Ерик Л'Ом
Повелителят Ша (3)

1.
Замъкът Бромотул

Гиймо бързаше по пътеката, по която минаваха много пъти на ден мощните коне на Рицарите на вятъра. Беше началото на есента и изтравничетата в Кориганските ланди^[1] бяха придобили вече меланхолични краски. Зимата предвещаваше да бъде тежка.

Момчето вървеше с големи крачки към замъка Бромотул, крепостта-училище на Братството. Бързаше не защото се страхуваше от подлите действия на кориганите, понеже те рядко се осмеляваха да се доближат до пътеката, а защото носеше една изключителна новина. И беше нетърпелив да я сподели с Ромарик!

Беше потънал в мисли и едва в последния момент забеляза двамата конници с тюркоазени доспехи, които препускаха в бесен галоп зад него. Хвърли се встрани на пътя, за да избегне тежките копита на бойните им коне, които замалко да го стъпчат. Рицарите на вятъра едва се сдържаха да не изругаят и спряха веднага конете си сред облак прах.

— Хей, малкия! Наред ли е всичко?

— Да, да… господа рицари — отговори смутено Гиймо, като се измъкваше от храстите, които бяха смекчили удара при падането му.

Конете пръхтяха нетърпеливо, но за щастие бяха държани здраво от рицарите. Гиймо отметна кестенявия кичур, който закриваше челото му, и измина, накуцвайки, няколкото метра, които го деляха от конниците. Погледна ги със зелените си грейнали очи.

— Аз съм виновен — извини се той, като направи усилие да се усмихне. — Бях се замечтал и не чух, че идвате!

— Най-важното е, че ти няма нищо — измърмори единият от рицарите.

— Обзалагам се, че отиваш в замъка Бромотул и че си бил избран за кандидат-рицар! — каза другият рицар — рус и висок, докато неговият спътник беше мургав и набит.

— Ами… не — отговори Гиймо и се изчерви.

Той си спомни, че шест месеца по-рано неговото най-неудържимо и най-съкровено желание бе да влезе в Братството на Рицарите на вятъра.

— Хайде, Амбор! — каза първият рицар. — Не виждаш ли, че това момче носи торбичка на чирак магьосник?

— Ами да, разбира се! — призна Амбор. — Но тогава, Бертолен…

Бертолен и Амбор се спогледаха, след това се взряха любопитно в Гиймо.

— Кажи ни, моето момче, ти да не би случайно да си Гиймо Трой? Този, който ходи в Несигурния свят и се би срещу войските на Сянката?

Гиймо се поколеба, след това кимна утвърдително. Все още не беше свикнал с известността, която съпътстваше името му след неговото приключение през миналото лято!

Рицарите засияха от радост.

— За нас е чест да те срещнем, Гиймо! — възкликна Бертолен.

— Не, не, за мен е чест да ви срещна — измърмори засрамено Гиймо, смутен от толкова ентусиазъм и възхищение.

— И какво те води в ландите, Гиймо? — попита го Амбор.

— Братовчед ми! Той е кандидат-рицар в замъка Бромотул. Днес е ден за свиждане…

— Наистина — потвърди Бертолен. — Но слънцето е вече високо в небето, а ти остават два часа път пеша. Няма да видиш братовчед си твърде дълго.

— Зная — въздъхна Гиймо. — Но тази сутрин имах контролна по математика и не можех да пропусна урока. А от Даштиказар успях да се кача на една кола, която ме повози само няколко мили.

— Знаем какво е — отвърна Бертолен, като намигна на Амбор. — Математиката, разбира се, е важна! Но не толкова, че да изпуснеш деня за свиждане в Бромотул. Хайде, качвай се!

На Гиймо му бяха необходими няколко секунди, за да разбере, че му предлагаха да го откарат. Той не чака втора покана и като се усмихна широко, се метна на коня зад Бертолен.

— Страхотно! — възкликна той.

— Преди всичко се дръж здраво! — предупреди го рицарят. — Не ми се иска отново да се търколиш в храстите!

— Нито пък на мен! — отвърна Гиймо.

Амбор и Бертолен избухнаха в смях и отпуснаха юздите на конете, които препуснаха в галоп. Гиймо се хвана здраво за колана, който държеше сабята на Бертолен, и се остави на опиянението от бясната скорост, с която препускаха. Малко след това той забеляза могъщия силует на замъка Бромотул.

* * *

Именно тук, в замъка Бромотул, се бе родило няколко века по-рано Братството на рицарите — боен орден, който посвещаваше цялата си енергия да защитава страната Ис и да помага на нейните жители. Днес Братството разполагаше с един по-нов и удобен замък в центъра на град Даштиказар, притежаваше и многобройни фортове, разположени из цялата Ис, в които бяха настанени малки гарнизони. Така замъкът Бромотул се беше превърнал в училище, където кандидат-рицарите — млади, изпълнени с воля хора, избрани благодарение на техния талант и мотивация — получаваха суровото рицарско обучение.

Училището се състоеше от голяма квадратна постройка, изградена от дялан камък, която гледаше към двор с отъпкана земя, ограден с високи стени, в който се провеждаха упражненията по езда.

В приземния етаж бяха конюшните. В избата имаше кладенец и склад за храни. На първия етаж бяха разположени бойните зали, спортната зала, библиотеката и класните стаи. На втория етаж бяха кухнята, трапезарията, банята и спалните помещения. Докато на последния етаж бяха разположени складът за оръжие и оборудването. Целият ансамбъл създаваше една особена спартанска атмосфера.

От единия край дебелите сиви стени на крепостта се издигаха върху скалите, надвиснали над морето, докато от другата страна гледаха към безкрайните, обрасли с ниска трева ланди. Защо замъкът бе издигнат на това място? Никой не би могъл да каже. Може би защото Братството носеше името на вятъра, който духаше непрекъснато в този пуст, строг и суров край на Ис, който напомняше характера на рицарите, които се обучаваха тук.

* * *

Ромарик дишаше тежко и пъшкаше, докато нанасяше удари под внимателния и строг поглед на един сержант инструктор ту с върха, ту с острието на меча по здравия дъбов стълб, побит в единия ъгъл на двора. Мечът, който държеше с две ръце, беше тежък и раменете вече го боляха. Пот се стичаше по голото му до кръста тяло и русите му коси, които трябваше да се подстрижат късо, когато станеше рицар, бяха целите мокри.

— Можеш да спреш и да отидеш да си починеш, кандидат-рицарю — каза сержантът инструктор.

— Не съм изморен, рицарю — запротестира Ромарик.

— Може би, но има други, които чакат своя ред. Не забравяй да почистиш и смажеш сабята си, преди да се преоблечеш.

Ромарик отстъпи мястото си на един як младеж, който веднага започна да нанася удари със сабята си върху дъбовия стълб, така че отскачаха трески. Ромарик се отправи към една пейка, където беше оставил нещата си, и седна, като изкриви лице в гримаса. Добре че рицарят инструктор му беше заповядал да спре: още пет минути и наистина щеше да рухне на земята! Постави сабята на коленете си и въздъхна.

Беше се пукнал от радост, когато лично командирът на Братството бе дошъл при родителите му и им беше предложил да го вземе ученик в Бромотул, шест месеца преди да навърши необходимата за това възраст. Баща му се беше почувствал много горд, а чичо му Уриен му беше изпратил писмо, в което го поздравяваше. Ромарик виждаше мечтата му да се сбъдва! Но тогава не си представяше, че това ще бъде толкова трудно…

Понасяше тежко не толкова самото обучение, а поведението на другите кандидат-рицари към него. Те смятаха, че беше приет в училището само заради подвизите си по време на експедицията в Несигурния свят, а не заради личните си качества и морал. Понякога дори и самият Ромарик да бе склонен да мисли така, той правеше всичко възможно, за да се покаже на висота, като се опитваше да бъде добър другар и да се упражнява много повече, за да докаже, че дължи мястото си в крепостта само на личните си достойнства. Но това го уморяваше прекалено много и освен това се чувстваше самотен. На всичко отгоре градчето Буник, където живееха родителите му, се намираше на другия край на страната и посещенията при него бяха рядкост. Чичо Уриен, разбира се, бе идвал вече три пъти, но той прекарваше повече време в бърборене със старите инструктори, бивши рицари като него, отколкото да разговаря с племенника си! Кандидат-рицарите, за които Бромотул заместваше училището, бяха свободни само през ваканцията, докато чиракът магьосник се освобождаваше, щом се разделеше със своя наставник или учител! Това беше неудобството на обучението на рицаря в сравнение е чиракуването…

Ромарик си помисли за Гиймо, който несъмнено в този момент събираше треви или разговаряше за графемите с магьосника Кадехар, след това си спомни за своите приятели Гонтран, Амбър и Корали. Корали… Никога не си беше представял, че един ден това момиче ще спаси живота му! Пред очите му изникна картината как плуваше трескаво, за да избегне гомоните канибали и Изгарящите. Спомни си как, изтощен, си бе помислил, че е настъпил последният му час. И тогава изневиделица се появи Корали и му помогна да стигне до саловете на Морския народ.

Ромарик потръпна и стисна с ръце меча, твърде голям за него. Никога повече нямаше да бяга. Скоро щеше да бъде рицар и щеше да може да се изправи срещу всяка опасност. Погледна доверчиво синкавото стоманено острие. Този меч, който му бяха дали по време на тържественото откриване на рицарското обучение и щеше да му принадлежи цял живот, въплътяваше най-съкровената му мечта: да посече в двубой орките и гомоните. Но след едномесечно обучение беше малко обезкуражен и се питаше как щеше да успее да направи всичко това.

Той взе едно плъстено^[2] парче и започна да почиства съвестно оръжието си.

Шум от нечии ботуши го изтръгна от мислите му. Рицарят, натоварен да пази замъка, се приближаваше към него.

— Кандидат-рицарю! — извика той със силния си глас. — Имаш посещение.

Ромарик свъси вежди. Кой ли можеше да бъде? Със сигурност не и чичо му Уриен: той никога не чакаше да съобщят за него, а влизаше направо и се разхождаше в Бромотул като в собствения си замък Трой? Заинтригуван, Ромарик постави сабята в ножницата си, взе една риза от чантата си и като я обличаше, се отправи към солидната врата, която гледаше към ландите.