Саймън Мордън
Уравненията на живота (21)

21.

Той се сепна, като се събуди на непознато място. Одеялото не беше неговото, нито възглавниците, по които беше оставил диря от лигите си. Норинкото беше на корема му под лявата длан.

Беше у Пиф. Тя спеше в другия край на дивана, в поза почти като неговата, но не толкова притеснена. Едното й стъпало беше заклещено между бедрото му и тапицерията, а ръката й висеше артистично изпод яркобялата олекотена завивка, сочеща към — нейния си, предположи той — джерико.

Пистолетът се беше присъединил към боклуците на пода. Зацапани чинии, чаши със засъхнали следи от вино, два джойстика за видео играта й, обувки, чорапи, панталоните им, нейният пуловер, листове, книги, дискове, патрони, карти с памет за портативни устройства, монети, кламери, баджове.

Трябваше да има часовник някъде, нещо с часовник на него — късогледото му проучване на стените не откри нищо. Очилата му трябваше да са някъде наблизо, но не му се щеше да си спуска краката на пода, за да не ги настъпи.

Той потупа килима с ръка, не откри нищо, след това посегна от другата страна на главата си и се удари в ниска масичка. Ето ги. Лепна ги на лицето си.

Празният екран на телевизора не показваше нищо, но поне можа да види дистанционното. Той го взе и натисна бутоните за включване и за изключване на звука едновременно.

Пиф се размърда, сбръчка нос и се намръщи.

Не можа да хване нито един канал. Мина през всички от едно до сто, но никъде нямаше нищо освен звездички.

— Пиф? — каза той и я докосна по пръстите на краката. — Пиф, на кабелна ли си, или на антена?

Клепачите й трепнаха и се отвориха, тя примлясна звучно.

— Кабелна.

— Снощи не беше изключена. Сега е.

— О! — тя пак опита да си отвори очите. — Правилно ли си спомням да казваш, че не е по твоя вина?

— Не е. Не виждам как би могло да бъде.

— Не можеш ли да изключиш бота?

— Да, бих могъл, ако имах достъп. Ако устройството ми беше у мен, бих могъл да се свържа чрез сателит. — Той все още не знаеше колко е часът. — Атаката би трябвало да е отминала досега.

— Притесняваш ли се?

— Малко. И то не само заради интернет ченгетата, които ще тръгнат да ми звънят. — Петрович си разчисти място за стъпване и се опакова в одеялото. Остави пистолета си на масата. — Поне Хиджо не се появи.

— Мм — каза тя сънено.

Имаше часовник на микровълновата й. Той стана с одеялото, за да покрие голите си крака, си проправи път до кухненския бокс. Вторачи се в ярките сини светлинки.

— Ще трябва да тръгвам. Марченко е от хората, при които хич не ти трябва да закъсняваш.

— Пеша ли ще отидеш?

— Чувствам се по-добре, а и не е особено далече. Пък и не е място, закъдето да повикаш такси. — Той си вдигна панталона си и го обу. — Ошикора Тауър, ако обичате, и побързайте: участвам във въоръжена банда и тази сутрин ще щурмуваме.

— Просто си мислех за сърцето ти.

— Скоро няма да ми трябва. — Той си обу чорапите и взе да си връзва обущата.

Пиф се протегна и се надигна до седнала позиция.

— Искаш ли нещо? Кафе?

— Адреналинът ми е достатъчен. Чадър?

— Има един до вратата. Някъде.

— Ще го намеря, ако е необходимо.

— Мислиш ли, че все още вали?

— Не си представям как може да е останал някакъв дъжд в небето. — Петрович отиде до прозореца и дръпна завесата.

Отвън беше като между ден и нощ. Той погледна нагоре към небесния купол и видя червеното сияние по облаците; погледна надолу към лъскавия двор, заграден от четири нарязани от прозорци бетонни стени.

— Не си хвърляй живота на вятъра, Сам. Накарай ги да си платят. Направи го скъп. — Тя му подаде джерикото с ръкохватката напред.

— Задръж го за всеки случай. Така или иначе имам само две ръце. — Той трябваше да тръгва. Взе норинкото и го затъкна под колана. Беретата напъха в чорапа си. — Може би ще се видим все пак?

— Последна възможност да се откажеш — каза тя, подпряла брадичка на страничната облегалка на дивана.

— Задминах последната си възможност толкова отдавна, че тя вече е само точица в далечината зад мен. — Петрович мина по пода, все едно си избираше път през минно поле. Сложи ръка на дръжката на вратата. — Заключи, като изляза.

Май нямаше нищо повече за казване, така че тръгна.

Навън в коридора опря чело на хладната бяла стена и си пое дъх. Ако беше в своя си домик, нямаше да е сам. Щеше да е наобиколен от живеещите в коридора или от работниците на смени, или курвите, или пласьорите, или джебчиите. В студентското общежитие с платена охрана долу пред входа единствените стъпки, които се чуваха, докато препускаше надолу по стълбите, бяха неговите.

Да живееш като Пиф, изолиран от външния свят, на място, което не вони на ръжда и плесен, където съседите ти не мислят само как да те убият и да си присвоят мястото ти — беше различно.

За Петрович, който винаги беше драпал с нокти по ръба на съществуването, това дойде като велико прозрение. Той нарочно беше избрал домиките пред този светъл, чист, топъл живот. Крайчецът на устата му потръпна при мисълта, че може би беше сгрешил.

Охранителят на вратата го пусна навън с ръмжане. Екранът на настолния му компютър беше буря от звездички.

Внезапно стана студено. От влажния утринен въздух кожата на голите му ръце настръхна и той съжали за якето си. Тази мисъл роди друга: беше изгубил много повече от дреха. Прегърби се срещу хладното време и тръгна през кампуса.

Оставаше му да прекоси едно последно затворено пространство с приятна топлинка. Мина през фоайето, показа опърлената си студентска карта на дежурните и се поколеба пред главната порта.

Нещо не беше наред и след малко той установи какво е. Улицата навън беше почти пуста, а той никога не я беше виждал такава. Обърна се към охранителите, които, изглежда, изпитваха същото чувство на безпокойство като него. Те се бяха притиснали един о друг на регистратурата, разговаряха тихо помежду си и от време на време хвърляха погледи през прозорците.

Една кола, две коли минаха със синкави фарове, после нищо. Тротоарите, същите, по които беше свикнал да си проправя път с блъскане всеки ден, отразяваха светлините на уличните лампи с влагата си. Имаше хора, просто не достатъчно, за да се чувства спокойно. Щеше да се откроява, изложен на всякакви погледи.

Часовникът на стената отмери шест и единайсет минути. Щеше да закъснее. Усети студения допир на пистолета до гръбнака си, тежестта на десния глезен.

Натисна копчето на вратата. „Какво е най-лошото, което може да се случи?“ — си каза, докато чакаше и чакаше да се отвори. След известно време я блъсна и в края на краищата тя се открехна достатъчно, за да може да се провре навън.

Отново студ и той зае обичайната си поза за пътя с приведена глава.

Само дето не можеше да я поддържа. Твърде малко бяха пешеходците. Чувстваше се принуден да ги оглежда, да извършва фаталния грях на общуването с погледи за част от секундата, докато се разминаваха. Всички бяха с еднакви изражения, което издаваше, че дълбоко в себе си въпреки опита за заблуда бяха уплашени.

Петрович можеше да предположи, че и в неговите очи се чете същият страх.

Пресече улицата по диагонал. През всичките си години в Метрозоната никога не беше правил нещо подобно. Мина покрай затъмнени магазини, за които не си спомняше някога да са затваряли. Табелите им бяха осветени, но вътре цареше сив полумрак.

Зави надясно от улица Ексибишън Роуд. По диагонал от другата страна се намираше Хайд Парк, също толкова притихнал, колкото беше и предния ден. Само че днес това не беше тишината на смъртта, идваща откъм зловонията. Беше тишината на притаен дъх.

Не само градът очакваше нещо да се случи. Петрович придърпа ръце в късите ръкави и забърза към Хайд Парк Корнър.

Марченко го нямаше, а и той не носеше нито часовник, нито телефон, за да провери точния час. Можеше да е закъснял или подранил. Единствено беше сигурен, че е нужният ден. Така че застана под Уелингтън Арч, където спяха десетина купчини от чували и одеяла с едва забележим човешки вид, възползвайки се максимално от подслона.

В далечината чу как камбана отброи половиния час. Сега Марченко закъсняваше. Той заподскача нагоре-надолу и заразмахва ръце в опит едновременно да се стопли и да изсуши студената пот, избила по тялото му. Той потръпна.

В далечината колона черни коли се движеха по улица Гровнър Плейс. Първоначално ги помисли за още някоя компютърно причинена странност, но после ги видя по-ясно. Колите, шест на брой, обиколиха статуята веднъж и паркираха до тротоара.

Хора, славяни като него, бавно се появиха на утринния въздух, добре навлечени, за да скрият оръжията си. Петрович внимаваше да показва и двете си ръце, докато се приближаваше.

— Здрасти, Юрий.

Григорий присви очи и вдигна брадичка:

— Петрович. Значи загубих.

— Какво?

— Заложих петдесетачка, че няма да се появиш.

Той се наведе към лимузината и почука на задния прозорец. Стъклото се плъзна надолу.

— Доброе утро, товарищ.

Петрович надзърна вътре:

— Мда. Направо не мога да повярвам, че имаш зил.

— Защо не? — каза Марченко. — Зилът е здрава кола. Надеждна. Бронирана.

— Частите сигурно ти ебават майката — Петрович прокара ръка по полирания и пастиран покрив, оставяйки редица мазни отпечатъци от пръсти.

— Всичко е възможно с пари — Марченко приглади мустака си. — Въоръжен ли си?

— На престрелка не се ходи с нож.

— Това беше добре. Какво ти трябва?

— Деветмилиметрови за норинкото. Нула трийсет и две за беретата.

Марченко кимна на Григорий, който отиде до багажника на колата и като го отвори, там имаше грижливо подредени кашони и продълговати кутии.

— Петрович, не ти ли е студено?

— Замръзнаха ми цицките в интерес на истината. От Райската милиция ми изгориха якето.

— Какво си им направил, че да ти палят дрехите?

Петрович тупна здраво с крак по земята:

— Дълга и вероятно безполезна история. Не преследваха мен де.

— Пак ли се месиш в чужди битки? Мислех, че се водиш за умен човек. — Мустакът му трепна, когато той се усмихна безрадостно. — Толкова много врагове за някой толкова млад.

Григорий му подаде две картонени кутии, тежки от патроните. Наблюдава го, докато Петрович се опита да намери някъде по себе си къде да ги сложи, после си свали дългия черен кожен шинел.

— Ето — каза той.

Петрович го погледна учудено.

— Не мога да си го позволя — каза той, когато най-накрая разбра.

— Имам повече палта, повече дрехи, костюми, обувки, дънки, отколкото бих могъл да нося. Вземи го. Гледай на него като на пример за социализъм в действие. — Григорий му го наметна; яката миришеше на одеколон.

— Сега изглеждаш достоен за моята компания — каза Марченко. — Качвай се.

Петрович сложи по една кутия във всеки от страничните джобове на шинела и се загърна с него, докато се разполагаше на просторната задната седалка.

Срещу него седяха трима души: двама мъже и една жена, всеки стиснал калашников.

— Леон, Валентина, Зив. Това е момчето, за което ви говорих.

— Аха. Всичко, което ви е казал, е лъжа — Петрович изниза беретата от чорапа си и извади пълнителя.

Жената на име Валентина тръсна конска опашка:

— Той каза, че си безстрашен.

Петрович погледна към Марченко.

— Това значи ли, че ме харесваш?

— Значи, че реших да не те убивам. Добре е, нали? — Марченко хвърли поглед към малкото пистолетче, което Петрович презареждаше. — Много е малка твойта пися.

— Същото каза и другият тип, преди да го убия.

Марченко се разтресе от смях:

— Виждате ли? Виждате ли как прилича на котенце, а реве като лъв.

Вратата на шофьора се затвори и Григорий запали зила.

— Какво стана — каза Марченко — с твоя приятел американеца?

— Соренсън? Не знам. Ошикора го прецака и после инспектор Чейн направи същото, само че по-зле.

— Но Ошикора е мъртъв.

— Соренсън едва ли го знае. Ако е луднал, няма и да научи. Ще прекара остатъка от дните, укривайки се от някой, който вече не съществува. — Петрович мушна беретата в джоба си и посегна за норинкото. — Май мога да си представя какво е чувството.

— Предполагам, ще можеш да го издириш щом привършим с това, за което сме дошли. — Марченко кимна към мрачния Зив, който потупа Григорий по рамото.

Колата потегли и тръгна по Пикадили.

— Имаше ли някакви проблеми тази сутрин? — попита Петрович.

Той зареди тлъстите патрони в пълнителя на норинкото.

— Защо? Какво знаеш? — Марченко приглади брадичката си и се приведе, положил стоманената си мускулатура върху рамото на Петрович.

Излъчваше заплаха.

Петрович прибра пълнителя на мястото му и пусна оръжието в скута си. Подбираше думите си внимателно:

— Нещо става. Не знам какво. Не мога да кажа, че ми харесва.

И просто ей така, настроението на украинеца се смени. Той изръмжа с дълбок гръден глас:

— Джиесемът ми отказва да се свърже. Компютърът ми не може да комуникира с други компютри. Закуската ми минава с бял шум вместо новините. Това не е добре. Но улиците са чисти. Камерите са изключени. Дори да е само за един ден, не можеше да е по-добре. Ние сме Господарите на безредието и никой няма да може да види нашите пакости. След като привършим тук, Ошикора има и няколко клона в Пет Енд, които бихме искали да закрием.

Григорий забави, направи обратен завой пред Ошикора Тауър, а другите коли блокираха пътя отпред и отзад, изсвистяха с гумите и забълваха хора.

Раздърпана фигура в кафяв дъждобран ги гледаше жлъчно от тротоара.

— А, да, пропуснах да спомена — Петрович изчака зила да спре, после отвори вратата. — Чейн може и да ни е подслушал разговора.