Саймън Мордън
Уравненията на живота (3)

3.

По-страховито от оръжието в ръката и беше държанието и на пълна недосегаемост. Тя стоеше като войник и зорко следеше всичко с погледа на командир, дясната и китка подпряна от лявата, нозете в лек разкрач, пръстът и галеше спусъка.

Изглеждаше категорично убедена, че никога не биха се осмелили да стрелят по монахиня.

— Кръгом и си вървете — каза тя. — Този път загубихте.

Разбира се, можеше да държи на прицел само в единия от тях и го правеше безмилостно. Избраникът на прицела й почти щеше да рухне.

— Искаме само момичето — каза той. — Само момичето.

— Не — каза монахинята.

Самото момиче отстъпи крачка назад зад одеянията на монахинята и попипа колието си.

— Не може да се справи и с двама ни — каза другият и направи крачка напред, за да го демонстрира.

— Не бих заложила живота си на това — каза монахинята. — И още по-конкретно не ти препоръчвам да залагаш твоя. Не разнасям оръжието тук само за показ.

— Ако може да ви прекъсна — каза Петрович от пода. Той преглътна през болезнената киселинна буца в гърлото си. — Нямате време за всичко това. Виждате ли медальончето в ръката на жертвата ви? Това е паникбутон. Предполагам, че палецът й го натиска бясно от няколко минути, а сигналът, който изпраща, е непрекъснат. Което означава, че моторизираните части са на не повече от колко, трийсет секунди разстояние?

Щеше да каже още нещо, но пак му се замъгли пред очите и изведнъж загуби контрол над мускулите си. Темето му издрънча върху дървения под.

Дочу: „Какво му е, по дяволите, на този?“ и „Какво ще правим?“

Не бяха умни. Не можеха да покрият дори стандартите на бившия шеф на Петрович. Той отново се изправи с усилие на лакти и премига в отговор на глупостта им:

— Наистина! Най-добре ще е да се омитате вече. Хайде!

Внезапният поток от електричество към сърцето отново го повали. За четвърти път. Досега не му се беше случвало. Проблясъците пред очите му приличаха на ангели в сводестото пространство под покрива.

— Чёрт — прошепна той и забеляза, че никой не се беше помръднал. Събра колкото сили му бяха останали и изсъска: — Вън!

Те започнаха да отстъпват и първоначално предпазливите им движения бързо се превърнаха в бягство презглава. Изхвърчаха навън на дневна светлина и там бяха покосени.

При първия изстрел монахинята просна девойката, като я препъна с крак, и се хвърли да затули Петрович. Касинката закри лицето му и запуши устата му. Той не можеше да диша, но понеже тя се беше отпуснала с пълна тежест върху ребрата му, нямаше и смисъл да опитва.

Тя дори беше успяла да затисне ръцете му, така че и да искаше, не би могъл да я оттласне. Беше безпомощен да се спаси; от всички възможни глупави начини да си отиде щеше да бъде премазан от монахиня.

Тътенът от изстрели продължи по-дълго, отколкото обичайно беше необходимо. Някой определено се опитваше да се докаже, докато Петрович кротко се задушаваше.

Изведнъж всичко утихна и след кратка пауза, която почти му коства живота, монахинята повдигна глава. Касинката и се изви на една страна и той успя да поеме шумна глътка въздух.

Изкашля се и отново напълни дробовете си. Въздухът имаше вкус на прах, барут и кръв.

— Не мърдай оттук — каза тя, без да осъзнава, че Петрович нямаше друг избор, освен да й се подчини.

Някакви фигури си проправиха път през мъглата и прескочиха простреляните тела на двамата мъртви мъже.

Новодошлите също имаха оръжия — дългоцевни автомати, от чиито дула още се виеше дим. Носеха ги с лекота — като работници, които знаеха, че са си свършили работата за деня.

— Госпожице Соня? — каза единият, мъж джобен размер с бръсната глава.

Той пристъпи извън разнасящия се облак и огледа тъжно наоколо.

— Тук съм — каза девойката.

Тя се изправи от пода и си подръпна полата.

— Да вървим — каза мъжът. — Баща ви се притеснява за вас.

Той изтупа парченце пластмаса от сакото си на рамото, докато изчакваше. Останалите от групата му се появиха зад него. До последния мъж — а те всичките бяха мъже — бяха японци.

— Готова съм. — Тя се запъти към вратата, а охраната я наобиколи.

Спря се на изхода и се обърна да погледне единствените други хора, които й бяха помогнали тази сутрин. Лицето и се изкриви и тя се върна назад. Приведе се към тях и на Петрович му се стори странно, че прическата й се оправи без никакво усилие от нейна страна.

— Госпожице Соня? Полицията ще е тук всеки момент. Понастоящем би било най-добре да я отбягваме.

Тя вдигна ръка по начин, който показваше, че сега тя командва.

— Той ще се оправи ли? — обърна се към монахинята.

— Мисля — рече онази с неочаквано голям изблик на злоба като за божия служителка, — че има нужда от линейка.

— Ще се погрижа да извикат. Хиджо?

— Да, госпожице Соня. На мига.

— Наистина трябва да тръгвам. — Но коленичи до Петрович и заради нея монахинята отново клекна. — Кой си ти?

Петрович задъхано се мъчеше да произнесе нещо на глас.

— Ако си от якудза, не искам да ти кажа.

— Якудза? Каква смехотворна идея!

Погледът му се премести от нейното възмущение към скептицизма на монахинята и към въоръжените мъже на изхода, които надзъртаха навън и нямаха търпение да се махнат.

— Няма да се замесвам с теб — каза той.

— Да се замесваш? Ти ми спаси живота!

— Много глупаво от моя страна. Сега ми направи услуга и спаси и моя: тръгвай си.

Тя изглеждаше наранена; по-травмирана от пренебрежението му, отколкото от факта, че почти я бяха отвлекли. Сирени се чуха през дебелите каменни стени и тя се изправи. Онзи, когото беше нарекла Хиджо, се опитваше да прикрие тревогата си под маската на почтителността. Той дори се осмели да я прихване любезно за лакътя и да я изведе навън.

Последният въоръжен с автомат напусна църквата, където остави Петрович, монахинята и двата простреляни трупа.

— Ще бъда ли удостоена с честта да науча кой си? — попита тя, дръпна предпазителя и в дланта й изпадна лъскавия неизползван патрон.

— Петрович — каза Петрович.

— Просто Петрович? — тя извади пълнителя, за да върне патрона на мястото му.

— Стига ти толкова.

— Сестра Маделин — каза тя. — От Ордена на Жана д’Арк.

— Да. Близо до ума. Заради печата на Папата върху твоето оружие и заради това, че изобщо не те е страх — Той се отказа от напъна да седне, опита да се превърти.

Усилието му дойде прекалено и реши, че може би всъщност умира.

— С нещо бих ли могла да ти помогна?

Той я погледна право в големите кафяви очи — сега, когато вече никой не дебнеше да го убие. Сърцето му отново спря за миг, но той го отдаде на аритмията си.

— Освен ако не ти се намират скалпел, клещи и гръдни екартьори, не. Дефибрилаторът, който е част от пейсмейкъра ми, май се е повредил.

— Повредил?

— Обикновено отивам до някоя болница и те ми го препрограмират. Работа за пет минути. Само дето в момента ми трябва да работи, а нямам пет минути.

Тя пусна автоматичния си пистолет в кобура и го вдигна на ръце. Чак тогава той установи колко е огромна тази жена. Висока, с пропорционално телосложение — гигантка. Тя го изнесе навън и спря на последното широко стъпало.

Движението отново беше заляло улиците, а и пешеходците — тротоарите. Сестра Маделин забеляза над главите на всички, че, чудо на чудесата, линейка си проправяше път към тях във виелица от червено и синьо.

— Е, поне малката ти приятелка е свършила нещо полезно.

Тя намести тежестта му в ръцете си, насочи краката му към стената от хора, изпречили се на пътя й, и щурмува тълпата. От честите сблъсъци, които усещаше през подметките на обущата си, той осъзна, че видът на двуметрова жена с роба на новопостригана монахиня, която носи на ръце мъж почти в безсъзнание, не беше твърде странно явление за закоравелите жители на Метрозоната, та да й обърнат някакво внимание. Монахинята обаче беше целеустремена и успяха да стигнат до линейката точно когато тя спря с леко поклащане.

Парамедиците го поеха и бързо го вкараха на носилката вътре. Той ги гледаше, докато атакуваха ризата му с ножици и залепиха студени електроди на кльощавите му гърди. Чак когато се опитаха да му сложат кислородна маска, той се възпротиви и извърна лице.

— Монахинята. Къде е?

Тя се покатери вътре и се наведе: — Кажи?

Ако беше очаквала послание за някого или предсмъртна изповед, щеше да остане много разочарована.

— Чантата ми.

— Кое?

— Чантата ми. Куриерската ми чанта.

— Остана в църквата. — Тя подръпна назад касинката, за да прилепи ухо до устата му: — Нещо важно ли има в нея?

— Хардуер. Струва ми цяло състояние, а още дори не съм го включвал.

Тя се дръпна назад:

— Компютър? Сърцето ти е на път да спре, а ти се притесняваш за някакъв си лъскав нов компютър?

— Погрижи се да ми го запазиш.

— Петрович — каза тя, — ти… ти, компютърен маниак такъв.

— Сестро — рече парамедикът, който изтръпваше при вида на жизнените показатели на екрана на портативното си устройство. — Или вътре или вън, но ние тръгваме.

Тя понечи да слезе, но всъщност дръпна вратата и остана затворена вътре.

— Хайде, карайте — подхвърли и седна неудобно на сгъваемата седалка, която изобщо не й беше по мярка.

Нагласи си касинката и извади броеницата, за да се поуспокои.

Сестра Маделин видя как линията на сърдечния ритъм на Петрович съвсем се изравни на три пъти за десетте минути, докато стигнат до болницата, и всеки път, щом се върнеше към живота, той оглеждаше линейката за нея.

От време на време той се сещаше за прекрасното си поръчано устройство, което лежеше безнадзорно на някоя пейка в църквата в центъра на града, където всеки би могъл да влезе и просто да си го вземе.

Но и се чудеше отчасти за какво ли си мисли тя и нищо не му хрумваше.

 

 

Състоя се леко опериране и повече програмиране. Не го рязаха, за което беше благодарен. Чипът, който отговаряше за своенравното му сърце, беше измъкнат през отвора за достъп целият окървавен и нов бе инсталиран на неговото място. Държаха го в съзнание през цялото време.

Обаче морфинът и изтощението го унасяха и по някое време, докато зашиваха отвора с къси черни конци, си позволи лукса да поспи.

Сънища: студен сняг, студен вятър, кристални черни нощи и иглено ярки звезди. Сънува ивици утринни светлини в празния небосвод и стенописите в съветските станции на метрото. Сънува хубава водка и скъпи приятели.

Когато се събуди, установи, че е изоставил всичко това и го е заменил за бледокремава стая с болнично легло, поляризирани стъкла на прозорците и монахиня амазонка в ъгъла. Може би монахинята беше допълнителна екстра. Но дори и да беше към стандартния пакет, просто би имало също толкова логика, колкото и във всичко останало в живота му.

— Колко време? — попита той.

— Един час може би — каза тя. Застана до леглото му и се огледа. — Сигурно струва цяло състояние.

— Повече, отколкото позволява скромната ми застраховка. — Петрович се подпря с ръце, за да се надигне, и прие безропотно последвалото разместване на възглавниците му.

Сестра Маделин погледна да види какво правеха ръцете й — разпухваха и подреждаха — и си наложи да спре.

— Е?

Петрович се облегна назад. Усещаше стягане в гърдите, но не и болка. Това беше добре.

— Госпожица Соня искаше да разбере кой съм. Единственият начин, по който можеше да узнае, беше да ми плати сметката за болницата. За някой като нея няма да е повече от малко джобни, а ще се смята за много хитра, защото е успяла да разбере кой съм.

Сестра Маделин сви рамене.

— И ти спечели от цялата работа.

— Да. Защо, мислиш, не й казах името си?

Тя видя лукавата му усмивка.

— Ти умираше, обаче видя възможност за по-добра болнична стая?

— И частна линейка. Нямах нужда от благодарността й, имах нужда от влиянието й. И ето на: все още съм жив.

Тя се опули:

— Това е, това е…

— Какво? — Петрович беше озадачен от реакцията й. — Само защото на теб не ти дойде на ум.

— Защо? Защо някой като теб би искал да помогне на някой като нея? — тя подпря ръцете си на кръста и зачака Петрович да й отговори. Тъй като не последва отговор, каза: — Знаеш ли какво? Не ми пука. Нямам намерение да се занимавам с нея. Знаеш къде да ме намериш, ако си искаш вълшебната кутия.

Тя тръгна към вратата с енергични крачки, за втори път днес красива жена му обръщаше гръб и си тръгваше.

— Не знам — каза той. — Не знам къде да те намеря. Не бях в съзнание през последните няколко минути от преследването.

Тя остана с лице към затворената врата.

— Значи искаш аз да ти кажа? Ами ако не ти кажа? Тогава?

— Ще го измисля. Не може да е толкова трудно. Пет минути може би. Десет — най-много. Искам си само чантата. Наистина. — Нямаше представа защо водеха този разговор. — Сестро?

— „Свети Йосиф Ариматейски“, улица Еджуеър. — Тя завъртя дръжката и вратата се отвори.

— Сестро?

— Какво?

Мислеше да й каже, че за малко да го задуши с глупавата си забрадка, но за първи път сарказмът умря на езика му.

— Благодаря. Задължен съм ти.

Тя отново сви рамене.

— Правенето на добри дела е в длъжностната ми характеристика, Петрович. — И погледна отвисоко към търпеливия смачканяк, седнал отсреща в коридора. — Полицията е тук.

Тръгна си, одеждите й се надиплиха на талази след нея. Никой от мъжете, нито на болничното легло, нито отвън на стола, нямаше нужния авторитет, за да я спре.