Ерик Л'Ом
Повелителят Ша (24)

22.
Нощна буря

Кадехар избра да напусне манастира Гифду в една нощ, когато бушуваше буря. Първо, защото мракът беше подходящ за такъв род начинания. Освен това гръмотевиците, които разтърсваха свещената сграда, щяха да скрият неизбежните шумове, които придружават всяко бягство, като например рязък удар в тила, простенване, свличане на едно тяло в безсъзнание на пода на някой коридор.

Кадехар провери дали падането на тялото на магьосника, който го пазеше пред вратата му, не беше привлякло нечие внимание. След това хвана магьосника за краката и го завлече в килията си, постави го в собственото си легло и го покри с одеялото. Така щеше да спечели време.

После излезе тихо на коридора и се отправи към вътрешния двор и входната врата, заключена отвътре с колективна магия.

„Жералд?“ — извика мислено Кадехар.

„Тук съм, стари приятелю — отговори по същия начин компютърният специалист. — Готов ли си?“

„Готов съм“.

Кадехар отстъпи. Под въздействието на хидро цилиндрите, управлявани от компютъра на Жералд, вратата изскърца, след това леко се отвори с ужасен шум, който за щастие бе заглушен отчасти от една гръмотевица.

„Има ли достатъчно място да минеш?“

„Ще стане. Аз не съм толкова дебел!“

„Не се подигравай! Да стоиш цял ден пред екрана с файлове не се отразява много добре на линията! Нямам твоя късмет непрекъснато да правя упражнения, изкачвайки кули и бягайки от манастири!“

Кадехар не се сдържа и се засмя.

„Стига си приказвал. Целият манастир ще те чуе!“

„В такъв случай трябва да изчезваш. Късмет, стари приятелю.“

„Благодаря ти, приятелю.“

Мисловният разговор прекъсна. Кадехар повика графемата на психическата невидимост — Дагаз, и чрез мудра я пусна да се носи над главата му. Той се промъкна навън и с бодра крачка пое по пътя на дефилето. Заваля дъжд. Кадехар спусна качулката на магьосническата си мантия.

* * *

— Какво става! — изръмжа Уриен Трой, събуден от мощни удари по вратата на замъка му.

— Мисля, че някой търси подслон в тази буря — отговори Валантен, облечен в стар халат, като носеше един фенер.

— Иди му отвори, по дяволите! Аз ще разпаля огъня. При такова време трябва да е мокър до кости!

Чувството за гостоприемство беше много силно развито в страната Ис. Всеки, който замръкнеше или бъдеше застигнат от лошо време, можеше да потърси подслон навсякъде, у когото и да било. Легло и храна винаги се осигуряваха, дори и от най-скромните семейства, които считаха за свой дълг да помогнат на всеки човек, изпаднал в беда.

Все пак в повечето случаи пътник, който не познаваше никого в селото, където се намираше, се обръщаше към камдара — главата на най-близкия клан, който имаше повече средства от другите да прояви подобна солидарност. „Богатството трябва да служи не само да се организират празници и да се посещават механи!“ — обичаше да повтаря Уриен, който въпреки свирепата си външност винаги беше на разположение на тези, които имаха нужда от него.

Валантен дръпна резето и Кадехар, прогизнал, влезе в антрето.

— Уф! Най-после на сушина! — възкликна магьосникът, като се отърси.

— Дай ми мантията си и иди в трапезарията — нареди любезно майордомът, като реши да отложи въпросите за по-късно. — Уриен вече е там. Той разпалва огъня.

— Благодаря, Валантен.

Магьосникът влезе в просторната стая, в дъното, на която Уриен разравяше огнището.

— Кадехар! — извика колосът, като най-после го забеляза. — Каква изненада! Приближи се, ела да се изсушиш на огъня!

— Мечтаех за този момент! — призна Кадехар.

Владетелят на Трой се настани във фотьойла си, докато Валантен дойде с димящ чайник.

— Благодаря, Валантен — добави Уриен, като пое чашата, която майордомът му подаде. — Дявол да го вземе! Какво правиш навън при такова време? — учудено попита той.

— Ако ти кажа, има опасност да ме изгониш от къщата си.

— Дразниш любопитството ми, Кадехар!

— Стари ми Уриен, ти отвори вратата си на един беглец. Един човек извън закона. Един презрян човек за Гилдията.

Валантен беше пребледнял.

— Какво искаш да кажеш?

— По-добре да ви разкажа цялата история. Преди няколко дни Гилдията организира срещу Сянката в Несигурния свят една тайна мисия, която ми беше поверена. Тази мисия завърши зле и аз съм единственият оцелял. Гилдията ме подведе под отговорност за поражението и ме затвори в манастира Гифду. Тази нощ избягах оттам.

За известно време Уриен и Валантен останаха поразени. После старият воин удари силно с юмрук по страничната облегалка на фотьойла си.

— Дявол да го вземе! Кадехар, не си сбъркал в избора на своето убежище! Моят замък е и твой замък! Гилдията не ще достигне до теб тук, заклевам ти се!

— Но не разбирам, Кадехар — обади се Валантен. — Няма никаква логика! Ти си най-преданият магьосник на Гилдията и всички го знаят. Да не би това да е заговор срещу теб? За да ти попречат да наследиш Шарфалак?

— И аз така си помислих, но не съм сигурен. Макар че моят най-голям неприятел магът от Гри страстно желае поста Велик маг… Гилдията мисли, че операцията се е провалила заради някакъв предател. Фактът, че аз съм единственият оцелял, говори против мен. Гилдията не търси по-далеч: аз съм идеалният виновник.

— Това е смешно! — възкликна Уриен.

— Това, което е смешно — додаде Кадехар, като отпи глътка чай, — е, че подозират мен. Но в същото време никак не е смешно да се мисли, че има предател в Гилдията. Аз дори мисля нещо повече…

Уриен и Валантен се спогледаха тревожно.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — заяви спокойно Кадехар, — че самата Гилдия може би е жертва на заговор и че Сянката без съмнение разполага с подкрепа вътре в нея, и то от дълго време.

— Знаех си! — разгневи се Уриен. — Нали ти го казах, Валантен! Тази сатанинска Гилдия е прекалено силна в Ис! И на всичко отгоре, ако Сянката я контролира…

— Успокой се, Уриен — намеси се Кадехар. — Не съм казал, че Сянката контролира Гилдията, но че тя сигурно разполага с шпиони!

— Какво те кара да мислиш за заговор? — учуди се Валантен.

— Един много смущаващ факт. Няма да ми повярвате… Знаете ли: Йорван е жив! Вече се нарича Ша. Повелителят Ша! Той е влязъл в Гифду, докато аз бях в Несигурния свят. И е преследвал Гиймо в подземията на манастира.

На Кадехар му се стори, че Уриен щеше да се задуши. Валантен го удари няколко пъти силно по гърба.

— Какво? — изрева той. — Какво каза? Все още е жив?

— Млъкни, Уриен — нареди рязко Валантен. — Кадехар не е свършил.

Уриен се изкашля още веднъж и отново седна със зачервено от яд лице. Магьосникът продължи:

— Изглежда, че Йорван и аз едновременно сме били насочени към погрешна следа. И някой се е забавлявал да ни въведе в тази заблуда. В края на краищата… не зная какво се е случило, когато Йорван е стигнал до Гиймо, но той е казал, че не е момчето, което търсел — завърши Кадехар, като сведе очи.

Гръмотевица не би могла да порази по-силно двамата стари рицари. Валантен се опомни първи.

— Искаш да кажеш… Искаш да кажеш, че Гиймо не е син на Йорван?

— Това е абсурдно! — прекъсна го Уриен. — Йорван беше годеник на сестра ми. Гиймо несъмнено е негово дете!

Колосът стана и обзет от неимоверно вълнение, закрачи напред-назад из стаята.

— Така смятах и аз — довери Кадехар на Валантен, като сниши глас. — И мислех, че това обяснява магическата дарба на Гиймо. С баща като Йорван…

— Никога не разбрах какво се случи — отговори Валантен, като се увери, че Уриен не го чува. — Йорван обичаше страстно Алисия. Заради нея той наруши обета си да не се жени и напусна Гилдията. Защо направи тази лудост и открадна Книгата на звездите в навечерието на тяхната сватба?

— Никой никога не узна — отвърна магьосникът. — Но днес мисля, че трябва да започнем да търсим истинската причина, която е подтикнала Йорван да действа така!

— Причина, която има връзка със заговора, за който спомена?

— Може би…

— Алисия сигурно знае нещо — каза Уриен с мрачен глас и застана пред тях. — Отивам веднага у тях. По дяволите! В неин интерес е да проговори!

— Седни, Уриен — заповяда Кадехар с убедителен тон. — Сигурен съм, че Алисия няма да ни каже наистина нещо важно… Не, отговорът на нашите въпроси се намира другаде.

— Къде тогава? — попита Уриен, като се предаде и се свлече на фотьойла си.

— В Несигурния свят, приятели мои! Какво ще кажете за една малка разходка в страната на орките и разбойниците?

Отначало невярващо, после лицето на Уриен изведнъж се озари.

— Кадехар, златна ти уста! Валантен! Извади снаряжението ни от шкафа, дявол да го вземе! По дяволите, най-после малко действие!

Валантен погледна внимателно Кадехар, после, като видя, че той не се шегуваше, се осмели широко да се усмихне.

Животът започваше отново да става вълнуващ!