Саймън Мордън
Уравненията на живота (22)

22.

Чейн се намръщи при вида на оръжия и хора, които се изливаха на тротоара. Той се обърна към Петрович с вид на ядосана костенурка.

— Не мислиш, че това ще ти се размине, нали? — каза той.

— Както вече някой отбеляза — каза Петрович, — днес е единственият ден, в който ще ни се размине. — Той врътна пешовете на шинела и сметна, че изглежда доста яко. — Мислиш ли, че можеш да ни спреш?

— Дойдох да опитам.

— Ха — ухили се Петрович, — ти и коя армия?

— О, много смешно. Оценявам остроумието ти, но това няма да те спаси. — Чейн пребърка джобовете си и извади своя пистолет. — Би трябвало да те арестувам веднага.

Петрович посегна за норинкото.

— Може, но нищо няма да ти стане да почакаш един час.

— Вероятно бих могъл — потвърди Чейн. — Може би е време да ти дам малко шанс за изява.

Марченко застана до Петрович и го тупна силно по гърба.

— Сега всички сме приятели? Това е добре.

— Колкото до всичко това — заяви Чейн, — аз не разполагам с човешки ресурси да спася Соня Ошикора — знаете го, нали?

— Знаем — каза Петрович.

— Така че да действаме. — Чейн потупа джобовете си за полицейската карта. Затъкна я отворена на горния си джоб. — Някой от вас има ли план?

Марченко погледна към Чейн, след това към Петрович.

— Разбира се — изръмжа той. — Да не мислиш, че оглавявам някаква немощна организация?

— Аз си представях, че отивам на рецепцията и оттам започвам революцията. Ако стане пиздец, го правим по старомодния начин: направо в центъра и много дим.

— Имаш ли някаква причина да вярваш, че това ще свърши работа? — Чейн огледа Ошикора Тауър от горе до долу.

— Да, имам. Сега говоря аз обаче. — Петрович освободи предпазителя на норинкото си.

— Чакай, чакай — размаха едрите си ръце Марченко. — Така няма да стане. Не може пред моите хора да остана назад, докато ти крачиш към сградата. Не става така. Григорий, уоки-токито.

Григорий сложи устройството с големина на юмрук в шепата на Марченко.

— Ще дойдеш, когато те повикам, да? — и изчака Григорий да кимне. — Да не ми се мотаеш наоколо като крыша, който ми взима парите, а не прави нищо, за да си ги заработи.

— Сега може ли да потегляме? — каза Петрович. — Времето напредва.

Той тръгна през площада. Фонтаните, които трябваше да блещукат в светлината на ранното утро, бяха се кротнали, само басейни с трептяща вода. Начело на двамата отзад, той не отлепяше очи от кулата.

Нямаше никаква охрана на вратата, а би трябвало, без значение кое време на деня беше. Очакваше на всяка стъпка някой да му препречи пътя, докато се приближаваше. А може би вместо това имаше снайперист на съседен покрив?

— Никога не съм си мислил, че ще го кажа — каза Чейн, докато го настигаше, — но тук е прекалено тихо.

— Какво си чул, Чейн? Какво става? И не ми казвай, че е по моя вина.

— Вече не го мисля. Знам, че администрацията на Метрозоната изключва всичко поетапно и го рестартира от долу на горе. Имаме най-много два часа. След това всичко ще е отново на линия.

— Ще отнеме повече време, за да се включи. Навързано е, Чейн. Достатъчна е само една повреда някъде, за да засегне останалото. — Петрович погледна зад себе си, където крачеше Марченко. Силуети се разпръскваха по площада, криеха се зад абстрактните гранитни форми и приклякаха зад басейните. — Защо няма никой отпред?

— Една от две възможности. Едната е, че не ни очакват.

— Другата е, че ни очакват. Марченко, колко е сплотена твоята органицкая?

— Всички ние сме другари. Всеки има също толкова за губене или за печелене, колкото всеки друг. Да? — маслиненозеленият мундир на украинеца се развяваше, докато той вървеше, и разкриваше кобура при мишницата му. — След последната чистка не сме имали пробиви.

— Това не ме изпълва с увереност — Петрович силно побутна очилата си нагоре по носа. — Виждаш ли някого вътре?

Фоайето беше притъмнено, но те бяха достатъчно близо, за да различат смътни фигури, които се движеха зад стъклените врати: ръка, лице.

— Виждал съм нещо такова и преди. И ти също, Петрович. — Чейн се затича към кулата.

— Какво означава това? — попита Марченко и хвана ръката на Петрович.

— Ела с мен и ще ти покажа.

Те настигнаха детектива, в сянката на кулата. Стана ясно, че вътре има затворени хора; големите стъкла бяха устояли геройски на опитите да бъдат счупени, а отраженията на тримата мъже във вратите се изкривяваха при разклащането им. Но като че ли нямаше път навън.

— Гівно! — изръмжа Марченко и сложи ръка на пистолета си. — Искам обяснение веднага.

— Ако се командва от компютър, нещо се е прецакало.

Чейн долепи полицейската си карта към стъклото.

— Отдръпнете се — извика той. — Ще се опитам да си проправя път с пистолета.

— Няма смисъл — каза Петрович. — Но ако настояваш, нека се прикрия, преди рикошетът да пробие спретната дупчица в черепа ми.

Хората вътре се скупчиха още по-плътно към Чейн. Той не би могъл да стреля дори и да искаше.

— Имаш ли по-добра идея?

— Да — каза Марченко. И заговори по уоки-токито си: — Григорий? Имаме нужда от Тина и нейната магическа кутия.

В това време Петрович избутваше Чейн от вратата.

— Не така. Така. — Той прехвана погледа на ужасен сарариман и изговори със запъване: — Шинкансен ва мата хаширу.

— Какво? — рече Чейн. — Какво каза?

— Заткнись! — Петрович го избута отново, повиши глас: — Шинкансен ва мата хаширу.

Мъжът вътре премигна, обърна се назад и лицето му се разми зад опушеното стъкло. После се появи пак, кимна и произнесе с устни: „Хай.“

Валентина сложи метално куфарче на земята до него. Натисна копчетата на ключалките с дългите си пръсти и го отвори.

— Добре — каза Петрович, като огледа съдържанието на куфарчето.

— Свърши си работата! Накарай ги да се отдръпнат от вратите. — Тя се зае с пластичния експлозив, който оформи като диск в ръцете си.

Петрович изигра в пантомима какво ще направи жената, включително експлозията, която щеше да последва. Те не го разбраха, докато тя не започна да пъха детонатори в сивите парчета експлозив, които беше прикрепила към предполагаемото място на отключващия механизъм на вратата. Тогава всички вкупом се отдръпнаха назад, вкопчени един в друг, чак до бюрата на рецепцията.

— Готови — каза тя с куфарчето в едната ръка и с ролка тънък кабел в другата.

Тръгна към първия фонтан, като размотаваше кабела след себе си. Марченко, Чейн и Петрович я последваха и клекнаха до нея зад солидното прикритие.

— Нали помниш, че трябва да взривиш само вратите? — каза Чейн и тя му отвърна с изпепеляващ поглед.

— Аматьори — измърмори Валентина и отвори куфарчето си за батерията. Свърза свободните краища на кабела и махна предпазното капаче на големия червен бутон. — Запушете си ушите.

Натисна бутона и тишината бе нарушена от един-единствен звук като ръкопляскане, усилено до краен предел. Въздухът се стегна и отпусна, вече изпълнен с мириса на изгорели химикали. Те погледнаха над парапета. Отначало вратите бяха скрити от пушека; след като той се разнесе, вратата и нейното стъкло изглеждаха непокътнати.

Бавно, грациозно, касата падна навън и се приземи с втори трясък на бетонните плочки. Стъклото и сега си беше цяло.

— Отлично, Тина — каза Марченко и докато се изправяше, изкара пистолета си с отработено движение. — Хайде. Да не искате да живеете вечно?

— Добре казано, право в десетката — обади се Петрович и вдигна норинкото си.

Втурнаха се към вратите, докато освободените хора се изнасяха навън, кашляйки от пушека. Веднага щом изскочеха на улицата, те се разпръскваха, като че ли бягаха от дявола.

— Хванете един — извика Петрович и изгледа как Марченко пресече пътя на мъж на средна възраст, като го блъсна право в лицето с десен прав. Онзи едва бе докоснал земята, когато бе изправен на пръсти за вратовръзката си. — Не е точно което имах предвид, но добре, става.

Кръв от носа на човека се стичаше по лицето му и попиваше в намачканата му риза. Изглеждаше като почти невменяем от ужас.

— Къде е Соня Ошикора? — попита Петрович.

Мъжът погледна към него, към Марченко, към сградата, която току-що бе напуснал с такава скорост. Японска реч бълваше от устата му, абсолютно неразбираема за Петрович.

— Соня Ошикора. Къде е тя? На кой етаж е?

Марченко засили юмрук за нов удар и онзи чак тогава като че ли достатъчно се уплаши от побоя, та промълви:

— Госпожица Соня отишла.

— Отишла си? Мъртва?

— Не мъртва. Отишла. През нощ.

— Къде я е закарал Хиджо?

Онзи съсредоточи погледа си върху Петрович и заобяснява доколкото можеше, бидейки полузадушен:

— Не Хиджо-сан. Госпожица Соня бяга надалек. Хиджо-сан търси госпожица Соня в град.

Петрович намести очилата си:

— Избягала е? Кога?

— През нощ. Тази нощ.

— Пиздец. Свали го на земята и го пусни.

Марченко пусна мъжа, който се приземи на стъпалата си и се втурна с всичка сила към Пикадили.

— Тя не е тук?

— Явно е минала и без нашата помощ в крайна сметка. — Петрович проследи костюмирания с поглед, после се обърна към Ошикора Тауър. — Това обаче не обяснява какво се случва там вътре.

— Да погледнем ли? — Марченко сви рамене и влезе във фоайето.

Чейн вече се промъкваше между предметите, които неуспешно бяха използвали, за да отворят път навън — столове, маси, пожарогасители, метални конструкции, глинени саксии с разсипана пръст и пречупени стъбла.

— Паникьосали са се — срита настрани счупена маса. — Това не би се случило, ако Ошикора беше жив.

— Сигурно не би се случило и ако Хиджо беше тук.

— Така ли?

— Да. Обзалагам се, че е взел всички въоръжени хора и са излезли да търсят Соня, която е избягала самостоятелно. Съжалявам, господа. Май ви загубих времето.

Марченко си прибра пистолета и си подпря ръцете на кръста:

— Не, товарищ. Дори бих платил, за да видя това. Съжалявам само, че не донесох достатъчно експлозив да взривя цялата сграда.

— Надали бих го допуснал — каза Чейн. — Е, сигурни ли сме, че мястото е празно? Обикновено тук би имало към хиляда никкейджин.

Петрович сви рамене:

— Може все още да се опитват да дойдат на работа от местата, където живеят. Представете си изненадата им, когато най-сетне пристигнат тук. — Той вирна глава и се заслуша.

— И аз го чувам — каза Марченко.

— Това са асансьорите — Петрович насочи напред оръжието си и се промъкна покрай рецепцията.

Шумът от движение идваше откъм асансьорните врати отзад.

— Защо няма осветление, а те работят? — Чейн изкара пистолета, загледан как индикаторите за етажите над всяка врата мигат и се сменят.

Марченко натисна бутона на уоки-токито си:

— Григорий. Хората ни във фоайето! Веднага!

— Въпросът е тези цифри растат или намаляват?

На въпроса на Петрович отговориха иззвънявания, едно след друго, които обявиха пристигането на асансьорите на партера.

— И защо стоим тук и чакаме да разберем?

Вратите се отвориха едновременно и в първия момент никой не разбра какво се вижда: във всеки асансьор имаше смесена маса от плат и бледа плът като разхвърлян куп манекени. Постепенно насъбралата се кръв започна да прелива от праговете върху бледия каменен под. Тъмночервени петна потекоха навън, разрастваха се и се сливаха с другите петна.

— Мисля, че е време да си ходим — прошепна Петрович.

Григорий рязко спря зад тях, а цевта на калашника му си търсеше мишена.

— Тактическа промяна в плана — каза Марченко. — Отстъпление.

Петрович изчака няколко секунди, преди да се присъедини към тях, като си представяше последните мигове от живота на хората, заклещени в асансьорите, когато са падали в шахтата, момента, в който този свободен полет се е превърнал във фатален удар.

— Петрович! Мърдай! — извика Чейн.

Но той не се помръдна. Беше се замислил как всеки асансьор е трябвало да събере хората от всеки етаж, след това да ги качи до най-горния, за да ги пусне смъртоносно надолу. Било е целенасочено действие. Някой ги беше убил всичките.

— Ей!

— Да. Идвам.

Морето от кръв беше стигнало до ходилата му, та докато отстъпваше, остави диря от кървави отпечатъци, които стигнаха чак отвън.