Ерик Л'Ом
Повелителят Ша (42)

40.
Звезди и само звезди

Въпреки умората, Гиймо не успяваше да заспи. Мислите му се блъскаха в главата и това му причиняваше болка.

Когато Алисия дойде да го целуне с безкрайна нежност, той се престори, че спи. Тя му прошепна думи на успокоение и обич и дълго го гали по косите. На Гиймо му се искаше този миг да продължи вечно. Искаше му се да забрави всичко, да избяга от ужасяващите си мисли. Но през нощта съмнението не преставаше да го гложди. Сърцето му затупа по-бързо и той конвулсивно стисна отново юмруци и дълго стоя с отворени очи сред тъмнината на стаята.

* * *

По едно време стана. Прав се почувства по-добре. Облечен в светлосинята си пижама, той се отправи към прозореца и дръпна пердето. Навън на небето звездите сияеха въпреки ясната лунна светлина. Гиймо отвори прозореца и вдиша с пълни гърди свежия нощен въздух. Той потръпна. Очите му търсеха съзвездията. Не знаеше дали трябва да обича или да мрази тези звезди, които бяха разтърсили неговото съществуване и които го водеха по страшни пътища. Почувства се по-малък и по-самотен от всеки друг път пред небесния безкрай.

Като че ли да прогони това усещане, усмихнатото лице на Кадехар се появи в съзнанието му. Веднага го обзе огромно облекчение. Както и едно чувство на обич, което не можеше да потисне спрямо този, който беше заел такова важно място в живота му. Може би беше глупаво, но вътрешно беше убеден, че нищо опасно не можеше да му се случи, докато учителят Кадехар бдеше над него!

Той остана още известно време насаме със звездите, преди да си легне отново в леглото и обзет от изтощението, потъна в дълбок сън.

* * *

Огънят от сухи клони пукаше и осветяваше със слабата си трепкаща светлина разрушената наполовина стена, зад която Уриен, Валантен и Кадехар се бяха скрили от силния вятър. Тримата мъже се бяха установили на лагер в едно кътче от ландите, някъде между Вирду и Изгарящото море. Разследването, което водеха от няколко дни в Несигурния свят и което ги водеше от град на град и от село на село в търсене на точна информация за засадата край Джагател, засега не даваше очакваните резултати. Но беше много рано да се отчайват. Бяха се нахранили мълчаливо с хляб, сухо козе месо и овче сирене, след това се бяха приготвили да прекарат нощта.

Уриен, загърнат в дебел мечи кожух, вече спеше. Хъркането му накара Валантен да се усмихне и да довери на Кадехар:

— Отдавна не беше ми се налагало да понасям този невъобразим шум!

— Хайде, Валантен, спри да се оплакваш. Сигурен съм, че това ти е липсвало.

— Прав си. Боже мой, чувствам отново, че живея! Пушекът на един хубав огън е толкова опияняващ! А на теб, магьоснико, какво ти липсва?

Кадехар не отговори веднага. Той зарея поглед в звездите, толкова различни и в същото време толкова подобни на тези по небето на Ис.

— Странно е, Валантен — отговори той най-накрая, — не ми липсва нещо, а някой. Едно малко човече, което трябва да се чувства толкова самотно, изоставено на съдбата си отвъд, в страната Ис.

— Искаш да кажеш Гиймо?

— Да.

— Обикнал си това момче, нали?

— Да ти призная, днес се страхувам само от едно нещо: да не би да го изгубя.

— Но все пак го остави сам.

— Със своите приятели и под опеката на един млад магьосник. Но преди всичко имам доверие в него. Гиймо с чирак с големи способности.

Валантен се поколеба, после се отказа да продължи разговора. Скоро почувства, че умората го надвива. Той се прозя, мушна се под вълнената си завивка и се унесе от лекия пукот на пламъците.

Докато Кадехар седя дълго време с поглед, зареян из небесната шир.