Ерик Л'Ом
Повелителят Ша (4)

2.
Между братовчеди

До портала Ромарик веднага зърна един много познат силует, застанал между двама облечени в доспехи рицари. Като подскочи от радост, той изпревари пазача и се втурна да го посрещне.

— Гиймо! Не може да бъде!

— Ромарик!

Братовчедите се прегърнаха под радостните погледи на Амбор и Бертолен.

— Трябваше да направя връзката — каза Бертолен на своя спътник. — Този кандидат-рицар се казва също Трой: нямаше как да не е роднина на Гиймо!

— А старият Уриен Трой — дядото, който говори високо и раздава наляво и надясно силни потупвания по раменете — той също ли ви е роднина? — попита Амбор.

— Той е наш чичо — отвърнаха в един глас Ромарик и Гиймо, като се намръщиха.

— Той е достоен рицар — намеси се пазачът. — Истина е, че днес е малко, как да кажа…

— Малко досаден — подсети го Ромарик.

Пазачът се намуси, докато Амбор и Бертолен избухнаха в смях.

— Извинете, господа рицари — прекъсна ги учтиво Гиймо. — Нямам много време, а Ромарик и аз имаме толкова неща да си кажем.

— Ние се връщаме тази вечер в Даштиказар — каза Бертолен. — Ще тръгнем след два часа. Ако искаш да пътуваш с нас…

— Благодаря ви, съгласен съм! Ще ви чакам на изхода след два часа.

— Ела, Гиймо — каза нетърпеливо Ромарик. — Ще ти покажа новото ми училище!

Той хвана за ръка братовчед си и го поведе към пейката, където беше оставил нещата си.

— Уау! — възкликна Гиймо, като забеляза меча в ножницата, която Ромарик наместваше на гърба си до торбата. — За него ли ми говореше в писмата? Да, много по-впечатляващ е от торбичката на чирак магьосник!

— Да, но изобщо не е ефикасен, когато не можеш да си служиш с него — въздъхна кандидат-рицарят.

— Хайде, едва от един месец се обучаваш! — успокои го Гиймо. — Аз след един месец обучение не можех да запомня и десет имена на треви и мислех, че телуричният поток е болест.

— Да, прав си — съгласи се Ромарик. — Но кажи ми как убеди двамата най-добри рицари на Братството да ти станат бавачки?

— О! — отговори Гиймо, като повдигна рамене. — Това е цената на славата. Имам чувството, че им беше приятно да се погрижат за мен.

— А, разбирам… обаче към мен, макар също славата да ме доведе тук, никой не се отнася с подобен род внимание — промърмори Ромарик.

— Какво да се прави, това е предимство само за хора, които изглеждат крехки — пошегува се Гиймо. — Като ме видят, им се приисква да ме защитават! Като видят здравеняк като тебе, им идва да го подложат на изпитание, да го нападнат…

— Е, добре, нека заповядат кандидатите за борба — отвърна твърдо Ромарик, като удари с юмрук няколко пъти във въздуха. — Чакам ги непоколебимо!

Те станаха и се отправиха към конюшните. Ромарик му показа конете, които кандидат-рицарите имаха право да яздят по време на упражненията, след това го поведе към боксовете, където се намираха едни от най-мощните бойни коне, принадлежащи на рицарите.

— В началото на обучението получаваш меч, а в края — кон — обясни той, — ако междувременно не се откажеш! В този случай губиш всичко.

— Вярвам в теб — каза Гиймо, като погали муцуната на една кобила, която се казваше Торнада. — Зная, че ще станеш изключителен рицар.

Лицето на Ромарик се озари.

— Ти… ти да не си гадал по графемите? — попита той. — Дадоха ли ти някакъв знак за моето бъдеще?

— Не, но достатъчно бой съм изял от теб, за да знам, че ще играеш отлично ролята на грубиян в доспехи!

— Глупак! — възкликна Ромарик, като се престори, че ще го удари.

— Виждаш ли, какво ти казах?

Ромарик едва удържа желанието си да блъсне братовчед си в сламата. Двамата избухнаха в смях и напуснаха конюшнята. После отидоха в спалнята на кандидат-рицарите. Всеки ученик разполагаше с легло и голям сандък, в който можеше да си оставя личните вещи. Ромарик сложи вътре сабята си.

След това отидоха до библиотеката, която беше празна. Гиймо заразглежда внимателно рафтовете.

— Повечето от книгите тук са учебници за водене на война и бойна философия — каза извинително Ромарик.

— А ти да не си представяше, че очаквах да видя в рицарското училище издания за цветя? — попита подигравателно Гиймо. — Остави, Ромарик: ти си кандидат-рицар и се учиш да воюваш, аз съм чирак магьосник и се уча да правя магии. Добре знаеш, че страната Ис има еднаква нужда от рицари и магьосници, така както се нуждае от електротехници или търговци на бонбони. Никой не ни задължава да бъдем едното или другото. Ние избираме. И след като сме избрали, поемаме отговорността на своя избор.

Ромарик погледна с учудване братовчед си — колко се беше променил за няколко месеца! Преди Гиймо беше този, който се обръщаше към него, когато имаше нужда да бъде окуражен, а днес именно Гиймо му даваше подкрепа… Те седнаха в захабените от поколения кандидат-рицари кожени фотьойли край една ниска маса, където бяха наредени списания за фехтовка и езда.

— Имаш ли новини от другите? — попита Ромарик.

— Получавам писма от Амбър…

— Гледай ти! — прекъсна го братовчед му, като му намигна. — Май си й по-симпатичен след пътуването в Несигурния свят. Не е ли така?

— Колко си заядлив! — отвърна Гиймо. — Не те ли интересува по-скоро какво пише и… за кого говори? Като за Корали например…

— Улучи! — призна Ромарик чистосърдечно. — Е, за какво пише?

— Първо, тя се сети за рождения ми ден, точно тя!

— Добре, добре — понечи да се защити Ромарик. — Обещано, догодина няма да те забравя. Не е за вярване все пак, навърши тринадесет години през есенното равноденствие, а вече се засягаш като чичо Уриен! Кажи ми по-скоро какво друго ти разказва Амбър в писмата си?

— Че двете с Корали са тръгнали на училище в Кракал, но всъщност там няма нищо ново. Чакат с нетърпение ваканцията за празника Самен, впрочем — спомни си той изведнъж — имам новина…

— Остава ли уговорката за Самен? — прекъсна го Ромарик, тъй като перспективата за празника го преизпълваше с радост.

— Да, бащата на Амбър и Корали е съгласен да ни отстъпи апартамента в Даштиказар. Ще бъдем настанени на централно място.

— Страхотно! Амбър пише ли нещо друго?

— Казва, че има странни сънища след завръщането си от Несигурния свят.

— Странни сънища ли?

— Сънува жена със зелени очи, която не познава, гора, в която никога не е стъпвала, и животни, които не съществуват!

— Разбирам — каза Ромарик с нотка на съмнение. — Нямаш ли впечатлението, че се опитва да се прави на интересна?

— Не зная. Това не е в неин стил… И освен това е болна, на легло е от три дни! Би трябвало да й пишеш, сигурен съм, че това ще я зарадва.

— Три дни, без да става от леглото? Бедната! Сигурно е в много лошо настроение! Имаш право, ще й пиша.

— Стига сме говорили за момичетата! — отсече изведнъж Гиймо. — Сега чуй: имам една невероятна новина!

— Да, да, знам…

— Знаеш ли? — заекна Гиймо, смутен.

— Да, получих писмо от Гонтран. Приет е в Музикалната академия! Дори тези дни трябва да постъпва.

— На мен също ми писа — потвърди Гиймо, като въздъхна облекчено.

Братовчед му не знаеше нищо и щеше страшно да го изненада!

— Това е чудесно — поде той, — но не това е невероятната новина…

— А, така ли? Какво тогава?

В същия миг една група кандидат-рицари влезе шумно в библиотеката и прекъсна разговора им. По техния недружелюбен вид Гиймо отгатна, че не бяха дошли да учат.