Л. Рон Хабърд
В преследване на смъртта (15)

Глава седма

Изрових телефонния номер на майката на Торпедо. Нападнах шайбата.

— Кой е? — попита тя.

— Торпедо — изтърсих аз. — Трябва да говоря с Торпедо!

— О, ти си онова тъпо „бибипеле“, наело безполезния ми, непрокопсан бибипан син, който вкара баща си в гроба и мен с единия крак, флиртаджията му неден!

— Дай ми го бързо.

— Не бих, дори да можех, а не мога.

— Защо?

— Защото е при д-р Финкелбаум за „бибипаното“ си изследване за застраховка.

Затвори.

Набрах отново. Тя не вдигна.

Трябваше да измисля нещо, веднага. Грабнах телефонния указател. После си дадох сметка, че вероятно ми трябва Куийнс, а аз нямах за Куийнс, само за Манхатън. Набрах номера на справки.

— Бързо, въпросът е на живот и смърт. Трябва да се свържа с д-р Финкелбаум в Куийнс.

— Има повече от трийсет доктори с това име в Куийнс, сър. Специализацията му, моля.

— Изследвания за застраховки.

— Тук няма споменат И. З. Финкелбаум, сър.

Безизходица. Затворих. В отчаянието си се опитах да мисля. И тогава се сетих! Нито една американска компания не би дала високорискова застраховка: те продаваха само полици, които не трябваше да изплащат или чийто срок изтичаше. Застраховка на наемен убиец можеше да се получи само от Лондонската „Бойдс“: тя застраховаше всичко. Дали имаха офис в Ню Йорк? Грабнах телефонния указател. Ама разбира се, ето ги!

Набрах номера.

— При вас работи ли някой д-р Финкелбаум, който прави медицински изследвания?

— О, да, разбира се — и с плътния си британски акцент човекът отсреща ми даде телефонния номер и адреса право на Уол Стрийт, във финансовия район на южен Манхатън.

Бързо го набрах.

— Има ли при вас някой Торпедо Фиакола за медицинско изследване?

— В момента не е тук. Изпратихме го в болницата за инжекциите му.

— Коя болница? Чуйте, ако се върне, задръжте го там, ако не съм успял да се срещна с него.

— Болница „Белвю“. Как да разбира дали сте се срещнали с него, сър?

— Ще накуцва, защото ще съм го ритнал, задето се бави!

— Разбрано, сър.

Обадих се в болницата „Белвю“.

— Има ли при вас някой си Торпедо Фиакола за поставяне на инжекции?

— Случаите за инжекции се изпращат в спешното отделение, сър.

— Не, не. Този случай е за застраховка. Изпратен е от д-р Финкелбаум. Моля ви, потърсете го. Въпросът е на живот и смърт.

— Винаги е въпрос на живот и смърт, сър.

— Този е различен. Сега е предимно на смърт. Намерете този човек!

Зачаках. Чувах как прехвърлят разговора от телефон на телефон. Най-накрая:

— Отделение за задържане с подсилена охрана, сър. Да, имаме един Торпедо Фиакола.

— О, небеса — казах аз. — Да не би да е полудял или нещо такова?

— Не, сър. Тогава трябваше да е в отделение за психиатрично задържане. В отделението за задържане с подсилена охрана настаняваме пациенти, които не могат да си платят сметките.

Значи в това била работата! Бях пропуснал да се отбия при тях и да им платя сметката и те са гепили човека, когато се е показал!

— Ще го извадя оттам за нула време — казах аз.

Облякох се бързешком. Грабнах всичките си пари, включително и допълнителните хиляда, които бях заработил предишната нощ. Напъхах по джобовете си и някои друга неща, които можеха да се окажат необходими. Взех екрана на Крек и хукнах навън. Стигнах до Седмо авеню и скочих в едно такси.

„Белвю“ е съвсем близо до Ийст Ривър: Първо авеню и може би 30-та улица. Трафикът през града беше бавен, бавен, бавен.

Наблюдавах екрана. Крек също се возеше в такси — старото такси, а Бум-Бум караше. Беше се преоблякла, съдейки по онази част от коленете, които виждах. В краката й имаше много чанти и багаж. Една от тях беше продълговато брезентово чувалче, на което пишеше „Бум-Бум Римбомбо“. Всичко беше опаковано!

После, по уличните знаци, които тя виждаше, разбрах, че се движат на юг от Манхатън. Бях си помислил, че са тръгнали направо хъм Хеъритаун, който е на север.

— Китайският квартал ми изглежда малко странно място за офицер, който пуска условно — извика графиня Крек през отворената преграда. — Ти не си китаец, Бум-Бум.

— Просто държавните служби на Ню Йорк са близо до китайския квартал.

— А офицерът китаец ли е? Не говоря този език, нали разбираш.

— Той е чистокръвна маймуна — каза Бум-Бум през рамо. — Осакатява както затворниците, така и английския език — без значение. Само си губим времето, мис Джой. И милиони да му дадеш, няма да остави един кафезник на мира. Ако го помолите за облекчаване на условията ми под гаранция, е много вероятно да ме върне обратно в пандиза. Залагате живота ми на карта даже само с опита си да говорите с него!

— Остави ме аз да преценя — отвърна Крек. — СПРИ!

Бум-Бум се блъсна и отскочи от един камион, а след това и от един бордюр. Някакъв човек продаваше цветя на тротоара. Крек му даде петдоларова банкнота и грабна китка карамфили. Събориха един знак за ремонт на пътя и отпрашиха на юг.

— Мис Джой, мисля, че нямате ясна представа. Онази маймуна не само ще запрати цветята в лицето ви, ами и сигурно ще ме обвини в подкуп и корупция.

Моят таксиметърджия спокойно натискаше газта сред воя на градския трафик.

— Добре е, че си имате портативно телевизорче, мистър — каза той през рамо. — Ще ни отнеме известно време да стигнем. Но коя е тази програма? Сутрешно повторение на някой стар филм с Хъмфри Богарт и Лорън Бъкол? Е, при тая скорост ще имате време да си го догледате.

Обхвана ме ярост. Да си помислиш, че Бум-Бум звучи като Богарт! А пък тя повече приличаше на Сюзън Хейуърд в някоя от най-гадните й роли! О, както и да е, скоро ще бъде мъртва.

— Прилича на сцена с преследване — каза таксиметърджията ми. — Без съмнение добре са трошали колите.

И в този момент трябваше да се съглася с него. Бум-Бум отваряше с калниците път през уличните ленти, докато минаваха през Китайския квартал. Старото такси можеше да понесе даже шофирането на Бум-Бум.

С изскърцване на спирачките те спряха пред Нюйоркските държавни служби.

— Ако каже, че ще ме върне обратно в пандиза — обади се Бум-Бум, — свирнете през онзи прозорец, за да мога да излетя веднага.

— Спокойно — каза Крек. — Ти чакай в колата.

— Няма да изключвам двигателя — отвърна Бум-Бум, — за да можем да избягаме бързо. Още веднъж, мис Джой. Моля ви, не го правете.

— Знам го тоя филм — каза моят шофьор. — Дето Бъкол умира накрая.

— Точно така — отвърнах.

Графиня Крек стъпи на улицата. Взе цветята в сгънатата си ръка. Когато беше вече на тротоара, отвори портмонето си и пусна нещо в устата си. Премигнах. На наркотици ли беше?

Остана така за малко, гледайки разсеяно към някакъв парк. Каква идеална мишена представляваше само. На съвсем открито място, даже и не помръдваше. Изръмжах заради пропуснатата възможност. Един снайпер в някоя минаваща кола и една мъртва графиня Крек. Трябваше веднага да платя гаранцията на Фиакола и да го пусна в действие!

Тя измъкна нещо от чантичката си — малко мускалче с пулверизатор — и напръска цветята. Това беше идиотщина. Да парфюмира карамфили! Те нямат почти никаква миризма. Даже не ме карат да кихам. Боже, дали щяха да я разкрият бързо?

Тя погледна към голямото табло с указания. Там пишеше:

ИЗПРАВИТЕЛНА СЛУЖБА „ОСИНИНГ“

СВРЪЗКА

Графинята тръгна към указания етаж. Мина през някаква зала и спря пред врата, на която пишеше:

ОФИЦЕР УСЛОВНО ОСВОБОЖДАВАНЕ

Тя оправи сакото си, взе цветята в ръка и влезе с лека походка.

Някакъв абсолютен звяр седеше зад бюрото, вероятно бивш тъмничар в затвора, пенсиониран в Синг-Синг, а сега на хубава служба, където можеше да съсипе всекиго. Той вдигна поглед. Втренчи се.

— Имате един затворник, пуснат условно — каза графиня Крек, — на име Бум-Бум Римбомбо.

— Онова „бибипеле“ — каза офицерът. — Не казвайте, че ми носите добрата новина, че „бибипецът“ е мъртъв. Това би оправило настроението ми за целия ден.

— Аз съм негова леля — каза графиня Крек с тананикащ глас. — Виждам как от ден на ден племенникът ми рухва. Уви, станал е зъл звяр, окован във вертепите на нюйоркския порок и копнеещ със сълзи на очи и волни въздишки за широките поля и дивите цветя на естествената си родна среда. Помиришете цветята, които така му липсват.

Тя бутна цветята право в лицето на офицера! Той отвори уста, за да изръмжи. Това очевидно го накара да поеме въздух.

Внезапно той се облегна назад.

Тя продължи:

— Не мислите ли, че е добре да премахнете всички ограничения на действията му?

— Да — каза офицерът.

— И да направите така, че да не е необходимо да се отчита никога вече?

— Да — каза офицерът.

— И да му дадете медицинско свидетелство за целия период на пускане, че не е заразноболен?

— Да.

— И разполагате с необходимите за това формуляри?

— Да.

— И мислите, че е чудесна идея да вземете онзи химикал и да попълните формулярите?

— Да.

— И сте съгласен да започнете веднага?

— Да — каза офицерът. Грабна няколко кочана с формуляри и започна бързо да пише.

Когато свърши, графиня Крек попита:

— А сега мислите, че трябва да ми дадете няколко подписани копия, нали?

— Да — каза той.

Тя се протегна и взе листата, на които пишеше „Копие за затворника“.

— Хареса ви разговорът, нали? — попита графинята.

— Да.

— И направихте всичко това по ваше лично усмотрение?

— Да.

— Приятен ден — каза графиня Крек и си тръгна.

Хвърли цветята в едно кошче за смет на улицата и влезе в таксито. Подаде на Бум-Бум копията.

Той ги погледна с ококорени очи. Прелисти ги отново набързо.

— Исусе! — възкликна.

— Тръгвай, Бум-Бум — каза графиня Крек. — Имаме да спираме на още едно място.

Бум-Бум свърна по улица „Лафайет“ и тръгна на север. Изведнъж той експлодира:

— СВОБОДЕН СЪМ!

Внезапно беше започнал да кара с голяма скорост.

— Исусе Христе, мис Джой, признавам, че вероятно сте най-красивата жена в Америка, но кой, по дяволите, би се досетил, че оная „бибипана“ маймуна ще си падне по една ДАМА!

Тя не го слушаше. Гледаше в чантичката си. Държеше разкъсаната лента от една опаковка на „Очи и уши от Волтар“. На нея пишеше: „Парфюм, който принуждава човека да казва «да» на всичко. Необходимо е предварително напръскване“.

— По дяволите — измърмори тя. — Имам само още едно от тези. По-добре да го запазя за някой друг път.

О, тя беше опасна, така си беше!

— Пристигнахме — каза моят таксиметров шофьор. — Двайсет и един долара дотук. Стигнахте ли вече до онова място, където убиват Лорън Бъкол?

— Не още — отвърнах мрачно.

— Това е най-добрата сцена — каза той и потегли.

Бях напълно съгласен!