Саймън Мордън
Уравненията на живота (28)

28.

Петрович реши, че ако направи всичко на бегом, по-малко хора ще се озадачат какви ги върши. Недостатъкът на плана му беше, че точно сега никак не му се тичаше.

Едва успя да хване дръжката на горната врата: усещаше ръката си само като хиляди иглички и разбра, че я е хванал, единствено по факта, че не можеше повече от това да си стисне пръстите.

Все пак я дръпна и запрескача стъпалата надолу. Подхлъзна се на най-долното, блъсна се във вратата и си удари рамото.

— Халявщик!

Сега не му беше времето да бъде невнимателен. Той прибра беретата в джоба си и използва здравата си дясна ръка, за да влезе във военния център.

Всички се бяха струпали на прозорците, за да видят какво се случва долу, и никой не забеляза как той се промъкна между масите и се втурна към трапезарията.

Соня обаче го забеляза.

— Сам? Какво става?

Той измъкна ключовете за белезниците и ги подхвърли ниско над пода към нея.

— Новият джихад на машините става, трябва да се махаме.

Тя отключи белезниците.

— Ами Соренсън?

— За това поне няма нужда да се притесняваме. Което е хубаво, понеже имаме повече проблеми, отколкото можем да решим. — Той едва се завлече до прозореца и лепна лице на стъклото.

Улицата долу приличаше на моста Уотърлу по време на задръстване: затлачена от коли, скупчени една зад друга без милиметър асфалт помежду им, които престъргваха една о друга като канари.

— Хуй на них — въздъхна той и замъгли прозореца.

Соня се присъедини към него и застана неудобно близко, като се въсеше към автомобилите, които сякаш се изливаха на площада долу от всички посоки. Приличаха на водовъртеж, завихряне — с кулата в центъра му.

— Само това ли могат? — каза Соня. — Как ще помогнат по този начин?

— В нито една от тези коли няма шофьор. Прави убиването им доста трудно. — Той спря, за да си поеме дъх. — Обградили са сградата и сега ми е чудно какви други трикове ще последват.

— Заради колелата.

— Да, обичайният проблем с качването по стълби. — Той се свлече по стената и здраво стисна очи.

— Сам?

— Сърдечен удар. Този вече ще ме довърши. — Сложи ръка на сърцето си и пое дъх въпреки болката.

— Но трябва да се махаме оттук.

— Знам, правя всичко възможно.

Петрович долови друг шум през громола на шествието долу — дълбок басов дизелов звук. Той се надигна, хвана се за перваза на прозореца, за да се изправи, и погледна навън.

Видя бронетранспортьор, опасан с електрифицирана метална мрежа и навирил оръжия за изстрелване на сълзотворен газ, на водна струя под налягане и на гумени куршуми. Той се дотъркаля с шестте си дебели гуми и започна да си проправя път през колите. Покачи се върху капака на една от тях и предното й стъкло изскочи и се пръсна. Покривът поддаде, а чудовището продължаваше напред, разбивайки и другите й стъкла.

Бронетранспортьорът продължи да сърфира по този неравен и нестабилен път чак до входа, като потъваше и се издигаше, но не преставаше да се крепи върху колите под него, а парчета стъкло хвърчаха навсякъде.

По предната му броня се пръснаха искри. Милицията отвръщаше на удара.

— По-добре да си бяха пазили мунициите — каза Петрович.

— Нещо ми подсказва, че това ще им е най-малкият проблем — Соня го захвана под мишницата и се опита да го дръпне от прозореца. — Ако е под командването на Джихада, ще трябва да стигнем до него.

— Нямай им толкова вяра.

— Тук ли искаш да останеш? — попита тя.

— Ти долу ли искаш ли да отидеш? — контрира я той. — Ще разчиташ на банда хакерчета, които си драпат топките и само подвикват „уау“. Мен почти щяха да ме убият, докато си играеха с недетското си влакче. Предпочитам аз да отговарям за спасението си, отколкото да разчитам на тях.

Той се стегна, за да се добере до вратата, и се спря само веднъж, когато за малко да припадне. Причерня му пред очите и ушите му забучаха, но после му помина.

Обитателите на „Парадайз“ все още стояха на прозореца, но вече бяха започнали да спорят помежду си какво да правят. Петрович намери стол, та се строполи на него и въпреки усилията на Соня отказа да се помръдне.

— Хей — каза той. Когато с това не постигна никакъв ефект, изкара магнума на Соренсън и удари силно с дръжката му по масата. — Хей!

Десетина лица се обърнаха към него. Той плъзна пистолета по масата и ги остави сами да си извадят заключението.

— Това значи ли, че сега трябва да правим каквото ти кажеш? — пристъпи напред жена с лице на гризач и се подпря на облегалката на съседен стол.

— Точно така. Цялата ви база сега ни принадлежи — Петрович изпръхтя с погнуса. Заболя го, но поне показа презрението си. — Схванете намека и сядайте всички!

— Сам, нямаме време за това — каза Соня.

— Винаги има време за това. Пролетарии от всички страни, съединявайте се! Нямате нищо за губене освен оковите си. — Погледа ги, докато се приближаваха и присядаха на бюра и пластмасови столове. Неизказаната им почит към него го смути.

Когато реши, че са готови, той махна очилата си и потърка очи.

— Вижте, не ми пука изобщо за вашата култура или за вашите традиции, защото са скапани. Не ме интересува, че убих вашия нов предводител, който е убил вашия предишен предводител, понеже този начин на наследяване на кралската власт е умрял през осемнайсети век, така че се събудете! — тропна с ръка по масата толкова силно, че от трясъка и той самият подскочи. — Хора, там навън е двайсет и първи век. Метрозоната функционира доста добре и без вашата намеса. Единственото, което сте постигнали, е да си направите гето — нефункционално клептократично гето, — от което вашите деца се борят да избягат. Това не е свобода. Това е робство, което вие самите сте си наложили.

Не очаквам това, което казвам, да промени нещата, но какого хуя! Може да накара някого от вас да се замисли. Вижте, фактът, че всички заедно сте прецакали живота си, не е особено важен сега. Важното е, че ви атакува Новият джихад на машините. Не използвайте асансьорите, не разчитайте на никаква мрежова технология, особено ако безопасността ви зависи от правилното й функциониране. Не хабете патрони да стреляте по колите, защото Джихадът имат на разположение ресурсите на цялата Метрозона.

Единственият начин евентуално да се отървете живи е да пуснете Соня. Джихадът искат да я спасят, което е едничката причина да са тук. Иначе вие не сте особено важни. Без Соня няма да има Джихад. Предполагам, че бихте предпочели този изход, за да може да се върнете към плячкосването и стрелбата по роботизирани самолети.

Веднага щом го каза, дланите му се изпотиха. Той измести поглед от лицата им към широкия прозорец зад тях. Изправи се, но прекалено бързо, и заяви:

— Трябва да се махаме оттук веднага.

Обърна се, залитна. Маделин щеше да го хване; Соня явно не знаеше какво да направи и само го гледаше как се препъва в няколко стола. Той се изправи отново и видя, че още го гледат, без да помръднат.

Но не за дълго, защото някой забеляза как отвън издължен ширококрил самолет захожда към тях. Той хукна да бяга, като сочеше навън, и събори едно момче по пътя си.

Внезапното раздвижване развали магията на бездействието. Всички се втурнаха към изхода. Петрович беше понесен от вълната. Той опита да протегне ръка назад към Соня през блъскащите се тела, но улови само въздух.

— Сам!

Той се блъсна във вратата към стълбището и за кратко остана заклещен на касата. После успя да се дръпне назад, забил нокти в мазилката.

Тя стоеше и гледаше как роботизираният самолет се уголемява. Направи малка корекция и изправи курса си. Петрович се освободи с ритник от вратата.

— Соня — каза той. — Събуди се.

— Имаш ли доверие на Джихада?

— Не! Хайде идвай!

— Аз им имам доверие — каза тя.

Усмихна се и разпери ръце да приветства самолета.

Самолетът изведнъж се уголеми, заемайки целия прозорец, и затъмни стаята. Той се удари в долния етаж и изчезна от поглед, а после извади ярък огнен език. Бетонът под краката им се разтресе, прахът затанцува, а звукът на хиляди тряскащи се врати отекна в ушите им.

— Видя ли? — каза тя. — Не биха ме наранили.

Огънят лумна и изчезна, заменен от пушек, когато всичко запалимо започна да гори. Пушек и прах се издигаха и по стълбището и напредваха по тавана като млечнобяла мъгла.

— Ёбаный стос — каза Петрович, приклекнал. — Щом открия Джихада, кълна се в Господ, ще ги избия. Имаме около трийсет секунди да се спуснем под нивото на огъня, или ще бъдем хванати в капан и ще изгорим. Аз тръгвам и е най-добре да ме последваш.

Беше като да слизаш по заводски комин. Острият като нож въздух раздираше надълбоко гърлото на Петрович и го пробождаше в гърдите, които бездруго го боляха. Очите му сълзяха от киселинния дим и той едва виждаше. Приведе глава и си поемаше въздух на малки порции, а пушекът ръмжеше и свистеше около него.

С едната ръка се държеше за парапета на стълбището, а с другата беше хванал китката на Соня.

Стигнаха до първата площадка, завиха и видяха, че вратата към следващото ниво е била отнесена. Черни сажди се смесваха със свеж въздух отдолу и фучаха нагоре, изригваха в устрема си светещи искри. Въздухът беше нажежен, сух и жив и носеше със себе си обещание за изпепеляване.

Пластмасовите перила на парапета бяха започнали да провисват и да капят. Той залегна и се приплъзна към следващата площадка. Беше като пред отвор на пещ.

Пълзя, докато усети най-горното стъпало, после се превъртя, влачеше Соня със себе си. Последва падане, търкаляне, въртене и прегъване. Приземи се като чувал, коженият му шинел беше опърлен и димеше. Соня се стовари отгоре му.

Потокът въздух, който стенеше покрай тях, беше чист. Той си пое дълбоко дъх и веднага се закашля толкова силно, че кръв опръска омацаните от подметки стълби. Изплю се и се изкашля отново със свистене и хриптене. Слуз капеше от носа, от устата му, а очите му все още бяха замъглени от сълзи.

Събра сили да отмести Соня и си пое въздух още веднъж. Пак се закашля, но не толкова силно. Потърка очите си с пръсти. Отляво му се проясни, но отдясно не.

Петрович погледна изкриво и разбра, че едното стъкло беше счупено.

Поне все още беше жив въпреки неуморните усилия на Ошикора, Марченко, Райската милиция, Соренсън, собственото му сърце и Новия джихад на машините.

Той се опита да проговори, но само изграчи. Опита отново:

— Ти не гориш в пламъци, затова ми помогни да стана и да сляза по стълбите. Не, чакай.

Бръкна в джоба си, извади устройството и го отвори. Екранът рапортува кратко: „Тук.“ Петрович, все още по гръб, използва електронния писец, за да отговори: „У тебя че, руки из жопь растут“, и го затвори със самодоволно щракване.

— Какво им каза? — попита Соня.

Лицето и дрехите й бяха почернели, а гласът й падна до шепот. Тя не изглеждаше вече като наследничка на Ошикора, нито звучеше като такава. Беше седемнайсетгодишно момиче, хвърлено на улицата по лудо стечение на обстоятелствата и без идея какво да прави.

— Казах им, че са некадърни задници. Което е самата истина. Няма да оцелеем след пореден техен опит да ни спасят, затова да тръгваме.

Тя внимателно го повдигна.

— Имаш план, нали?

— Имах, но вече го измислям в движение.

Изправи се, доколкото можа. Беше натъртен и изподран, а когато прокара ръка по устата си, по нея остана червена следа. Поне тежестта в гърдите му май олекваше. Щеше да се справи криво-ляво.

 

 

Двайсет етажа по-късно се чуха страшни скърцащи звуци от върха на зданието. Сградата стенеше и се разклащаше, все едно се отърсваше от зидарията парче по парче и ги пускаше да паднат върху настилката от коли без шофьори долу.

Петрович беше толкова изтощен, че дори пропусна първия етаж и слезе по последните стъпала към приземния. Спря се, върна се и обърна глава, за да види номера, изписан на вратата, с функциониращото си око.

— Тук. — Пъхна ръка в джоба си и хвана беретата, без да я вади.

Коридорът водеше наляво и надясно, поредица от идентични врати, но някои зееха отворени, а други бяха неми и затворени. Той избра една наслуки и се огледа. Самата врата лежеше на пода с изтръгнати панти. Стаята беше оглозгана, всичко потребно беше изнесено и беше останала само мръсотията. Отсреща имаше прозорец и врата за балкона. Стъклата ги нямаше отдавна, само останки от дантелени завеси потрепваха спазматично.

Петрович вдигна ръката с пистолета, огледа коридора отзад и влезе вътре.

— Плътно до мен — каза той, без да е необходимо, понеже Соня почти го настъпваше по петите.

Звукът от блъскащите се и остъргващи се коли беше като ураган в гората. Насред цялото безразборно скърцане и тряскане се усещаше ритмичен звук, който се усилваше и намаляваше при всеки порив на вятъра.

Той се добра до балкона, отвори вратата с крак и стъпи навън.

Никаква надежда. Нямаше как да си пробият път през развълнуваното метално море. Да речем, ако беше във форма, ако беше сам и достатъчно безразсъден, можеше да опита. Но не беше нито едното, нито другото, нито третото.

Синята предница на бронетранспортьора се появи иззад ъгъла, като мачкаше всичко под себе си. Тръгна покрай сградата от страната, от която се намираше Петрович, и той се прибра вътре и клекна.

— Долу — й махна.

— В тази мръсотия?

— Какого хуя, Соня. Просто се скрий. — Той се смъкна, прилепил гръб към стената.

Двигателят на бронетранспортьора ръмжеше все по-силно на фона на общия шум, докато не стигна до балкона. После звукът му отслабна с една степен и той продължи нататък по инерция.

Соня се беше свила при кухненската врата.

— Какво има? — прошепна тя.

Петрович долепи пръст до устните си и леко изви глава. Мярна покрива на бронетранспортьора и бързо се наведе.

А някой викаше името му. С глас, който той разпозна.

Погледна отново, по за дълго. Нечия глава се подаваше от люка.

— Мади? — извика той.

— Сам? Къде си?

Петрович използва последните си останали сили, за да накара краката си да действат. Той погледна навън и двамата едновременно се забелязаха. Маделин започна да се изкачва върху бронята, но Петрович трескаво й махаше да се прибере.

— Какво, заебись, правиш тук?

— Дойдох да те спася.

— Тогава кой кара?

— Чейн.

— Толкова ли е отчайващо положението? — Петрович привика Соня с жест: — Хайде, скачай.

Тя се поколеба за секунда, като видя какво трябва да направи и какви щяха да бъдат последиците, ако се провалеше: щеше да падне под колите и да изчезне под гумите им.

После се хвърли през балкона и се приземи на сантиметри от отворения люк. Маделин я пое и я дръпна вътре.

Беше негов ред. Той едвам се покатери на парапета и се надвеси над движещите се коли. Бронетранспортьорът беше много близо: лесен скок, почти само стъпка на почти същото ниво. По-малко от метър разстояние.

Просто, но не смееше.

Дори да се пусне.

Беше се вкопчил в ръждясалия метал, както се беше вкопчил в живота си — с върховете на пръстите.

— Хуй тебе в жопу!

Петрович присви крака, пусна се и скочи.