Л. Рон Хабърд
В преследване на смъртта (63)

Глава четвърта

Адора ме събуди, като съвсем простичко ме ритна в стомаха. Беше сутрин. Очевидно бях паднал от леглото. Тя стоеше до мен, облечена за работа.

— Слушай, „бибипецо“, — каза, — спиш твърде много. Ставай, размърдай се и се стегни. Иди да се разходиш. Подишай малко въздух. Много идиотски изглеждаш за съпруг. Започваш да придобиваш затворнически тен. Слушаш ли ме?

— Да — отвърнах с разбиране, докато гледах краката й на нивото на лицето си.

Главата ми се усещаше като балон и се страхувах, че тя ще го ритне и пръсне.

— Събудих те, за да ти кажа няколко добри новини — каза тя. — В „Октопус“ се организира събрание на персонала със задължително присъствие. Това е лекция за абортите с демонстрация на живо от някаква нова звезда в психиатричния свят — д-р Кроуб. Просто още един „бибипан“ шмекер, каквито са всички, но със сигурност ще продължи поне до средата на нощта, а Роксентър се лигави през цялото време. Знаеш ли, че „бибипецът“ е уволнил Тийни?

Внимателно наблюдавах краката й.

— Гадната маймуна правела лична инспекция на персонала, както всъщност си прави всеки месец, и забелязал, че тя е пълна със сперма. Изритал я направо по стълбите.

Нещо не беше както трябва.

— Тя не каза така.

— Тийни била ли е тук?

— Обади се по телефона — излъгах бързо. Нещо може да се окаже не наред, ако кажеш истината, и винаги в такива моменти е по-безопасно да се говори уклончиво.

— Е, моят източник е шефът на охраната, а той е бил точно на мястото. Може да е „бибипец“, обаче не лъже. Бедното дете е толкова необразовано, че дори не знае достатъчно, за да взема душ, след като е била тук. Та така рухнаха плановете ми. Но както и да е, ще намеря друг начин да я използвам. Както и да е, това не е по същество. Едно от момичетата снощи каза, че си изглеждал като претоплен труп. Така че излизай, разходи се и глътни малко въздух. Тогава може би утре вечер ще можеш да направиш едно по-добро шоу.

Тя си тръгна, а аз се почувствах много радостен, че нямам повече близо до главата си крака, пълни с импулс за ритане. Със закъснение ме достигна забележката за трупа. Дали някой се опитваше да ме превърне в труп?

Бях малко объркан. Може би беше по-добре да погледна екраните.

Кроуб беше зает с подготвянето на някакви лекционни бележки и ножове. Хелър просто си гледаше наоколо хоризонта от някакво високо място. Нищо не се виждаше — даже кораб нямаше. Боже, трябва да е на голямо разстояние оттук.

Екранът на Крек беше празен.

Усетих, че нещо ме спира при екраните. Нещо не беше наред тук, нещо ми убягваше. Концентрирах се много усърдно. Ако Хелър беше много далеч и все пак екранът му действаше, а Крек не се появяваше на екрана, тогава тя вероятно беше по-далече от него… Попредадох се. Нещо беше странно.

Един ясен глас почти ме накара да загубя ума си.

— В тия сутрешни програми не пускат хубави рокгрупи. И трябва да изчакаш до сапунените опери следобеда, за да получиш добър секс. Та защо гледаш телевизия по това време на деня? Господи, ТИ наистина имаш нужда от образование!

Тийни.

— Как, по дяволите, влезе тук?

— Взех ключа ти вчера. Извадих си и за мен. Ето си ти твоя. Минавам на път за училище. Не мога да остана дълго.

— Чудесно! Вчера ме изтощи до смърт.

— Истински тренирана, а? — попита тя, хилейки се като вампир. — Това показва какво може да направи образованието. Толкова се радвам, че ти хареса. Но причината, поради която се отбих, е, че няма да дойда този следобед.

— Чудесно. Надявам се, че тръгваш за Китай за десетгодишна следдипломна квалификация.

— Не, не. Курсът по чукане не е толкова дълъг. Той е само двуседмичен. Затова трябва да положа допълнителни часове този следобед. Имам уговорена среща за специална подробна лекция върху хигиената и контрола на болестите. Специални демонстрации.

Потръпнах.

— Болест? — Появиха ми се видения от внезапно приближаващи се всякакви видове ориенталски микроби. — Виж какво — казах аз неспокойно, — вчера, преди да дойдеш тука, не си го направила с една тайфа китайци, нали?

Тя подръпна тъжно опашката си.

— Ето това е много фрустриращо. Това не е старият китайски метод. А новата научна китайска система. Те използват проби и скали. Нагласяват някоя проба, за да регистрират само един мускул и я поставят в тебе. Тя е свързана с голям екран и ти го наблюдаваш. Тогава трябва да се научиш да локализираш мускула сам и когато успееш, резултатът се появява на екрана. Нещо като да се учиш да си мърдаш ушите. Веднъж, като откриеш сам мускула, можеш да го движиш. По този начин можеш да локализираш и независимо да мърдаш всеки свой мускул по желание. — Тя въздъхна. — Но има страшно много различни мускули. И е доста досадно да ги сортираш, когато в себе си нямаш нищо друго, освен някаква си проба. Но я виж.

Преди да успея да я спра, тя разтвори палтото и вдигна полата над плоския си корем. Един-единствен мускул на корема й мърдаше.

— Трябваше ми „бибипски“ много време да го открия. — Тя седна и широко разтвори краката си, като посочи към вътрешната страна на бедрото си. — Но упражненията по нервен импулс са най-лошите. Виждаш ли знака от лента? Слагат ти електрод на едно място всеки път. Той също е свързан с голям екран. И ти се научаваш да изпращаш енергиен импулс точно в тази точка и ако го усъвършенстваш, се показва на екрана. Трябва да успееш да направиш така, за да можеш да изпращаш енергийни импулси през около петдесет различни места и СЛЕД ТОВА да се научиш да ги блокираш. След което става малко по-интересно. Трябва да умееш да го правиш сам върху друго тяло.

— Покрий се — казах аз. — Чувствам се ужасно.

— Онова, което ми е интересно обаче — каза тя, сякаш не бях казал думица, — е всекидневният едночасов урок по сексуална хореография. Гледай! — Тя скочи, вдигна палтото и полата си до под мишниците и бедрата й се впуснаха във въртеливо смилащо движение. — Това е „сива-сива“. Китайците казват, че са го преподали на таитяните преди много-много време. Не е ли дива? Мога просто да си стоя тук отпусната и да си се въртя по тоя начин часове наред. При това те кара да се чувстваш някак добре. И от тези ги има дузини. — Тя подскочи и се снижи, като продължаваше въртеливото движение до един стол по нов начин.

От скока и внезапните движения, към които тя беше склонна, ме заболяха очите и главата, само като я гледах.

— Моля те, иди си — замолих се аз. — Чувствам се ужасно зле!

Тя спря.

— Исусе Христе, Инки. И изкуството ли не можеш да оцениш? — Тя се приближи и ме погледна, а големите й очи бяха твърде близо. Тя сложи ръка на челото ми. — Ей, Инки. Имаш ли главоболие?

— Най-сетне схвана идеята — отвърнах аз.

— И след цялата тая хубава терапия, която ти приложих, пак ли? — попита тя. — Да не си ял или пил нещо?

— Джин — отвърнах аз и потреперих.

— ДЖИН? С трева? О, Исусе Христе, Инки. Трябва да изкараш известно време на улиците. НИКОГА не омешвай алкохола с наркотици, тъпо „бибипеле“ такова. Можеше да се затриеш. И вчера. Може би и нощта преди това. Пи ли нещо?

— Водка.

— О, Исусе Христе, Инки, нищо чудно, че добрата стара трева не ти помогна вчера. Честна дума, Инки, имаш нужда от детегледачка.

— Но не в твое лице — потръпнах аз.

— А аз през цялото време си мислех, че нещо не е наред с „Акапулко Голд“. Исусе, Инки, слушай ме, остави го тоя алкохол. Той е убиец. Придържай се към тревата всеки път.

Тя хукна нанякъде и започна да рови в банята, след което се върна с две шишенца и чаша с течност.

„Витамин B1“. И „Аспирин“. Опитвах се да отблъсна чашата!

— Това е просто вода — каза тя. — Сега бъди добро момче и си отвори устата. — Тя буквално изсипа шишенцето с B1 в устата ми, а след това ме накара да го глътна с водата. После ми даде два аспирина и ме накара и тях да ги глътна. Погледна часовника си: беше нов, а стрелките му бяха ръцете на Мики Маус.

— Исусе Христе, ще закъснея за училище, ако не тичам през целия път. Когато си тръгна, си направи едно силно кафе. А следващият път не прокарвай марихуаната с алкохол! Алкохол! Твърде си глупав, за да оживееш!

Намръщих й се толкова, колкото можех.

— „Бибипка“ му! — казах.

Тя взе чантичката си и тръгна към вратата. Спря се. Рече:

— Много е лошо, че си такъв безполезен шушумига, който нищо не оценява, Инки. Имаш нужда да ти се сменят пеленките постоянно, ама кой го е грижа.

— Махай се, по дяволите, оттук! — изпищях аз. Бях пропуснал третата си възможност да я убия. А тя щеше да бъде последната. От тоя ден насетне щях да се връщам обратно към нея с копнеж.