Саймън Мордън
Уравненията на живота (18)

18.

В края на улица Еджуеър Роуд тя все още подтичваше с лекота, докато на него му се повдигаше от усилието да не изостава.

— Спри. — Петрович наведе главата си до коленете.

Дъжд прокапа от носа му.

Тя застана над него с ръце на кръста.

— Не мисля, че някой ни следи — му каза, оглеждайки навалицата по тротоарите.

Чадърите оформяха неравномерно цветно море, което течеше във всички посоки наведнъж.

— Не. Мислиш? — той си пое дълбоко въздух и издиша през устатата.

Знаеше, че сърцето му е затруднено, но имаше по-наложителни болки като паренето в дробовете и шева, който заплашваше да се отвори от слабините до шията му.

— Трябва да се обадя и да предупредя отец Джон — каза сестра Маделин. Тя извади телефона си от вътрешността на робата и натисна копчето за бързо избиране на свещеника. — Да докара полиция при църквата.

— Прави каквото искаш — Петрович се изправи, обхванал гръдния си кош. — Аз ще… Ёбаный стос. — Усети нова вълна на гадене да го залива и да го дърпа надолу, изригна жлъч в канавката.

— Къде съм? При Марбъл Арч. Да, знам, че не мога да се върна. „Успение Богородично“? Уорик Стрийт? Да, знам я. Виж, ще трябва да ти се обадя по-късно. Какво? Не, Петрович си изповръща червата в момента. — И след пауза: — Да, онзи Петрович. Дълга история. Не, отче.

Видя как Петрович се опита пак да се изправи и му протегна ръка. Петрович се вкопчи в нея и тя го дръпна да се изпъне.

— Не, отче — каза, а гласът й ставаше все по-твърд. — Не, не беше негова вината. Защото не беше. Бяха от „Парадайз“. Да. Може ли да си запазим въпросите за по-късно: той умира, а аз се давя. Какво искаш да кажеш дали вали? Разбира се, че вали.

Петрович увисна, здраво хванат за нея, защото му причерня пред очите.

— Чёрт.

— Не. Няма да го направя. Отче, той… ще млъкнеш ли да ме изслушаш? Сърцето му сдава багажа отново, а и не помага да стоим на ъгъла на улицата, където някой, който иска да ни убие, веднага може да ни види. Така че не ти искам разрешение да го заведа някъде на сигурно място: казвам ти, че ще го направя и после ще ти се обадя. — Палецът й натисна силно копчето и телефонът бе отново запратен в тайния си джоб. — Къде отиваме?

— „Импириъл Колидж“. Но не по улица Парк Лейн. Минава прекалено близо до Грийн Парк.

— Това лошо ли е?

— Много. Ще трябва да минем през Хайд Парк.

Тя се поколеба:

— Най-добре ще е да повикам линейка.

— Ако следят приетите по болниците, ще съм мъртъв до няколко минути. — Той успя да накара краката си да носят тежестта му. — Няма нужда да идваш с мен. Вероятно ще е по-добре да не идваш.

— Млъкни, Сам.

Нямаха какво повече да си кажат. Тя пресече с него улицата. Минаха покрай човек с лъскава бръсната глава при Спийкърс Корнър, който обявяваше някакъв нов джихад на машините пред празния тротоар, и се промъкнаха през портите в телената ограда, която вяло ограждаше парка. Пред тях се простря лабиринт от палатки, бараки и колиби.

— Ориентирай се по Албърт Хол. Ако свиеш прекалено наляво, ще излезеш при Серпентината.

Тя кимна мрачно и погледна нагоре към купола със сградите зад него. Дъждът беше изгасил откритите огньове и притъпил заразните изпарения, които се стелеха над бежанския лагер. Дори беше накарал повечето му обитатели да потърсят поне някакъв подслон.

Беше шумно, барабанене на капки по проядено желязо и втвърдена пластмаса; кънтене, което беше оглушително и дезориентиращо.

— Може да минем по заобиколния път — каза тя.

— Няма да издържа толкова дълго. Освен това — каза Петрович — нито хората на Ошикора, нито тия от „Парадайз“ биха ни последвали вътре. Свещеник и монахиня би трябвало да минат необезпокоявани.

Тя сякаш го видя за първи път:

— Ми ти не си свещеник.

— На никого няма да кажа, ако и ти не кажеш.

Той се впусна напред по тесните виещи се алеи, готов да се усмихва, да маха и да благославя, но да не се спира пред нищо. Хайд Парк беше мястото, където хората идваха, когато им писнеше от живота в домиките. Хората идваха тук, за да умрат. Петрович нямаше да е от тях.

Сестра Маделин го последва и той се зарадва, че тя му пази гърба. Ако не беше с нея, щеше да се опита да мине по заобиколния път. Мразеше Хайд Парк: от вида на толкова безнадеждни лица го обземаше гняв. Но как да реши кого да сграбчи за яката и да му се навика? Бяха прекалено много, прекалено много.

Къщичката насред парка беше изчезнала, всяка нейна част заграбена за строителни материали, обаче лъкатушните пътеки все още се събираха там, нищо повече от спомен.

Те забързаха напред. Намираха се дълбоко в парка, заобиколени от всички страни. Лицето на Петрович беше замръзнало в широка усмивка, но монахинята се обля в сълзи, когато прескочиха още един полуразложен труп. Той я хвана за китката.

— Хайде, бабочка. Не допускай да те е грижа.

— Ама…

— Това си е техен избор. — Той сви наляво и се насочи към Черния мост, като я водеше подире си. — Този затвор няма пазачи. А ако ще ми се разчувстваш не гледай встрани на моста. Върви точно по средата, поглед напред.

— Откъде… откъде ги знаеш тези неща?

— Аха. Не ме представя в много добра светлина, нали?

Стигнаха до моста. Той не послуша собствения си съвет: имаше някакви неща в мътната вода, издути островчета, до които дори чайките не смееха да припарят. Вятърът беше натрупал малък нанос от тях на отсрещната страна, закотвени на брега и излъскани от дъжда, който ги беше блъскал и отмил езерните нечистотии по тях.

Когато Нева се разтопеше напролет, под мостовете на Санкт Петербург винаги имаше и мъртви тела, изхвърлени от реката заедно със сивите буци лед. Но се правеха опити те да бъдат прибрани, идентифицирани, да се разкопае скованата земя и да се погребат.

Фактът, че подобно нещо — такава мизерия — се допускаше, прогаряше душата му.

Вече не беше далече. По моста минаваше път, а по-нататък празното пространство, оставено между грубите обиталища, горе-долу следваше извивките на останките от асфалт.

Някой беше умрял през нощта или тази сутрин. Беше проснат по лице, скрито под дълга посивяла коса. Костите му се открояваха под бледата кожа, всяка става прилична на възел. Сигурно тежеше не повече от дете.

Дъждът шибаше тялото, препречило пътя им, в опит да го разложи и отмие в небитието.

Тя се дръпна. Отскубна се от него със сила, която му причини болка, и се свлече до студената вкочанена фигура. Разплака се неудържимо.

Петрович погледна напред, хвърли поглед към краткото разстояние, което им оставаше да изминат. Оттатък портата се виждаше началото на улица Ексибишън Роуд.

— Който и да е този човек, вече не може да му се помогне. Освен ако не умееш да съживяваш мъртвите.

Начинът, по който тя мръдна рамо, означаваше, че никой не го е питал за мнението му. Тя посегна, поколеба се, все пак обърна тялото и в невиждащите очи се поля дъжд.

Жена; беше невъзможно да се установи възрастта й, също както и причината за смъртта. Имаше толкова много неща, от които можеше да е умряла. Увредено сърце например. Сестра Маделин натисна клепачите й, за да ги затвори, първо единия, после другия. Беше клекнала прегърбена; унила, смазана.

— Трябва да тръгваме, бабочка. — Той се осмели да сложи ръка на превития й гръб и тя му позволи да задържи за малко дланта си там, после я отхвърли и се изправи.

— Просто… трябваше да разбера — каза тя.

Погледна надолу, потисна стона си и деликатно заобиколи тялото.

И за първи път Петрович усети, че е най-добре да не пита нищо. Той хвърли поглед назад. Хайд Парк беше съвсем замрял. Никой освен тях не се движеше.

Щом минаха през портата, истинският свят ги връхлетя с пълна сила. По тротоарите имаше хора, а по пътищата трафик, вонята на смърт се смени с познатия им остър дъх на пот и мазут.

Петрович погледна нагоре и съзря странна уплаха в очите на монахинята.

— Остани с мен, сестро. Още само малко, кълна ти се. — Пак я хвана за ръката — този път за лакътя, а не за китката — и се присъедини към опашката за пресичане на улицата.

Светофарът се смени на зелено и те бяха повлечени по улица Ексибишън Роуд. Клаксони прозвучаха зад тях и Петрович се извърна да види каква е причината: всички светлини показваха червено и кръстовището беше замръзнало неподвижно.

— Какво? Какво става?

— Ще ти обясня по-късно. Освен ако не ти се гледат някакви наистина странни неща, по-добре да се махаме от платното веднага. — Той я избута пред себе си и през автоматичните врати на университета.

Първата му мисъл беше, че картата за достъп сигурно е била унищожена, когато якето му се беше подпалило. Втората му мисъл беше, че да развърже вързопа в ръката си и да провери дали е така, или не, нямаше да е разумно, понеже щеше да му се наложи да я търси сред три пистолета и очила за нощно виждане.

Пък съществуваше и незначителната подробност, че беше облечен като католически свещеник.

— Пиздец — каза той. — Чакай тук. Ще се опитам да си изкарам временна карта.

Той преглътна яда си и се понесе към рецепцията, където му сканираха ретината наново и го снимаха, и му беше издаден нов пропуск.

Повика сестра Маделин и обясни за трети път, че не, не е истински свещеник, но тя да, тя наистина е монахиня и му е посетител. Рецепционистката й даде да се подпише в регистъра за посетители и очевидно не повярва и дума от казаното.

Докато вървяха към асансьорите, се появи човек с парцал и кофа, за да почисти от пода езерцето, което двамата бяха докарали.

 

 

Наложи му се да си покаже картата още два пъти: веднъж, за да влезе в сградата си, следващия — когато слязоха от асансьора на четвъртия етаж.

— Поне Пиф ме е взела на сериозно.

— Кой?

— Пиф. Доктор Епифани Еканоби за почти всички други. Много е интелигентна, но обикновено не вярва и на половината от това, което й казвам.

— Струва ми се, че това я прави още по-интелигентна.

— Аха. Тя пази нещо мое и би трябвало да знае колко е важно то. — Той се спря пред врата, която се отличаваше от другите само по пластмасовата табелка с цифрите четири-едно-нула.

— Ето тук съм. Сме ние.

Отвори вратата с ритник с присъщата си липса на маниери и се сблъска лице в лице с полицейския специален на Чейн.

В същия миг сестра Маделин беше извадила своя одобрен от Ватикана автоматик.

— Перестань быть долбоёбом, Чейн. Разкарай това нещо.

Чейн погледна над рамото на Петрович и към насоченото оръжие на сестра Маделин.

— След вас, сестро.

Никой от двамата не искаше да мръдне първи. Петрович поклати глава и заобиколи полицая.

Пиф.

— Здрасти, Сам. Детектив инспектор Чейн се чудеше къде си. И — вдигна вежда тя — защо си облечен като свещеник?

— Защото — започна той, после се отказа. — Обяснението няма да ни избяга. — След което насочи гнева си към детектива и монахинята: — Вие двамата няма ли да престанете вече? Влез вътре и затвори ёбаная врата, сестро.

— Сестро? — Пиф се обърна и видя как сестра Маделин се вмъква неуверено в стаята. — Не знам дали това обяснява всичко, или нищо.

— Разбери, не съм в настроение. От внебрачная Райска милиция ми съсипаха съвсем сносното яке и съм подгизнал до кости за втори път днес.

— Как ти е сърцето?

— Не е много добре. Ако настина, това ще ме убие.

Петрович пусна вързопа на пода и го разтвори широко. Нареди оръжията — своята берета, поостаряло израелско джерико и по-нова имитация на норинко — във вид на ветрило и сложи очилата за нощно виждане до тях да съхнат. Вдигна якето си.

Гърбът беше изгорял напълно. Прогорена нащърбена кръгла дупка. Той претърси джобовете, намери студентската си карта, кредитен чип и един-единствен патрон за беретата. После запрати остатъка от якето към стената, където то се задържа за миг, преди да се свлече на пода.

Чейн прибра пистолета си в кобура и погледна към порасналата колекция на Петрович.

— Знаеш какво ще кажа, нали?

— А ти знаеш какво ще ти отговоря. Къде беше? Къде беше, когато светлините изгаснаха и те ни се нахвърлиха в тъмното? Къде беше, когато вдигнах тази малка пися и застрелях човек в лицето от разстояние не по-голямо от това между мен и теб?

— Спасявах четирийсет души от опасността да бъдат закарани директно в реката. Какво искаш да кажеш?

— Това. Точно. Не си способен да ме защитаваш. Когато Метрозоната стане достатъчно сигурна, че да не трябва да се притеснявам за три — брой ги три — различни банди, които се опитват да ме изпратят по дяволите, ще предам всяко нелегално оръжие, което притежавам. Мислиш ли, че ми харесва да ги нося? Мислиш ли, че ми харесва да пръскам нечий мозък в църквата? В това положение сме, защото вие сте изпуснали контрола над града, изпуснали сте го отдавна. — Петрович вдигна малката берета, извади пълнителя и зареди единствения патрон. Щракна го обратно на мястото му. — Имаш ли какво да кажеш, което да оправи нещата? Каквото и да било?

— Вероятно не.

— Тогава плевать на тебя! За какво си ми изобщо?

Чейн си потърка брадичката:

— Ти ми се обади, помниш ли? Нещо за Ошикора.

Петрович се насили да пусне полуусмивка:

— Да. Така е. Пиф, дай ми файловете. Не, чакай. Недей.

Пиф погледна от Петрович към Чейн:

— Последно?

Петрович се изправи нестабилно на крака.

— Не съм ял нищо топло от вчера сутринта. Детектив инспектор Чейн ще ни почерпи обяд. След това ще говорим за смъртта на Ошикора Старши.

Чейн премигна.

— Имаш ли време за обяд, сестро? — Петрович взе джерикото и го мушна в чантата на Пиф.

— Ти ме прекара през Хайд Парк. Не знам изобщо дали съм гладна.

— Тогава ела, за да се стоплиш. Подсладен горещ чай или каквото и да е, дето го пиете вие, англичаните. Остави ме поне да направя за теб колкото ти направи за мен. Да изсъхнеш, преди да излезеш отново навън.

Тя се поколеба.

— Трябва да се обадя на отец Джон.

— Направи го след обяда — предложи Петрович.

— Сам, днес вече наруших клетвата си за смирение и подчинение. Не бива да продължавам по този начин.

— Така е, права си.

Тя прехапа устна и за първи заприлича на тийнейджърката, каквато все още си беше.

— Да, май аз ще плащам — каза Чейн. — Хайде, сестро. Можеш да ми разкажеш всичко по пътя.