна закопчалките. Вътре имаше обикновени полезни предмети като няколко одеяла и електронни устройства, завити в опаковъчно фолио с въздушни балончета, както и безполезни неща като тежки паспартута със снимки на хора, които повече нямаше да види и които го смятаха за мъртъв.

Но първо загледа тъкмо тях. Две деца си играеха на леко червеникавата светлина на среддневното слънце, момиченце на име Ирена и момченце на име Александър. Жена, майка на децата: лицето й белязано от тежък труд и изтощение. Мъж на болнично легло, плешив, съсухрен, със системи забодени в ръцете му и тръбички в ноздрите, усмихва се и маха към фотоапарата.

Петнайсет години живот, сведени до няколко снимки, които дори не бяха вече негови спомени. Бяха спомените на някого другиго, макар и да си ги спомняше с леденоостра яснота.

Отърси се от унеса си. Извади нещата, опаковани във фолио на балончета, и ги нареди на пода: лаптоп, чиято външна част беше отпреди Армагедон, но компонентите му със сигурност не бяха; слънчева батерия, навита на руло; посребрен отражателен чадър, сгънат; дебел блок от нанотръбна батерия; куп кабели, с които да ги свърже всички. Цялата тази сбирщина от електроника беше прашна, неизползвана, неизпробвана. Плачеща за подмяна всъщност. Но беше възпрепятстван и сега единствено се надяваше да проработят като хората.

Той се зае за работа методично, първо захрани нанотръбата към слънчевата батерия, включи компютъра, разпъна антената и я насочи през прозореца към една от разпределителните станции, която се виждаше на покрив долу в далечината.

Имаше сигнал. Можеше да се свърже онлайн. Установи, че беше затаил дъх, и издиша отведнъж с вой.

Започна яростно да пише, програмираше и пускаше програма след програма. Една, която да скрие откъде се е свързал, една, която да блокира достъпа до компютъра в бърлогата му в Клапам, една да копира и криптира съдържанието на хард драйва му, и една да го изпрати на малки пакети до стотина неизползвани входящи кутии. Още една, която да се самоизтрие, след което да хибернира устройството.

Той продължи да чисти системата и да унищожава историята. Отне му известно време.

Някои от компютрите, които нападаше, бяха добре защитени.

Беше се погрижил за миналото. Сега към бъдещето. Насрочи смъртта си за утре точно след 12. Щеше да се убие бързо, безболезнено и да пристигне мъртъв в някоя болница в Гринуич: причина за смъртта: сърдечна недостатъчност. Тялото ще бъде изпратено в крематориума, прахът му прибран и скръбната му кончина ще бъде регистрирана от властите в Метрозоната.

Купи си самолетен билет до Уелингтън под друга самоличност. На сутринта ще прибере снимките в чантата си и Самуил Петрович ще умре. Никой няма да се разтъжи за смъртта му.