Саймън Мордън
Уравненията на живота (23)

23.

Марченко беше донесъл водка освен оръжията. В табла бяха наредени чаши и бутилката бързо ги напълни. Острите алкохолни пари прогориха тежката сладникава миризма на кръв в ноздрите им.

Петрович тресна чашата си в канавката като истински руснак и бандата на Марченко го последва, за да докаже, че са още по-истински украинци.

— Ако някой има обяснение за случилото се, много бих искал да го чуя. — Марченко се върна за втора чаша, изпи я и потръпна.

— Сградата ги е нападнала — каза Петрович и внезапно всички очи се обърнаха към него. Смутен от цялото това внимание, той намести очилата си. — Примамила ги е в асансьорите и след това ги е убила.

— Сградите не…

— Да — прекъсна го Петрович. — Колите също не го правят, но вчера го направиха. Ако имате по-добра идея, нека да я чуем.

Марченко избърбори тихо:

— Някой трябва да командва асансьорите, за да ги накара да го сторят. — Той беше потресен, този човек, който бе извършил толкова хладнокръвни жестокости.

— Същият, който командваше колите, блокира интернет и телефоните и парализира метрото? Трябва да е много зает. Свръхчовешки зает. — Поклати глава. — Вирус е. Някакъв вид вирус.

— Вирусите не преследват хора и не ги пращат да гинат — Марченко метна чашата си в бордюра, където тя се разби на лъскави стъкълца. — Знам със сигурност: единствено ние сме способни да бъдем толкова жестоки.

— На теб ти пречи само това, че интернетът е задръстен. Няма трафик. И не може да се командва нищо в момента.

— Не искам да ви прекъсвам — каза Чейн. От всички тях само той не беше пил, — но някой друг чува ли това?

Марченко махна с ръка за тишина. Чуваха се два различни типа звуци, никой от тях за предпочитане. Далечна стрелба, припрени откоси от автоматични оръжия и единични пистолетни пукоти. А по-наблизо, не просто наблизо, а навсякъде наоколо се чуваше повтарящо се щракване — кратък удар на всяка секунда.

Хората озадачени завъртяха глави в търсене на източника.

— Камерите. Идва от камерите — Чейн посочи отсреща, където на сграда от кафяв пясъчник беше монтирано устройство за видеонаблюдение. — Под тях има високоговорители.

— Но защо ни цъкат? — Петрович огледа площада, докато звукът отекваше около тях, отразен от високите стени и повтарян по всички улични ъгли.

— Това е предупредителната система за опасност от радиация — каза Чейн учуден. — Не знаех, че все още работи.

— Радиация? — попита Марченко. — Какво отчита, че има радиация? Трябва ли да й се вярва?

— Ако системата е автоматична, не бих й повярвал дори за точното време в момента. Най-разумното е да не й обръщаме внимание. Повече ме притеснява войната, която май започва тревожно близо.

Петрович, който стоеше почти редом с Григорий, го попита:

— В коя посока?

Григорий се ослуша:

— На север? — предположи той. — Риджънтс Парк?

— Да, може би. Местните винаги са неспокойни. А може и да е Хиджо.

— Бях забравил за мацката ти.

— Пошел на хуй!

— Рискуваш живота си заради нея.

— Правя го само защото Хиджо ме ядоса — Петрович се огледа за последно. — Благодаря за шинела, но тук приключих. А сега — на север.

Той беше стигнал до бялата разделителна линия, когато високоговорителите прозвъннаха с три високи тона.

— Внимание! Внимание! Внимание! Нов джихад на машините. Внимание! Внимание! Внимание! Нов джихад на машините. — Гласът беше женски, много правилен, много английски.

Притъпен трус премина през града и отвлече вниманието на Чейн, но не и на Петрович.

— Какво става? — извика той. Когато Чейн само разпери ръце в недоумение, подвикна пак: — Трябва да ги знаеш тези неща!

— Това е предупредителна система за опасност от радиация. Някой в контролния център натиска бутона, когато има такава опасност, а не…

— Внимание! Внимание! Внимание! Нов джихад на машините.

— Гадно. Не знам какво е „нов джихад на машините“. Никога не съм чувал за такова нещо и не знам защо трябва да ме е грижа за него, когато някой — и то не ние — използва експлозиви в центъра на Метрозоната.

Предупреждението прозвуча още два пъти, после спря. Цъкането започна отново.

Марченко размърда мустак:

— Няма значение. Кулата е сразена, но ако искаме да унищожим организацията на Ошикора изцяло, трябва да ударим сега. Ще смачкаме врага, докато още е зашеметен от загубите си. Успехът зависи от бързината ни.

Чейн се прокашля учтиво:

— Може ли да обсъдим този въпрос за минутка?

— Да обсъдим? Нали това искаше, Хари Чейн — Марченко плесна с ръце, за да въведе ред. Шофьорите запалиха двигателите, пътниците се качиха в автомобилите. — Няма време, няма нищо за обсъждане. Петрович, отиваш ли да търсиш момичето?

— Да — каза Петрович. — Мисля, че знам къде да проверя.

— Ако чуя нещо — освен звуците на нашата славна победа, — ще гледам да се свържа с теб. — Марченко сбърчи вежди, когато обърна поглед към Риджънтс Парк.

— Да. Благодаря, Марченко. Може и да си непоправим сталинист, но те бива.

— И все пак най-вероятно ще трябва да те убия — засмя се, — но не днес. Засега досвидания. — Той се качи в своя зил и отпраши още преди вратата да се бе затворила.

— Изглежда, всички тръгват, Чейн. — Петрович сложи на предпазител норинкото. Не искаше да се простреля в крака по невнимание. — Сигурно и ти трябва да тръгваш. Метрозоната има нужда от теб, колкото и ужасяващо да звучи.

— Внимание! Внимание! Внимание! Нов джихад на машините.

Петрович се спъна пътьом и му се наложи да се хване за уличен стълб, за да не падне. Не му се счуваше — беше чувал тези думи и преди. Знаеше откъде да разбере за какво новосъздадено изчадие на ада става дума.

Той побягна, а Чейн крещеше въпросите си без отговор подире му.

Мина през Пикадили и сви по странична улица. Шинелът му се вееше, но вече не го интересуваше колко яко изглежда.

Когато излезе на Парк Лейн, пред него се разкри сивотата на Хайд Парк. Вече не беше застинал. Движеше се, пъплеше като разложено месо.

Вече нямаше време за нищо. Изтича до Спийкърс Корнър, където видя тълпа от полуживи хора, които зяпаха с унесено благоговение някакъв гологлав луд с изрисуван за случая кръг от черна смазка на челото.

Те прииждаха от Хайд Парк, тътреха се през отворените порти и влачеха измършавели крака, за да чуят речта на пророка.

Петрович не можеше да се приближи до него, без да си проправи силом път през човешката маса. Сърцето му вече прескачаше, туптеше неравномерно в гръдния кош и той усещаше как кондензаторите се зареждат: електрически заряд преди светкавица. Изведнъж пророкът го забеляза от касетката, върху която беше кацнал, и викна:

— Виждате ли? Виждате ли човека машина, който дава и получава живот: истински симбиот, който не се страхува от настъпващата ера!

Зарядът прониза Петрович и той падна на колене. Болката беше агония, отминаването й облекчение. Той смътно съзнаваше, че гледа два мръсни крака, обути само в сандали.

Преглътна металния вкус в устата си и погледна нагоре. Човекът с обръснатата глава и маслен знак погледна надолу.

— Стани, братко мой. Ние всички сме равни пред Машината.

Петрович се изправи, олюля се. Искаше да протегне ръка в търсене на помощ, но се боеше какво ли би докоснал.

— Аз… — преглътна отново. Устата му беше пресъхнала. — Как разбра за Новия джихад на машините преди всички останали?

Пророкът се усмихна. Зъбите му бяха жълти и развалени.

— Машината ме избра да разглася новия ред. Машината е един и много. Аз съм само първият вярващ — Докато говореше, очите му мърдаха, все едно четеше текст. — Как избра теб?

Онзи бръкна под ризата си и извади мобилния си телефон. Държеше го, все едно е реликва.

— Получих светая светих.

Петрович погледна към очуканото устройство.

— Разговаряш ли с нея?

— Тя ми говори! Аз не бих се осмелил да разпитвам Машината.

Петрович посегна към телефона, но онзи го дръпна.

— Достоен ли си?

— Да — каза Петрович, който вече запояваше да губи търпение. — Просто ме свържи с Господ. Надявам се той да говори по-смислено от теб.

Пророкът натисна два бутона: явно Господ вече беше записан за бързо избиране. Той поднесе телефона с поклон. Петрович го измъкна от мръсните му пръсти и предпазливо го доближи до ухото си.

Звънеше.

Щракване и връзката се осъществи.

— Ало? Петрович е.

Дълбоко мълчание и тихо като въздишка:

— Шинкансен ва мата хаширу.

Същият глас, който беше чул вчера.

— Това го знам. Какво представлява този Нов джихад на машините?

— Нов джихад на машините.

— Говорите от името на тази джихадска групировка или тя е нещо отделно? — той си смени ръцете. Лявата му ръка беше изморена и го болеше. Това не вещаеше нищо добро. — Какво общо има с Ошикора?

— Аз съм — каза гласът.

Безсмислен отговор.

— С кого говоря?

Мълчание.

— Виж, това не ми помага. Соня е избягала от Хиджо. Не знам къде е. Ако искаш моята помощ трябва да ми го кажеш сега, защото ме наобикалят все повече разяждани от болести хаховци, а твоят самозван пророк си иска телефона.

Отново тишина. Петрович изръмжа недоволно:

— Хубаво, это мне до хуя. Ти ли уби всички онези хора в Ошикора Тауър?

— Спаси я — каза гласът. — Спаси Соня.

— Това се опитвах да направя! Всичко беше наред. Имах и армия с мен, но когато стигнах там, нея я нямаше, а ти беше избил всички служители. — И завърши през зъби: — Трябваше първо да говориш с мен.

— Спаси я — повтори гласът.

— Тогава ми кажи къде е тя!

Тишина.

— Сега или никога. Ако не знам откъде да започна, не мога да направя това, което искаш.

— „Парадайз“ — каза гласът и с това разговорът приключи.

Петрович подхвърли телефона на пророка, който го изгледа с благоговение.

— Ти разговаря с Машината.

— Да, който и да е това. Със сигурност английският не му е майчин език. — Той се обърна бавно. Беше заобиколен от хора, довлекли се от Хайд Парк. — Можеш ли да ги накараш да се дръпнат от пътя ми?

— Но Машината ти възложи мисия. Ние всички се подчиняваме на Машината: твоята задача е и наша.

Петрович се вцепени. За момент той се ужаси при мисълта за орда от полуживи трупове, водена от него и плешивия дрипав пророк.

— Добре. Това, което Машината ми каза да направя, е само за мен. Но той ми предаде съобщение и за теб, първи вярващ. (Пророкът попиваше всяка негова дума.) Той иска да се погрижиш за тези хора: намери храна, дрехи, медикаменти за тях. Взимай каквото ти трябва, където и да го намериш.

Онзи закима оживено, после се замисли:

— Това не би ли било кражба? Няма ли някой да ни спре?

— Новият джихад на машините променя всички правила. — Петрович му беше хванал цаката и вече набираше скорост: — Върви сега. Върви с благословията на Машината.

Повеляваше да се получи. Пророкът се взря през него с трепкащите си очи, после вдигна ръка. Не че преди това някой говореше, но сега пълното внимание на тълпата се съсредоточи върху него, не върху бледия мъж с черния шинел.

— Братя! Сестри! Не е ли както казах? Машината се грижи за нас. Ние живеем под благосклонното й управление. Ще отидем и ще намерим храна, защото Машината иска да сме силни, за да можем да изпълняваме заповедите й. С мен, братя. С мен, сестри! — и с вдигната ръка той тръгна през насъбралите се хора.

А те го последваха. Петрович остана неподвижен, докато и последният не изчезна в посока към Падингтън. Чак тогава отпусна рамене. Сложи ръка на гърдите си, за да се увери, че сърцето му все още бие.

— Нов джихад на машините? У тебя нету письки, че да ме караш да ти върша мръсната работа вместо теб. — Провери оръжията си и тръгна на север по Еджуеър Роуд.

Бе изминал четвърт от пътя по опразнената улица, когато усети мирис на изгоряло. След половината път видя голяма група хора да вървят към него. Не можа да различи подробности заради пушека, но беше сигурен, че един от тях развява бял флаг.

Зад тях оттатък надлеза се виждаше жилищният комплекс „Парадайз“, обвит в тъмен дим. Само върховете на кулите се издигаха над хаоса, който цареше долу.

Мъжът, който носеше флага, придоби вида на свещеник, размахал една от одеждите на църковния хор, които Петрович не беше унищожил или взел за временно ползване. След него се движеше ято от неколкостотин… бежанци беше единствената дума, която им пасваше; някои носеха сакове, някои — деца, някои придържаха парчета плат към устите и носовете си, за да се предпазят от парливата химическа смрад.

Най-последна — сестра Маделин с одобрен от Ватикана автоматик в ръка. Вместо да оглежда улицата зад себе си и да пази гърба си и другите, тя гледаше как Петрович се приближава все повече и повече, докато той и отец Джон се изправиха лице в лице.

— Колко е малък светът — каза Петрович.