Л. Рон Хабърд
В преследване на смъртта (30)

Глава седма

Понеже Хелър сега тръгваше обратно, бързо се обърнах към екрана на графиня Крек, за да видя дали Торпедо е използвал възможността и е успял да я застреля навреме.

Тя седеше в горната стая на свинарника с гръб към прозореца — идеална мишена за някой отвън.

Младежът се беше свестил. Той седеше на края на разхвърляното легло, русата му коса бе разрошена, а погледът му — замаян.

— Много мило от ваша страна да седите при мен. Твърде съм объркан, за да заспя. Кой би си помислил, че си имам истински мама и татко, както си имат прасетата!

— Добре, слушай — каза графиня Крек, — зная, че е късно през нощта, но ако трябва да поспиш, мога да направя нещо. Сещаш ли се за футбола?

— О, да, госпожо. Играех го в гадния колеж.

Тя посегна към пазарската си чанта и измъкна едно хипносъоръжение.

— Това е нов вид футболен шлем. Служи за обучение.

— А-а, майтапите се, госпожо.

— Пробвай го — и тя го постави на главата му и натисна копчето.

Гласът на Торпедо:

— ХВАНАХ ТЕ!

Вторачих се напрегнато в екрана. Не беше ли го чула Крек? Тя не се извърна.

После изведнъж осъзнах, че гласът не беше дошъл от спикъра.

ИДЕШЕ ОТ МОЙТА СТАЯ!

Извърнах се.

Торпедо стоеше до отворената врата!

Сивото му, затворническо бледо лице беше изкривено от ярост!

Голямата пушка беше заредена в ръката му!

От устата му излизаше пяна!

— Ти ме изигра, „бибипски“ сине! Знаеше, че фордът, с който бяхме, е откраднат! Подкупил си ченгетата! Причакваха ме в болницата! Ще си платиш за това! Трябваше да зарежа колата и да вървя пеша дотук цяла нощ! Ще ти надупча червата за това!

… Но ти, „бибипецо“, ти въобще не ми каза, че това е мадамата на оня, който ме гепи в Брюстър, блъсна ме от надлеза, прибра възнаграждението ми и осуети цялото ми бъдеще при Бери. Ти просто ме изпрати там, за да ме пречука! И заради това, след като те застрелям, ще изнасиля трупа ти и ще му предам сифилиса, гонореята и всичко останало!

Той вдигаше оръжието за стрелба.

Нещата, които по-рано бях нагласил, щяха да послужат в крайна сметка! Поставих ръка върху радиопредавателния пръстен на Апарата, който си бях сложил. Той задейства вибрационния говорител, който бях заложил на перилото на балкона от външната страна на вратата.

Зад Торпедо се чу писък!

Той се извърна!

Стоеше върху края на килимчето откъм вратата.

Посегнах надолу, сграбчих края откъм мен и дръпнах.

Той залитна напред като подкосен.

Олюля се.

Удари се в перилото на балкона.

С грохот падна през него от петнайсет фута на земята!

Не губих време.

Грабнах вещите си и ги натъпках в един куфар.

После грабнах и екраните.

Разрових се наоколо. Не можех да си намеря пистолета! Бибипецът трябва да го беше откраднал или пък го бях изръсил някъде през деня.

Нямах време за търсене.

Измъкнах се от стаята.

Полетях като луд към камиона за тор.

Хвърлих багажа си вътре. Скочих зад волана и завъртях стартера. Камионът запали.

Измъкнах се оттам, летейки, а зад мен вятърът разнасяше конски фъшкии!

Ако имах пистолета си, можех да го застрелям. За нищо на света обаче не бих докоснал нещо, до което той се е докосвал, така че не можех да използвам пушката му. Като си мислех за случилото се, докато карах, се сетих, че щеше да бъде по-умно, ако бях отишъл при него на паважа и му бях строшил главата. Но и за това трябваше да го докосна. Да, правилно постъпвах. Просто се махай бързо оттам!

Мислех, че съм в безопасност. Собственикът на мотела въобще нямаше да предположи, че някой ще му отмъкне камиона за превоз на тор. Той сигурно изобщо нямаше да забележи, че го няма до късно през деня, защото никога не се вясваше там.

А ако ме спреше полицията, можех да кажа, че е от транспортния реквизит на ФБР.

Тъй че се чувствах в безопасност, когато стигнах до една денонощна бензиностанция за камиони на север от Линчбърг и заредих бензин и масло.

Тъкмо се изтеглях от колонката, когато случайно погледнах назад.

Торпедо! С щръкнала от ярост коса и пълен с ярост поглед, полудял за отмъщение, той караше стара „Тойота субкомпакт“!

Дадох газ!

Със свирене на гуми полетях по път №29.

Увеличих разстоянието между нас!

Шарлътсвил, Кълпепър, Уорънтън, Арлингтън. Призори летях по столичния околовръстен път на Вашингтон D. C.

Когато напрегнато спрях да заредя пак, погледнах назад. Помислих, че съм се отървал от него. През следващия час карах по-разумно. Бях на мемориалното шосе „Джон Ф. Кенеди“ и тъкмо подминавах Елктън, Мериленд, когато — ФРАС! ФИУУУ! — един куршум за слонове се удари в покрива на колата и отлетя с рикошет!

О, как подкарах след това!

Перспективата не само да бъда убит, ами и изнасилен, и не само изнасилен, ами и тотално заразен, направи крака ми върху газта доста тежък.

Платеният път на Ню Джърси обикновено е бърз, но през този безумен ден той беше твърде бавен за мен.

Почти се бях изравнил със Стейтън Айлънд, когато ми хрумна ужасната мисъл, че няма къде да отида!

Торпедо знаеше телефонния ми номер у мис Пинч. Още повече че посрещането ми в онзи апартамент щеше да бъде доста буйно.

Докато карах вонящия камион, главата ми се въртеше от недоумение какво да правя. После школовката на Апарата си каза думата. Иди на най-неочакваното място. Иди там, където човек намира закрила.

МАЙКА МУ!

Тя щеше да ме защити — това беше сигурно! Тя мразеше сина си. Мостът „Гьотълс“ беше точно пред мен. Свърнах от платения път по него. Минах по транзитното шосе на Стейтън Айлънд като изстреляно гюлле. След това по замайващите височини на моста Веразано Нероуз и не след дълго летях по транзитния път на Куийнс.

Вземайки завоите на две колела, летях към безопасността. Пред къщата скочих върху спирачките и се изстрелях от пушещата кола. Хукнах нагоре по стълбите и заблъсках по вратата.

Тромавата жена чудовище ме разпозна. Набутах се покрай нея в антрето. С глас, който внимавах да не зазвучи истерично, й казах, че синът й е по петите ми с намерението да ме убие.

Тя кимна, сякаш разбираше. Качи се по стълбите и не се върна известно време. После се наведе над перилата и ми махна с ръка. Качих се.

Очевидно стаята в края на стълбите някога беше принадлежала на Торпедо. Беше изрисувал решетки на стъклото на прозореца. Креватът беше от железни пръчки. Една снимка портрет висеше на стената. Човекът на нея имаше подло лице с циничен поглед. Имаше автограф:

На Торпедо,

моя най-добър подопечен

Д-р Дж. К. Кортикъл

Психологът му в затвора!

Мисис Фиакола посочи килера и ми показа, че трябва да вляза в него.

ТРОПОТ ОТ СТЪПКИ ПО СТЪЛБАТА!

ТОРПЕДО!

— Къде е „бибипският“ му син? — крещеше той и осъзнах, че е видял колата.

— Торпедо! — каза тя. — Искаш убийство? Ще получиш едно!

Майка му го викаше с ръка да влезе в стаята. Дясната й ръка беше прикрита в гънките на полата й.

Той възбудено ръмжеше. Но се подчиняваше.

Тя строго го бутна в стаята и го накара да седне на леглото.

Сложи пръста, на лявата си ръка на устните си, а после посочи с него към килера.

— Той е там вътре — каза. Косата ми се изправи!

Майка му вдигна дясната си ръка. Държеше неговия леопард, пушката с рязана цев!

Бутна я вертикално към гърдите му, сякаш да го накара да я вземе.

Той посегна да сграбчи цевта!

С бързо движение майка му я наведе така, че цевта мина под брадичката му.

ТЯ ДРЪПНА И ДВАТА СПУСЪКА!

Гърмът беше оглушителен!

Главата заедно с челюстта на Торпедо полетяха към тавана!

Майка му изтри спусъците в подгъва на полата си. След това сви изстиващите му пръсти около предпазителя.

Отвори едно чекмедже и извади някакви материали за почистване на оръжие и ги сложи на леглото.

После отстъпи назад.

— Откакто излезе от федералния пандиз — каза тя на мъртвото тяло, — говориш само за психология, психология, психология. Та я попрочетох. Сега получи малко психология, безполезен, мръсен, долен флиртаджия с трупове такъв! Дано дяволът те накара да четеш психология до края на вечността!

Тя се обърна към мен и ми даде знак да изляза от килера.

— Ти беше свидетел. Той просто си чистеше пушката, а тя гръмна, нали?

Кимнах безсловесно.

— Та това е краят на безполезния ми „мършобибипащ“ „бибипски“ син. Какво удоволствие е само да го гледам как лежи там мъртъв, даже да ги нямаше 25-те хиляди за застраховка, които сега ще получа.

Едва тогава, точно в онзи момент ме порази жестоката истина!

Торпедо се беше провалил.

Сега лично аз трябваше да се справям с цялата ситуация.

Съдбата на Земята, на Роксентър, на Ломбар и на цялата Волтарианска конфедерация зависеше от един изтощен и износен като крехка тръстика офицер на Апарата Солтан Грис.

И сега беше по-жизненоважно от всякога да отстраня порочната графиня Крек.

Когато излязох в нощта, заклатих юмрук към небето.

— Кълна се във всички звезди, във всички богове и демони на небесната твърд! — извиках. — Независимо от онова, което ми причинявате, аз трябва да надделея! Правете каквото си искате, аз ще унищожа онази ужасна жена!

Смъртоносна клетва.

Говорех сериозно!