Саймън Мордън
Уравненията на живота (33)

33.

Из различните краища на Метрозоната се чуваха други машини, които заявяваха присъствието си с облаци горящи газове и бавния и плътен тътен на сгромолясващи се сгради. В небето проблясваха пламъци и ечаха експлозии.

Петрович почти очакваше да ги чуе как надават викове „Ул-ла, ул-ла, ул-ла!“ над покривите.

— Колата няма да я бъде — каза Маделин.

Беше се обърнала странично, опряна в изкривената метална гаражна врата.

— Не че беше в много по-добро състояние, когато я откраднахме — хвърли й поглед Петрович. Все още не виждаше съвсем ясно. — Можеш ли да я изправиш?

Тя се провря зад нея и се опря във фасадата на магазина. Петрович гледаше да е на прилично разстояние, когато колата си стъпи на гумите. Колкото стъкло беше останало, се изсипа на улицата.

— Като нова е — каза той и срита шофьорската врата.

Тя с полюшване се отвори и той затърси жиците под кормилото.

— Нали не мислиш наистина, че ще стане?

С върха на пръстите си пипна кабела на акумулатора. Той го жилна и Петрович с ръмжане се дръпна назад. Хвана го по-нагоре за изолираната част.

— Да освободя ли от скорост? — попита тя.

Той кимна и тя се пресегна през пътническата седалка към скоростния лост. С опипване притисна двете жици една към друга, сини искри боднаха кожата му.

Двигателят се изкашля. Той размърда кабела напред-назад, докато най-накрая уцели правилната позиция. Колата пак живна.

— Отчаяние плюс източноевропейски инженерни умения дава резултат — възтържествува той.

— Не е особено красива гледка, но функционира.

— Обаче няма да успеем да стигнем навреме, нали? — тя се метна през капака и подхвана Петрович под рамото, за да му помогне да се изправи.

— Не от тази страна. Счупено е.

— Извинявай — подложи ръка от другата страна. — Но няма да успеем. Сигурно вече са там. Петрович се дръпна от хватката й.

— Простени да са ти подобни думи. Но тъй като чудовищата на Джихада беснеят наоколо, ми хрумва единствено, че Чейн или още няма достъп до тайната стая, или тя не върши чак толкова работа, колкото той си мислеше. Което значи, че все пак имаме някакво време на разположение.

— Качвай се в колата и млъквай, Сам.

— Да, бабочка.

Тя подкара бавно по пътя, като лъкатушеше в зигзаг, за да избегне по-големите препятствия, а по-малките прегазваше. Признаци за присъствието на Джихада имаше навсякъде: дупки в архитектурния облик, където не би трябвало да ги има, прави бразди, изорани през тялото на града и белязани с трепкащи жълти пламъци.

Привидно нямаше ред в разрухата — една сграда пощадена, друга съборена, — но Петрович по-скоро си представяше как пукнеше ли зората, някой случаен сателит щеше да забележи приликата между новото лице на лондонската Метрозона и железопътната мрежа на Токио.

Не му хрумна, че може да има затрупани под развалините и някои от тях да са все още живи, докато не видя човек, приведен над куп отломки, да ги отмества една по една.

Те минаха покрай него: Петрович омагьосан от самотния труд на човека. Той дори не вдигна поглед, само продължаваше да хвърля тухлите една по една зад гърба си, докато разчистваше надолу.

— Добре ли си? — попита Маделин.

— Започвам да се притеснявам, нищо повече. — Той захапа опакото на дланта си. — Ти. Аз. Особено аз. Ние сме слабата брънка във веригата. Ако загинем в опит да спрем Джихада, никой няма да знае какво всъщност се случва. Ако имаше начин да пратим съобщение на Марченко…

Шкодата остърга вече очуканата си страна в изоставен хладилник, стоварен на улицата. Валяха се кашони, дрехи, обзавеждане за магазини, изтърбушени опаковки. Маделин намали и надникна през дупката, където преди се намираше предното стъкло.

— Тези неща нямат ли обикновено и фарове?

— Мислех, че просто ще отфучим за пет минути до кулата. Не съм ги свързал. — Петрович ритна по пода. — Мади, завий надясно.

— Това не е ли към реката?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Завивай де.

Тя се сети да натисне съединителя, докато завърташе кормилото.

— Къде отиваме?

— Малко търпение, а?

 

 

Университетското фоайе беше порутено — вратите изтърбушени, стъклата посипани на скреж по пода, бюра и столове разхвърлени като скални късове. Петрович избута едно от писалищата встрани и се заслуша в глухото му проскърцване.

— Чёрт. Прекалено късно.

Маделин пристъпи на пръсти зад него, изчака очите й да свикнат с почти пълната тъмница.

— Реката е стигнала до края на улицата. И се приближава.

— Мястото е изоставено. Просто се надявах, разбираш ли?

— Разбирам. — Тя внезапно се вцепени насред крачка, наведе се рязко точно когато ярък лъч от синкавобяла светлина блесна в очите на Петрович.

Той изохка, понечи да вдигне ръка, за да предпази лицето си, и пак изохка от разместването на счупената кост. Отказа се и само премигваше на светлината от фенерчето.

— Нямате никаква работа тук — каза един глас. — Вървете си.

— Въоръжени сме — каза друг. — Не си мислете, че ще ви се размине.

— Това — каза Петрович — е най-добрата новина, която чувам за деня. Ще си бръкна в джоба и ще извадя студентската карта, а вие няма да ме застреляте. Става ли?

— Ти си студент? Тук?

— Докторант. Деля офис с доктор Еканоби в сградата „Блакет“ — Той бавно извади захабената си студентска карта и я размаха.

Светлината на фенерчето се размърда и източникът й се приближи. Зад светлината забеляза пистолет.

— Това джерикото ли е?

— Какво?

— Пистолетът. Това е джерикото, което дадох на Пиф. Откъде го взе?

Светлината се фокусира върху картата на Петрович, после върху лицето му.

— Навремето си приличах.

— Добре. Съжалявам. Но предпазливостта никога не пречи.

Пистолетът и фенерчето се снишиха, а тъмната фигура освети импровизирания пропускателен пункт в дъното на фоайето.

Маделин беше там, вдигнала юмрук до главата на другия страж, въоръжена с прашка от огъната стомана жена, несъзнаваща чуждото присъствие до себе си.

— Всичко е наред! — извика Петрович. — Мади, стой.

— Беше просто за всеки случай — каза тя и дръпна ръце. — Нищо не съм й направила.

— Какво има? — попита младежът с пистолета. — Какво става?

— Тъкмо щях да попитам същото. Къде е охраната? Кой командва тук?

— Охраната я няма. Само студенти сме и няколко от работещите тук. А кой командва — сви рамене и погледна към също толкова младата си колежка. — Не знам.

— Няма значение — Петрович си проправи път до Маделин. — Остани тук с тях. Ще се върна след пет минутки.

— Какво ще правиш?

— Ще се погрижа за безопасността ни. — Той прекрачи останките от задната врата.

Тя извика зад гърба му:

— Сам, някой ден ще трябва да започнеш да ми казваш какво ще правиш, преди да го направиш.

— Аха. Нямаме време за демокрация.

Той тръгна по задната алея между факултетите. Високите стени отразяваха градските звуци стържене, бучене, екот. Машините на Джихада продължаваха да чертаят неведомите си пътища, без да се отклоняват пред нищо. Може и да нямаше време за гласуване, но имаше достатъчно за завещание и изразяване на последна воля.

Той се покатери опипом по стълбите в пълния мрак, със затворени очи броеше площадките, докато не стигна етажа си. Ето я вратата, а ето го и коридора. Той прокара ръка по стената, като си шепнеше имената на обитателите на всеки кабинет, докато не стигна до своя.

Едва доловима светлина мъждукаше изпод вратата.

— Пиф? Ти ли си? — прошепна той, открехнал вратата.

— Здрасти, Сам — каза Пиф. Беше се заобиколила с декоративни ароматизирани свещи за чай, а писалката й скърцаше по листа. — Почти приключих.

Тя продължи да пише. Петрович взе една от свещите и я занесе до бюрото си. Започна да отваря чекмеджетата едно по едно и да ги претърсва. Намери очилата за нощно виждане, които беше взел от милиционера от Райската милиция, и втория си най-свестен чифт очила.

Тези на лицето му се бяха слели с него; струпеят в горната част на ушната му мида беше прилепил дръжката им. Нямаше как, дръпна я. От това се задъха още повече, отколкото беше задъхан досега.

Пиф остави писалката и подреди листовете на две купчинки, които прегъна и пъхна в два еднакви плика.

— Това беше — каза и най-накрая вдигна поглед. — Сам. Какво са ти направили?

— Абе. Да беше видяла другия. — Той си нагласи резервните очила. Отново можеше да вижда нормално. — Трябва да поговорим.

— Да — каза тя и размаха единия от кафявите пликове. — Трябва да вземеш това.

— Разбира се — кимна той.

— Горе-долу е почти пълното решение на Теорията на всичко. Направих колкото можах по нея, но имам чувството, че ако изчакам още малко, няма да ми остане време да направя копие. Така, в момента няколко студентчета ми търсят части за късовълнов предавател, но иначе от теб зависи да го изнесеш извън града.

— Аз? Пиф, ти не знаеш…

Тя вдигна ръка и дланта й проблесна на светлината от свещите.

— Ще се опитаме да удържим университета колкото можем по-дълго. Би трябвало да можем да отблъснем бандите. Но онези… неща. Нямаме шанс срещу тях.

— За онези — започна Петрович, но тя го прекъсна.

— Сам! Решихме най-голямата загадка пред науката от последните два века. Ако доказателството остане тук, ще си умре с нас. Това — тя посочи плика с опакото на ръката си, — това е най-важното нещо в целия свят.

— От Станфорд ще се справят. Или от Берн.

— Майната му на Станфорд — извика тя. — Това е нашият труд. И няма гаранция, че някой някога пак ще стигне точно до това решение. Нали знаеш: последната теорема на Ферма.

— Той е излъгал. Не е имал доказателството. Теорията на групите дори не е съществувала през седемнайсети век.

— Откъде знаеш? Идиотът не е записал нищо и ни отне триста години да го направим по друг начин. — Тя на две-три крачки взе разстоянието до бюрото на Петрович и тупна плика пред него. — Изнеси го от града. Както можеш.

— Пиф — каза той, — ако имах портативно устройство като това, което притежавах за цял половин час по-рано днес, веднага щях да се опитам да го изпратя на ЮНЕСКО. — Той вдигна плика и усети тежестта му, преди да го прибере във вътрешния джоб на шинела. — Имам да свърша още нещо. Нещо още по-важно от това.

Тя го изгледа, все едно беше луд.

— Добре. Слушай ме сега, защото това твое късовълново радио ще проработи, а ако аз се проваля, външният свят трябва да научи: изкуственият интелект, познат като Новия джихад на машините, е физически разположен в хранилище под Ошикора Тауър. То е подсилено срещу радиационно облъчване и електромагнитни импулси и вероятно разполага с непрекъсваем източник на електрическо захранване. Трябва да бъде унищожен. Не знам дали може да се прехвърли на друг хост или дали това вече не е факт, но ако слънцето изгрее, а то още владее положението, някой ще трябва да го взриви с атомна бомба — вдигна мърлявата си превързана ръка и намести очилата. — За предпочитане от орбита. Това е единственият сигурен начин.

— Сам — каза Пиф, — ами науката?

— Мисля, че спасяването на света бие дори науката.

Тя коленичи до него.

— Тези уравнения ще спасят нещо повече от света. Те ще ни дадат достъп до вселената. Енергия на термоядрения синтез. Задвижване чрез изкривяване на гравитационното поле. Двигател-черна дупка, ако можем да намерим достатъчно здраво шаси за него. Космически асансьори. Цилиндри на О’Нийл. Звездолети. Колонии на Марс, около Юпитер и в други галактики. Летящи коли, Сам. Най-сетне ще имаме летящи коли. И всичките тези неща ще бъдат кръстени на теб: законите на Еканоби-Петрович.

Той преглътна. Как да стане? Да намери супермодерен магазин за електроника, все още неразграбен? Да презареди батериите? Физически да вземе информацията със себе си може би. Да намери лодка, носена безцелно от прииждащата река, и да потегли към континенталната част на Европа. Колко ли щеше да му отнеме? Половин ден?

Петрович въздъхна. Взе оборудването за нощно виждане и вдигна очилата пред лицето си. Тя изглеждаше зелена и нервна на екранчето.

— Съжалявам, Пиф. Веднага щом мога, ще изнеса доказателството. Веднага щом можеш, ги накарай да ударят Ошикора Тауър. Нищо по-добро не мога да направя.

Тя го потупа по ръката.

— Успех, Сам.

— И на теб.

Той избута стола и потегли към вратата.

— Сам?

— Да?

— Изкуствен интелект? Истински ИИ? — попита тя. — И ти говори с него по телефона?

— Да, да, точно така.

Тя се усмихна:

— Много яко!

Петрович се разсмя. Болеше го, навсякъде го болеше.

— Много е яко — потвърди. — Трябва да тръгвам. Мади ме чака.