Ерик Л'Ом
Повелителят Ша (30)

28.
Хванати в капан

— Гиймо! Направи нещо! — успя да извика Корали, преди един кориган да й запуши устата.

На чирака магьосник му беше много трудно да отговори или да направи нещо. Както на Бертрам, Ромарик, Гонтран, Агата и Амбър, и неговите ръце и крака бяха вързани, а устата му — запушена с голямо парче плат! Какво можеше да направи един магьосник, неспособен да призове с глас или с жест магията, способна да го освободи? Гиймо, напълно безпомощен, както и Бертрам, който въртеше очи като побеснял, трябваше да се задоволи само да присъства на собственото си отвличане от дребния народ на кориганите.

* * *

Кориганите живееха в страната много преди хората да се настанят тук. Много преди бурята да отдели страната Ис от бреговете на Бретан и да я захвърли между Сигурния и Несигурния свят, кориганите бяха вилнели из бретонските ланди.

Това било преди хората от Реалния свят да забравят Древния договор и да започнат да преследват и унищожават тези, които не приличали на тях; преди да лишат света, в който живеели, от неговото обаяние и в крайна сметка да се окажат сами.

В замяна на това, съжителството на хората с тази много древна раса никога не бе представлявало проблем за Ис.

От една страна, защото на обитателите на страната Ис, които живееха в хармония с природата и считаха човека за едно от всички други същества, никога не им беше идвало наум да изтребят един народ, за да заемат мястото му — за разлика от колонизаторите на Америка например, спрямо индианците.

От друга страна, защото хората и кориганите всъщност рядко имаха поводи да се срещнат. Кориганите, които се задоволяваха само с територията на ландите, прекарваха нощта в танцуване на хора под лунна светлина, а през деня празнуваха и се забавляваха в пещерите си.

Така че контактите между хората и кориганите бяха рядко явление. Превото на Даштиказар се срещаше от време на време с краля на кориганите Кор Мехтар, а Великият маг на манастира Гифду приемаше понякога молби за разрешаване на спорове от кориганите, които, задружни като пръстите на ръката, когато ставаше въпрос за забавления, бяха неспособни да се разберат по по-сериозни въпроси.

Що се отнася до хората, които се губеха сред ландите в неподходящ момент и на неподходящото място, те можеха да оценят твърде особеното чувство за хумор на този малък народ, като например да бъдат задължени да танцуват цяла нощ, да измислят думи за песен или да разсмеят краля им с приятни шеги. В замяна на това те получаваха като награда за тези си изпълнения обикновено пълна торбичка със златни монети, ако се бяха оказали достатъчно убедителни изпълнители, или пък някоя подутина на гърба в обратния случай.

Един ханджия в Даштиказар беше купил своето заведение благодарение на кориганите. Той беше успял да ги разсмее, имитирайки с един стар чувал на главата си Шарфалак, Великия маг на Гилдията. Разказът за спечелените пари беше обиколил страната. Един завистлив човек, опитал се да забогатее по същия начин, се беше завърнал вкъщи с ръка, по-къса от другата наполовина! Оттогава никой не беше се осмелил да си опитва късмета и всяка среща с кориган беше чиста случайност!

Това обаче не беше пречка за учениците от страната Ис, в името на общата култура и от любезност към странните си съседи, да учат твърде рано коригански език, който бе много по-сложен от ска, езика на Несигурния свят.

Кориганите бяха дребни (между седемдесет и деветдесет сантиметра), състарени и целите в бръчки. Не по-малко учудваща беше тяхната сила: те можеха, без да се изморят, да носят на гърба си голямо куче в продължение на километри.

Имаха тъмна кожа и бяха много космати. Понякога сплитаха косите си или ги криеха под широки шапки. Медни копчета блестяха по черните им сака. Широк панталон от кадифе и железни обувки допълваха техния тоалет.

И на края на челата си имаха две малки рогчета, а гърбът им завършваше с малка немирна опашница. Докато ръцете им приличаха на котешки лапи.

* * *

Гиймо, Ромарик, Гонтран, Амбър, Корали, Агата и Бертрам, всеки от които беше носен от двама коригани, като единият държеше краката, а другият ръцете, бяха отвлечени в ландите под насмешливия поглед на луната. След един преход, който на младежите се стори безкраен, похитителите им спряха в подножието на малко възвишение, на върха, на което се издигаше древен долмен.

Водачът на групата коригани се приближи до един от каменните стълбове, които поддържаха огромната гранитна плоча. Той натисна с ръка един боядисан в червено знак, издълбан на самия ръб. Гиймо, който наблюдаваше всеки един от жестовете им, не разпозна знака. Водачът измърмори нещо на коригански. Чиракът магьосник не разбра абсолютно нищо. Последва оглушителен шум и изведнъж земята в подножието на стълба се разтвори, като откри едно каменно стълбище.

Разнородната върволица заслиза надолу.

Те поеха под земята по една тясна галерия, миришеща на гъби и гниещо дърво, под светлината на една факла, която беше запалил техният водач.

Гиймо, поклащан от носачите си, направи един последен опит да се развърже. Напразно. Беше ужасно сърдит на Амбър. Какво я беше прихванало, та искаше да удуши Агата? Двете момичета можеха да се скарат, дори и да стигнат до бой, ако държаха толкова на това, но в разумни граници! Най-вероятно щеше да се стигне до това Амбър и Агата да се шамаросат и да си скубят косите, но нищо повече! Той самият със сигурност нямаше да избегне упреците и крясъците, но поне нямаше да бъде в това положение, завързан и със запушена уста, в сърцето на кориганското царство.

Гиймо не изпитваше страх, но се опасяваше, че е неговите приятели трябваше да понесат подигравателното отношение на малките същества. Ако само му развържеха ръцете!

Те се озоваха сред огромна пещера. Целият замък Трой можеше да се побере вътре! Хиляди светулки, сложени в буркани в малки, изкопани в самата скала ниши, осветяваха стените, от които се стичаше влага.

На различни височини бяха построени платформи, мостчета и стълбища от кръгли пънчета, позволяващи да се стигне до тези ниши. Десетки коригани се бяха настанили в тях, седнали с провиснали във въздуха крака, като се смееха и бърбореха. Навсякъде другаде бяха събрани по стотици около грубо изработени маси, като пиеха, ядяха и пееха весели песни.

Някои играеха: тук хвърляха с катапулт една топка в кош; там духаха с всичка сила едно дървено топче, като се стремяха да го закарат в полето на противника; още по-нататък един смелчага, окуражаван от ръкопляскания, пазеше равновесие върху една нестабилна греда. Въздухът беше изпълнен със смехове и викове.

„Човек би казал, че се намира на стадиона в Даштиказар по време на празника Самен“ — помисли си Гиймо, смаян от невероятния шум.

Те пресякоха пещерата при всеобщо безразличие, никой не остави заниманието си. Когато стигнаха в дъното на пещерата, ги оставиха направо на земята, след това им отпушиха устата и ги отвързаха. Като се изправяха кой както може, разтривайки заболелите ги китки, Гиймо и Бертрам се спогледаха.

Тези коригани щяха да видят сега!

— Господа магьосниците нека да

забравят помислите зли, че

животът скоро ще им се стъжни!

Седмината младежи вдигнаха очи. Покачен на трон, издълбан в огромна скала, един кориган ги гледаше насмешливо.

Златната корона, която носеше на главата си, не оставяше никакво съмнение за неговата самоличност: те бяха пред Кор Мехтар, кралят на кориганите, авторитарен владетел и могъщ магьосник.

Кралят се засмя като дете и продължи да говори на коригански — поетичния и сложен език на народа от ландите:

— Малки приятели от Даштиказар,

да се радваме на случайността!

Добре дошли в Булеган —

двореца на краля кориган!

Възкликна той, като разтвори ръце.

Кор Мехтар даде знак е ръка и една група скупчили се коригани освободиха с недоволство масата, на която ядяха. После кралят покани младежите да се настанят там.

— Гадост — каза Агата, отвратена, като отблъсна един наполовина оглозган кокал.

— Няма нужда да замерваш другите — смъмри я Амбър и я погледна злобно.

Но двете нямаха желание да продължават разпрата си. Заради тях бяха в плен на кориганите. Не беше сега моментът да се карат.

Амбър беше кротка, почти успокоена. Тя беше неспособна да каже защо бе реагирала толкова бурно срещу своята съперница. През цялото време на преследването й се струваше, че беше някой друг човек. Това усещане не й беше непознато. Всеки път, когато разбереше, че Гиймо е застрашен, нещо я подтикваше да реагира така. Това ли беше любовта? Тя почувства леко главоболие.

Кралят даде разпореждания. Недоволстващите коригани почистиха масата и донесоха прибори.

— С това човек не може да се защитава, ако нещата тръгнат зле — изсумтя Ромарик, като сграбчи огромната дървена лъжица, която му бяха дали заедно с една метална чаша и една чиния.

— Какво да правим, Гиймо? — попита Амбър, като си масажираше слепоочията.

— Ще чакаме — отговори той. — Засега изглеждат в добро настроение. С малко късмет ще ни оставят, ако почетем ястията им.

— Моето мнение е по-скоро да използваме магическата си сила и да избягаме оттук — предложи Бертрам, като сниши глас.

— Ти не видя ли Кор Мехтар? — възрази чиракът магьосник. — Той веднага разбра, че сме от Гилдията, и това изобщо не го изплаши. Навсякъде казват, че е голям магьосник… Не, мисля, че трябва да изчакаме. Да видим как това ще продължи и да се държим като учтиви гости.

Донесоха огромни стомни с вино, с които напълниха калаените им чаши. След това сервираха едно гъсто и тъмно рагу. За да им сервират, кориганите се качиха на масата и техните малки железни обувки потракваха по дъските от твърдо дърво.

— Виното е чудесно — оцени го Гонтран, като докосваше с език небцето си. — Има вкус на смокиня.

— Какво има тук? — разтревожена попита Корали, като се наведе над чинията си, пълна с някаква храна с не много апетитен вид.

— Трябва само да го опиташ — отговори Ромарик, като напълни собствената си лъжица и я поднесе към устата си. — Пфу! — изпуфтя незабавно той, като правеше ужасни гримаси и целият се зачерви. — Внимавайте, това има вкус на мухлясало и на всичко отгоре е ужасно люто!

На трона си Кор Мехтар, изглежда, добре се забавляваше.

— Тези коригани са непоправими — въздъхна Гиймо. — Те са едновременно любезни и жестоки. Виното е прекрасно, а храната отвратителна. Но такова е тяхното чувство за хумор.

— А пък мен — каза сподавено Бертрам, който беше опитал на свой ред от отвратителния бъркоч — това изобщо не ме забавлява! Никога не съм ял толкова лошо нещо! Дори и в манастира Гифду! Това е унижение, оскърбление, позор!

При неговия ужасен вид кралят възкликна весело:

— Е, приятели малки, казвам

ли аз лъжи жалки?

Нима Кор Мехтар

не посреща всеки от вас като цар?

Почервенял от възмущение, Бертрам стана и отправи изпепеляващ поглед към Кор Мехтар.

— Не се дръж като глупак! — помоли го Гиймо. — Седни!

Но Бертрам, решен на всичко, заговори язвително, докато не се оплете в сложния език на кориганите и не запелтечи:

— Кор Мехтар, глупако стар,

с гостите шеги недей си прави, че

това изобщо не им се нрави.

— Ах, много трудно е за мен да

слушам езика наш свещен

в твоите уста опозорен!

Каза кралят, който беше изгубил усмивката си.

— Сир, простете опита му волнодумен,

но езикът коригански е много труден.

Намеси се Гиймо, като стана на свой ред, докато Бертрам пораженчески се снижи под строгите погледи на Амбър и Ромарик.

— Ти, момче, с изказ обигран

като на жител кориган

спътниците свои представи

на краля коригански ти!

Заповяда Кор Мехтар.

— Всички ние идваме отгоре там,

а на тоз идиот е името Бертрам…

Започна Гиймо, като се стараеше добре да говори.

— Но аз… — обидено каза Бертрам, преди Амбър да го настъпи силно по крака.

— Амбър и Корали са сестрици,

красиви, мили хубавици.

Гонтран е високият брюнет,

Ромарик пък е моят братовчед

Продължи Гиймо, като едри капки пот бяха избили по челото му от усилията, които правеше да говори правилно на коригански.

— Агата…

— … дето хлопа й дъската — побърза да подскаже Амбър.

— … ъъъ… на която къса е косата.

Що се отнася, сир, до мен,

ваш слуга във този ден,

Гиймо наричат ме, откакто съм роден.

Завърши Гиймо, като избърса потното си чело.

Кралят, който беше изслушал Гиймо с любезно внимание, веднага се изправи на трона си.

— Гиймо ли, казваш, е пред мен,

онзи чирак предопределен?

Ако се не лъжа в този час,

наградата спечелих аз!

Настоятелно каза той и една усмивка озари мрачното му, обрасло с косми лице.

Кор Мехтар направи знак и няколко коригани, като спряха играта си, се отправиха към тях.

Седмината приятели се спогледаха разтревожено.