Л. Рон Хабърд
В преследване на смъртта (24)

Глава първа

Екранът на Хелър беше празен. Знаех какво ставаше в момента. „Бибипаният“ Рат преместваше Ретранслатора 831 от Флорида във Вирджиния, което ми подсказа, че Хелър вероятно е на път.

Екранът на графиня Крек бе напълно замъглен от интерференцията.

Аз седях неспокойно. Нервите ми бяха в доста лошо състояние след убийството и изнасилването на ченгето. Чудех се защо тия неща ми действат така. Според теорията на психологията няма нито ограничаване, нито лично наказание за престъпленията, освен ако то не е извършено върху теб самия. На мен не ми се беше случило нищо все още. Защо реагирах така? Психологията и психиатрията със сигурност не можеха да грешат. Това беше немислимо. Човек е просто едно животно, което няма нито съвест, нито душа, всъщност е само един долен звяр. Така че това, разбира се, не трябваше да ми въздейства, без значение колко долни неща правя.

За да отклоня мисълта си от това, започнах да обмислям вероятността Торпедо да е толкова луд, че след като сме направили удара, просто да си отиде направо у дома. На него можеше да се разчита само да убива и изнасилва. Можеше да му мине мисълта, че ще дойдат ченгета и ще го чакат заради смъртта на моторизирания патрул.

Излязох и разгледах за коли и път за бягство. Да. Имаше една стара кола, която можех да използвам по спешност. Очевидно я използваха за превозване на тор, ако се съди по вида й, нещо като автомобил, превърнат в камион.

Взех и някои други предпазни мерки.

Като се чувствах по-сигурно, се върнах при екраните си.

Този на Крек бе все още замъглен.

Но какво беше това на екрана на Хелър? Електрически смущения? Гледах внимателно. Да! Замъгляваше се. Рат трябваше да е пристигнал предишната нощ със самолет на гражданската авиация или с автобус. Вероятно е поставил подслушвателен уред на Хелър или наблюдаваше къде отива.

Екранът внезапно стана целият на ивици, а после се възстанови много ясен. Рат трябва да беше изключил Ретранслатор 831.

Гледах към парче земя под приземителните плъзгачи на един товарен хеликоптер. Имаше парцел, покрит с асфалт, обграден от ниски дървета. Завиваше ми се свят да гледам надолу.

Една въжена стълба се развиваше под хеликоптера. Шумът от двигателя и перките влизаше през вратата, която Хелър държеше отворена.

Той погледна към небето: макар че облаците бяха все още светли от лъчите на залеза, над земята се спускаше здрач. Беше около 5,45 следобед. Хелър се придвижи към пилота и го потупа по рамото.

— Благодаря, че ме докарахте! — извика той.

— Винаги сте добре дошъл, мистър Флойд — отвърна пилотът. Хелър беше затворил вратата. Той се промъкна назад в ъгъла с въжетата на товара. Вдигна една малка кожена торбичка, която носеше със себе си, и я окачи на врата си. Подръпна маншетите на черните си работни ръкавици и погледна надолу.

Полюшващата се стълба изчезна по посока на асфалтовия квадрат. Хеликоптерът се спусна по-ниско.

Хелър не си направи труд да стъпва по стъпалата. С едната ръка върху въжето, което съставляваше едната част на стълбата, той се залюля в пространството. Като охлабваше и стягаше хватката си, той се спускаше по пет фута наведнъж надолу по стълбата. Това ме замая и ме накара да се почувствам още по-зле, отколкото вече бях.

Той стигна до края на люлеещата се стълба. Пилотът спусна хеликоптера с още няколко фута. Хелър просто се пусна и падна леко от последните два ярда.

Погледна нагоре към хеликоптера и помаха с ръка. Хеликоптерът се вдигна в небето.

Хелър се огледа. Беше тъмно като по здрач. Внезапно блеснаха светлини. Пластични, цветни и въртящи се. Редици коли по края на асфалта. Голям надпис:

КОЛИ НА ПАЗАРЛЪК ПРИ ХАРВИ

„ФАЛШИФИКАТОРА“ ЛИЙ

ЗА ПОТОМСТВЕНИ ВИРДЖИНЦИ

ПАРИТЕ СЕ ВРЪЩАТ ПОНЯКОГА

О, за мен това беше добра новина. Хелър трябва да беше забравил, че в този град го издирват! Или може би си мислеше, че докладите на ФБР са потулили случая. Вероятно смяташе, че може да се довери на приятеля на починалата Мери Шмек — Харви Лий.

И същият се появи откъм търговския офис. Голям, по-дебел от всякога, Харви Лий застана на осветеното място, готов да каже какво по дяволите става с това спускане на хеликоптера. Не го каза. Видя Хелър. Вторачи се. Отпуснатото му лице сякаш стана бяло. Той за малко да избяга обратно в офиса.

— Здравей, Харви — каза Хелър. — Имаш ли някакви евтини коли?

Това спря Харви Лий. Той се приближи нервно.

— Мери… Мери с теб ли е?

— Няма никой с мен — отвърна Хелър.

— А, добре — каза Харви Лий. — Искаш кола ли? — Без съмнение си припомняше начина, по който Мери Шмек беше смъкнала цената на онзи двуместен закрит кадилак „Брогъм д’Елеганс“.

— Нещо евтино — каза Хелър, — нещо, което мога да използвам, а после да захвърля.

Лукав поглед се появи в очите на продавача на употребявани коли. Той посочи една странна на вид кола: покривът беше изкривен като главата на идиот. Беше доста очукана.

— Онази там. Особена е. Привлича твърде голямо внимание. Френска „Карин“. Можеш да я разпознаеш и от миля. Никой не я иска. Върви. Можеш да я вземеш евтино.

Хелър погледна вътре. Имаше много широка предна седалка и задоволително място зад нея.

— Французите са я направили като кола на сънищата си — каза Харви Лий. — Но хората от околността мислят, че повече прилича на кошмар. Обаче върви добре. Само дето изглежда толкова странно.

— Колко? — попита Хелър.

— Колко имаш? — попита Харви Лий с лукав поглед.

— Триста долара — отвърна Хелър.

— Ще ги взема — веднага каза Харви Лий. Премигнах от изумление. Френската „Карин“ може и да е куча марка — защото всички френски коли са такива, — но просто не можех да си представя, че Харви Лий се лишава от една чуждестранна луксозна кола за шепа центове. Той каза:

— За такава ниска цена обаче не мога да прибавя никаква регистрация или документ за продажба. Канцеларската работа струва пари.

— Трябва ми само за няколко часа — каза Хелър.

— Добре, тогава ще се радвам да я купя обратно, така че дай да я направим 275 — каза Лий, но в очите му се появи особен поглед. — Няма смисъл да вършим канцеларската работа два пъти.

— Добре — каза Хелър и му подаде три банкноти по сто долара.

Той влезе и разгледа странно разположените контролни уреди. Припали колата и я закара до колонката за бензин. Харви Лий напълни резервоара и провери маслото. Имаше нужда от около един литър.

Като му преброи четиридесет долара за обслужването, Хелър попита:

— Сега, къде мога да намеря Стоунуол Бигс?

Лий се замисли за момент. После извъртя очи някъде встрани и каза:

— Стоунуол Бигс е в съда.

— Не е ли малко късничко да е там? — попита Хелър. — Целият град изглежда така, сякаш бомба е паднала.

Лий малко се пооплете. После се опомни и каза:

— Ами откакто изгоря сградата, той ходи вечер и се опитва да върши някаква възстановителна работа. В момента просто има временен заслон. Така че е там.

След два опита Хелър отново запали колата и потегли към главната улица, подмина автобусното депо и после изкачи хълма към съда.

Беше останало много малко — само една мрачна, почистена черупка. Но зад нея беше направена една временна постройка, която да приюти може би жизненоважните служби на окръга и вероятно на града. Здрачът беше много плътен и сградата бе съвсем тъмна.

Хелър угаси двигателя, който вече се беше поизтормозил. Слезе.

От една купчина чакъл зад него незабавно се чу силен и смразяващ глас:

— Горе ръцете! Едно погрешно движение и си мъртъв!

Хелър се извъртя. Единственото, което се виждаше, бе един револвер, зареден и запънат, насочен право към него.

Друг глас откъм предната част на колата:

— Той е, спокойно! Дръж го на мушката, Джо! Арестуван си за кражба на кола от Харви Лий!

Изкисках се от радост. Хитрият Харви Лий! Трябва да е телефонирал бързо и да е вдигнал на крак ченгетата! Сега не само щеше да задържи тристате долара, ами щеше да си получи обратно и колата! А и с какъв съюзник само се сдобих изведнъж! Щяха да задържат Хелър и това щеше да остави графиня Крек напълно открита за Торпедо!

— Подпри се на колата! — каза ченгето отпред, излизайки на открито. — Наблюдавай го, Джо!

— Нямам време за това — каза Хелър. — Не може ли да го отложим за работно време?

— Значи се опитваш да се измъкнеш от цялата работа! Какво още си откраднал? — Първото ченге заплашително пристъпи напред.

— Предавам се — каза Хелър. — Всичко е на задната седалка!

Полицаят накара Хелър да мине напред и да се наведе над капака. След това отвори широко вратата на „Карин“ и надникна в колата.

Внезапно Хелър скочи!

Ритна отворената врата.

Тя полета навътре и блъсна ченгето в краката!

Вратата рикошира и пак се отвори.

Хелър беше зад нея.

Джо стреля иззад купчината чакъл!

Куршумът се удари във вратата!

Ченгето с контузените крака извика:

— Не стреляй, Джо!

Хелър го хвана за яката.

Хвърли го към Джо!

Чу се трясък върху купчината.

С един скок Хелър беше върху тях.

Посегна надолу, сграбчи яките им и блъсна главите им една в друга.

След тъпото кънтене на черепите ченгетата станаха вяли и тихи.

Хелър отвори вратата на временното съдилище. Намери един малък килер. Излезе и замъкна в него изпадналите в безсъзнание ченгета. Взе собствените им белезници и ги заключи с гръб един към друг.

Затръшна вратата на килера зад себе си. Огледа се из тъмния интериор.

— Е — каза той. — Предполагам, че Стоунуол не е тук.

Излезе навън и се качи в „Карин“. След като се помъчи известно време, успя да я запали отново.

Подкара по хълма, подмина автобусната гара и тръгна по щатското шосе към Харви Лий.

Когато „Карин“ влезе в паркинга, Харви Лий очевидно не можа да види кой е зад волана заради странната форма на предното стъкло. Изскочи от офиса, смеейки се. Дойде до колата:

— Е, Джон — каза, като се наведе напред, — виждам, че си взел колата обратно. Бързо стана!

Ръката на Хелър се изстреля навън и го сграбчи за яката на ризата:

— Това е по-бързо — каза той.

Харви Лий издаваше подобни на гаргара звуци.

Хелър отвори вратата, премести ръце върху гърлото му.

— Май не разбираш, че не съм тук, за да си играя на стражари и апаши. Къде има жици?

Като влачеше Харви Лий, той намери някаква жица. Омота я около китките и глезените на Лий. Откри и натисна бутона, който изгаси светлините на паркинга.

— Просто ще затворим заведението — каза той, — за да предотвратим друга мръсни сделки. — Замъкна Лий до „Карин“ и го хвърли отзад през предната седалка.

— Какво се случи с ченгетата? — изстена Лий.

— Някаква спешна работа ги върза в съда — отвърна Хелър. — Сега, преди известно време тази вечер ти зададох един учтив въпрос: къде е Стоунуол Бигс?

Мълчание.

— Ако ми съдействаш, ще забравим тази така наречена сделка. Сега си представи, че не си долен търговец на употребявани коли, представи си, че си екскурзовод. Започвай да водиш. Къде живее Стоунуол Бигс? Или да изляза и да щракна една клечка на тия коли?

Лий започна да бръщолеви напътствия.

Хелър отново мина покрай автобусната гара, сви по една странична улица и, следвайки указанията, спря пред една къща. На пощенската кутия беше изписано името на Стоунуол Бигс.

Хелър паркира колата, влезе през дворната врата и почука на боядисана в бяло врата. Чернокожа старица надникна предпазливо навън.

— Нек’ви млади бели мъжове — извика тя през рамо към вътрешността на къщата.

След това вратата се разтвори широко и там застана Стоунуол Бигс.

Премигнах. От онова, което бях чул, бях сигурен, че е пенсиониран и е в болница. А ето ти го него, макар и попрегърбен от възрастта, в добро здраве и силен.

— Охо, Младши! — извика той. — Боже, т’ва е аслъ голема изненада! — И той тупаше ръката на Хелър грейнал. — Влазай, влазай и отдъхни! Боже, радвам се да т’вида, момче!

Той поведе Хелър към кухнята и го сложи да седне на един стол до масата.

— Ние ядохме. Ти ял ли си? Марси, дай малко от насъщния. Малко от онова пържено свинско със зарзават.

— Я се ного радвам, че си добре — каза Хелър, като разкопча каишките на кожената си торбичка и я постави на един стол.

— А-а, не моат да затрият стара лисица кат мен — каза Стоунуол Бигс. — Мислеха, че с мен е свършено, след кат ме измъкна из оня пожар, обаче бех само поопърлен, само поопърлен. Марси, той верно изглежда малко изпосталял. Побързай с насъщния, та да моем да поговорим.

О-хо, добре, казах си. Задръж ги колкото можеш, Стоунуол Бигс. Не знам кой е в стая №13 на онази болница в Реднек, но графиня Крек ще отиде там и Торпедо ще има шанс.

Марси донесе храната и Хелър започна да яде под загрижения поглед на Стоунуол Бигс. Винаги учтив Имперски офицер, глупакът му, попита:

— При теб всичко наред ли е, мистър Бигс?

— О, не моа са оплача. Макар че съдът вече го нема. Какъв е ветрилник в оная временна сграда! Как е при теб, Младши?

— Не моа са оплача — отвърна Хелър.

Като видя, че гостенинът му е стигнал до кафето, Стоунуол Бигс попита:

— Има л’нещо дет’ моа да напраа за теб, младши?

— Е, налага се. Една млада дама да ти се е обаждала?

Стоунуол Бигс поклати глава:

— Не.

Бях доволен. Графиня Крек въобще не беше тръгнала по тази следа. Вероятно следваше друга линия. Торпедо щеше да има предостатъчно време и възможност.

Хелър поседя малко там. Довърши си кафето.

— Мистър Бигс, — каза той най-накрая, — оная нощ кат те видях, останах с впечатлението, че сигур знаеш повече за раждането, отколкото каза.

— Е, т’ва е така, младши. Но не много. Ако ж’тъ поуспокои, ж’ти каа. Ама са страхувам, че нема.

— Ж’съ радвам да го чуя — каза Хелър.

— Ами, е’на нощ преди има-нема петнаесе години, доктора беше бая пиян. Той се натрескваше мно’о пъти, та се зачудих и като окръжен съдия си казах, че и’ам право да знам. Така че полюб’питствах и той каза: „Много подли неща съм сторил в живота си, но поне не съм убивал ония двамата“. Т’ва е сичко, дет’ каза.

— Абе нали са носеа слухове за онова момиче Стайлс, което било на север в некакво шоу и се върнало омъжено за Делбърт Джон Роксентър. Тя целата са подула, а мъжът го немало. Но момичето изчезнало и приказките замлъкнали.

— Сигур си дошъл, ’щото мислиш, че баба ти и дедо ти са били убити. Но, Младши, никогаш нема да докажеш нищо. Началника тук е и окръжен шериф, а той ж’си продаде душата за порция бело прахче, той такова, боцка са де. Па и дори да е било странна автомобилна катастрофа, по-вероятно бомба, никогаш нема да намериш доказателство. Та т’ва е сичко дето знам, Младши. — Той поседя известно време така. После каза: — Вече требе да си пълнолетен. Мое да помогнеш да построим наново съда. Струва пари, щот си е работа. Даже на кучетата са плаща в днешно време.

— Как му беше името на оня лекар? — попита Хелър.

— Тремор Грейвз, доктора. Той беше местният фелдшер тука, имаше си собствена болница. Ама къркаше здраво. Беше в почивен дом известно време, обаче чувам, че тоя месец рематизма му ного го стегнал, та го закарали в болница.

— Къде? — попита Хелър.

— Нек’ъв негов приятел лекар на име Прайс. Има си частна болница, „Алтапрайс“, оттатък в Реднек. Местенце за милионери.

— Мистър Бигс, моа ли да та помола да м’ напрайш тая услуга и да м’ покажеш пътя дотам?

— Ама разбира се, Младши. Тя е само на окол’ петнаесе мили. — Той отиде и взе палтото и шапката си.

Хелър благодари на Марси за яденето и тя грейна.

Излязоха.

Хелър се ококори.

КОЛАТА Я НЯМАШЕ!

Хитрият Харви Лий очевидно се беше отвързал и вероятно с друг комплект ключове беше отмъкнал колата!

Бигс явно предполагаше, че някой просто е докарал Хелър, защото отвори гаража встрани до къщата и отключи вратата на един стар хубав „Буик“.

С поглед, вперен по посока на паркинга на Харви Лий и вероятно мислейки за бъдещо отмъщение, Хелър се пъхна в „Буика“. Бигс го изкара на заден ход и потеглиха.

Мислех напрегнато.

Все още имаше начин да бъде спрян Хелър, а Торпедо да има шанс.

Грабнах телефона. Като казах на операторката, че става въпрос за спешен случай на ФБР, тя бързо ме свърза с полицейския шеф на Феър Оукс. Той явно си беше вкъщи. Беше задъхан.

— Обажда се агент на ФБР — казах. — Току-що получихме данни по сателита, че синът ви, Джо, и един друг офицер са вързани в някакъв килер в съда. Харви Лий е свидетел на една кражба на кола. Мъжът, когото търсите, е в стар буик и е тръгнал към стая №13 на болницата „Алтапрайс“ в Реднек. Ако карате бързо, можете да го пресрещнете по пътя!

— Исусе! — възкликна шефът. — Това потвърждава току-що докладваното от Харви Лий. Тръгваме!

Затворих.

Грейнах. Хелър щеше да бъде спрян.

На Торпедо щеше да му се отвори възможност!