Ерик Л'Ом
Повелителят Ша (17)

15.
Преследван

От коридор в коридор Гиймо навлизаше все по-дълбоко в подземията на манастира.

От платнената си чанта извади общия план на Гифду, отмъкнат от централната памет на компютъра по време на първото му пребиваване преди три години. При най-малкото съмнение за местоположението си или за посоката, в която трябваше да поеме, той проверяваше трескаво в плана. Фосфоресциращите лишеи, които разяждаха на места стените и тавана, слабо го осветяваха. Бъбривите камъни потвърждаваха или доуточняваха неговия избор. Някои от тях не бяха докосвани от дълго време и за да ги разчете, трябваше да махне слоя прах, който ги покриваше. Разбира се, опитваше се да прави колкото се може повече завои, за да заблуди преследвача си.

От време на време чуваше стъпки, които кънтяха в далечината по коридорите. Мъжът с мантията се приближаваше, беше сигурен в това!

Дълбоко в себе си знаеше, че ще бъде трудно да се отдалечи от него: в двора той беше видял непознатия да формира магия за ориентация и търсене, която сигурно бе насочена към него! Каквото и да му струваше, трябваше да поддържа дистанция между себе си и човека в червено и да се надява, че той ще се умори или магията ще се развали.

Скоро Гиймо се озова на един важен кръстопът. Спря и погледна плана: левият коридор се изкачваше директно към повърхността, този отсреща водеше в задънена улица, а десният водеше към старите мини. Ако трябваше да заблуди преследвача си, сега или никога беше моментът да опита!

Помисли известно време какъв би бил най-добрият начин да се действа. Учуди се, че бе способен на такова хладнокръвие в момент, когато без съмнение животът му бе заложен на карта в тази игра на преследване. В края на краищата той предпочиташе критичните ситуации. Може би защото всичко зависеше най-вече от действието, а то не му позволяваше да си задава болезнени въпроси.

Като начало, извади от торбичката си фалшивия Бъбрив камък, заради който един ден замалко не бе лишен от десерт! Днес той щеше може би да му помогне да спаси живота си.

Гиймо намокри със слюнка знаците, които показваха посоката, която трябваше да се следва, после ги промени, преди да ги духне, за да се втвърдят отново. Той залепи фалшивия камък, сочещ към един друг задънен коридор, следващ пътя за мините.

След това пое по левия коридор, който се изкачваше към повърхността, извървя сто метра и се върна по същия път до кръстовището.

Тук извика Дагаз, графемата за спиране на времето, като същевременно й придаде мислена невидимост, като я формулира по друг начин и я стабилизира с мудра.

После той потъна в десния коридор към мините.

* * *

Малко по-късно мъжът в червено спря на кръстопътя. Силата на лок, която осъществяваше търсенето, започваше да отслабва. Все пак тя му указваше доста ясно, че неговата жертва бе поела по левия коридор. Той погледна Бъбривия камък: пътят водеше нагоре към повърхността. Младият чирак магьосник сигурно не се бе колебал дълго.

Мъжът все пак провери и другите две посоки, към които водеха другите коридори: два коридора без изход. Не се колеба повече и тръгна с решителна крачка по пътя, който отвеждаше към повърхността.

* * *

Скоро стъпките зад Гиймо изобщо не се чуваха. Неговата магия беше успяла! Той грохна на пода в едно помещение — вероятно стар склад от времето, когато мините бяха експлоатирани.

Сега, когато преследването беше завършило, всичките му крайници трепереха. Инстинктивно, той се опита да хване под пуловера си медальона във форма на слънце, който неговият баща му беше оставил, преди да изчезне, и който винаги висеше на врата му, преди Агата да му го вземе. Това беше и причината крадлата да бъде отвлечена вместо него от гомоните. Ама че беше глупав, бижуто не беше тук! Агата не бе успяла да му го върне: един войник на Тунку й го беше откраднал при нейното пристигане в Несигурния свят. Гиймо имаше толкова голяма нужда от подкрепа в този момент! Дори от подкрепата на един незнаен баща.

Беше му необходимо известно време, за да се успокои. Той издълба Дагаз на земята със своя ристир, за да може графемата да запази мощта си. След това извади от торбичката си малка бутилка вода и двете ябълки, които винаги носеше със себе си. Оставаше му само да чака.