Л. Рон Хабърд
В преследване на смъртта (5)

Глава първа

Планът ми беше много прост.

Щях да платя на наемен убиец!

Един далекобоен снайпер, поверен на опитни ръце, беше нещо, срещу което графиня Крек нямаше да може да се защити.

Всички хитри трикове, които тя знаеше, бяха в близък план, лице в лице. За един опитен и добър стрелец, който стреля точно от два до петстотин метра, нямаше да е необходимо да се справя с внезапни атаки, хипношлемове или треперене на ръцете. Той просто щеше да дръпне спусъка и тя щеше да бъде мъртва.

Колко струваше един наемен убиец? Като че ли десет хиляди долара беше цената им в момента.

Къде можех да намеря наемен убиец? Имаше ги в свърталището на Фаустино Наркотичи — точно в центъра на града.

Кога можех да осъществя плана си? Веднага, след като се сдобиех с десет хиляди долара.

Преброих парите, които имах. Бяха по-малко от четири хиляди. Беше в неделя през нощта. Апартаментът беше обърнат с главата надолу. Кенди и мис Пинч се опитваха да подредят нещата наоколо. През следващата седмица, не бях разбрал точно кога, щяха да им дойдат гости за освещаване на жилището и тъй като и двете ходеха на работа, можеха да въведат в апартамента само някакъв що-годе приличен ред, като стояха до късно през нощта. Почти всички основни неща бяха свършени, но все още оставаха окачването на пердетата и донагласяването на подробностите.

Аз бях някак встрани от цялата работа, а и се страхувах да не бъда промушен от някой корниз или сметен в някой кош. Но нуждата от десет хиляди долара ме окуражи.

Те двете се мотаеха припряно в задната стая. И аз се втурнах в едно стършелово гнездо или по-точно — в гнездо на бълхи.

Мис Пинч, разсъблечена до кръста и с носна кърпа на главата като някой пират, търчеше за нещо.

— Мис Пинч — казах, — много съм загазил. Трябват ми десет хиляди долара, за да ускоря една сделка.

Тя се завъртя към мен.

— ЕТО и тебе — липсваше й само един нож между зъбите, за да бъде пълна картината на пиратска банда, щурмуваща кораб по северното крайбрежие на Южна Америка.

— Бълхи! Да му го „бибипам“^[1], Инксуич, бълхи!

Кенди насочи към мен дръжката на една метла, сякаш беше артилерист.

— А ние се чудим ли, чудим защо така ни сърби. Претърсихме всичко.

— Ей ги къде са! — мис Пинч прогърмя като оръдеен корабен залп.

Раздираха куфара ми! Намериха дрехите, които бях откраднал от онзи старец на остров Лимнос. И там, пред очите ни, се мъдреше гнездото на бълхите.

— Това е нахлуване в лична собственост! — изпищях аз.

— Точно така! — отвърна Кенди с непривична свирепост. — Те направо нахлуват във всичките ни лични вещи.

— Кенди — каза мис Пинч и застана на квартердека, поела командването, — тичай в магазина на ъгъла и купи всичкото ДДТ от рафтовете.

Кенди изхвърча като стрела.

— Ами моите десет хиляди? — попитах аз.

Не получих никакъв отговор.

Мис Пинч започваше да разколебава решимостта ми. В отчаяние започнах да спасявам поне жизненоважните книжа и хардуера. Тя ме накара да ги струпам направо на пода.

След това ме принуди да сграбча всичките си дрехи до последното парцалче и да ги изнеса в задния двор. Докато крачеше войнствено зад мен, сякаш ме ръчкаше с къса сабя. Накара ме да напъхам всичко в градинската пещ за горене на сметта. Със свирен поглед наля вътре течността за подпалване на въглищата и я възпламени с клечка кибрит.

Дрехите пламнаха като плячкосан град.

— Струва ми се, че това е малко крайно — казах за десети или дванайсети път. — Все пак са само няколко бълхи.

Това обаче не бе всичко, което двете ми бяха приготвили. Кенди се върна прегърбена под огромния товар от насекомоизтребители. Хванаха ме на работа. Накараха ме да напръскам със спрей и поръся с прах целия апартамент, докато те стояха настрани, покрили лицата си с парчета плат, и говореха неща като: „Да му дадем съвършено нова декораторска длъжност, а той…“ или „Да си скъсаме «бибиповете» от работа, за да почистим апартамента, а той…“ Надеждата да получа десет хиляди долара в такава атмосфера не беше много голяма.

Накрая дори ме накараха да напръскам хардуера, книжата и ботушите си и тъкмо си мислех, че съм свършил, когато се оказа, че ме очаква и друг ужас. Виеше ми се свят от вдишването на ДДТ и казах, че се чувствам изтощен, когато двете скочиха към мен, грабнаха един флакон „Флит“ и започнаха да пръскат по МЕН! Дори втриха ДДТ в косата ми, а на протестите ми отговориха с: „Ако не си пълен с бълхи, защо си се разскачал?“

Стовариха ме под душа, а след това напръскаха и себе си. Затвориха ме в задната стая, където имаше само един под, на който да преспя.

На следващата сутрин, преди да отидат на работа, ме пуснаха да изляза. Стоях там гол-голеничък и попитах:

— Мога ли да получа десет хиляди долара?

Мис Пинч, облечена в палтото и шапката си и с дамската си чантичка в ръка, стоеше на вратата и гледаше свирепо.

Казах:

— Поне ми дайте хилядата долара за деня!

Отговорът бе затръшване на вратата. Заминаха.

Изпълнен с отчаяние, прегледах екраните, радиото и другите си вещи. Бяха доста замъглени от насекомоизтребителната прах и трябваше да ги почистя.

Графиня Крек пиеше нещо, вероятно „Баварска ментова мока“, и наблюдаваше как Хелър припряно поставя някакви неща в стъклени буркани.

— Какви са тези неща, скъпи? — попита тя от столчето си на бара.

— Спорови култури — отвърна той. — Просто проверявам формулата на Кроуб. След няколко дни ще знам дали ще свършат работа.

— Не можеш ли да приключиш по-бързо, скъпи? Не мисля, че тази планета е много добра за нас.

— Ами, миличко, някои неща отнемат толкова време, колкото им е необходимо. Хората тук много усърдно прахосват тази планета. А мисията ни трябва да има успех.

— Да — промълви тя. — Трябва да има успех. — Надникна в кафето си за малко. После вдигна поглед и каза:

— Има ли нещо, което мога да направя, за да ускоря нещата?

Той се приближи към нея, обгърна раменете й и отвърна:

— Просто продължавай да бъдеш красива, да се усмихваш където трябва и всичко ще се получи много добре.

Целуна я и Крек се притисна към него за момент.

Внезапно тя се усмихна и закачливо го побутна.

— Миличък, по-добре се връщай на работа. Всъщност аз ще изляза да пазарувам, за да избягам от изкушението.

Двамата се засмяха.

Не и аз. Тя го пришпорваше, пришпорваше го. Щеше да провали всичко! Изключих гневно екраните.

Това никак не беше за смях. Докато този демон беше с него и то жив, той щеше да приближава все по-бързо към завършване на работата и да разруши всичко.

Най-доброто, което можеше да поправи ситуацията, бе един на място поставен куршум от снайпер. Тя винаги се разхождаше без придружители. Колко лесно.

Мисълта да видя графиня Крек мъртва беше видение, което ме стимулираше да действам.