Л. Рон Хабърд
В преследване на смъртта (53)

Глава седма

Чудех се какво ще направи сега. Апаратът никога не би действал по този начин, така че бях в пълна в мъгла. Той би трябвало да остави Номер 81 да се блъсне в брега и да се разбие от само себе си на парчета, след което да си продължи щастливо по пътя. Не можеш да ги разбереш тия хора от флотата!

Следващото ми предположение беше, че ще я отведе в по-дълбока вода и ще я потопи с всичките хора на нея. Може би си мислеше, че това ще унищожи доказателствата. По протежението на брега на Джърси имаше къщи. Може би не искаше свидетели.

Веднага щом откриех какво има намерение да прави, можех да се обадя на капитан Грампър и да го оставя да организира други ефективни стъпки за справяне с положението.

Хелър отведе Номер 81 доста навътре, след което се върна с бавна скорост към носещия се морски скиф. Изравни патрулния катер успоредно с него. Взе едно въже и го прикрепи към подпората на фордека на морския скиф, а след това го хвърли около кърмата на кораба на бреговата охрана и го стегна към извисяващите се лостове за теглене. После се върна на предната палуба на Номер 81.

Той издърпа един по един в салона изпадналите в безсъзнание членове на екипажа. Върна се и събра пушките, а също и няколко шапки и после ги хвърли при телата.

Погледна към дулото на оръдието. То наистина беше разтопено. Беше все още горещо и пушеше. Той намери един пожарогасител с въглероден двуокис и напръска дулото, вероятно за да го изстуди. После вдигна брезентовото му покритие и го завърза здраво, вероятно за да прикрие странната повреда.

След това погледна към онова, което беше останало от антените: просто локвички разтопен метал. Той съвсем методично изтърка сребристите капчици и ги изхвърли зад борда.

Взе сака си и извади ножици, след което почисти остатъците от антените, така че те започнаха да изглеждат като срязани, а не разтопени.

След като беше направено и това, той прикрепи късо парче тел към един от остатъците и го остави да стърчи.

Отиде в един кабинет на кораба и започна да разглежда рафтовете с книга. Намери упътване, в което бяха показани униформите и пълния екипаж на бреговата охрана.

Той се върна отново в салона и се вгледа в полегналите на пода тела.

Очевидно доволен, той се наведе и започна да разглежда постовете и нашивките. Намери коя униформа беше на най-старшия на борда и взе дрехите му.

Върна се на мостика.

Нагласи клапите да работят в посока напред и много скоро, издигайки морския скиф, накара Номер 81 да се движи надолу по крайбрежието с бавна скорост. Остави го на автопилот.

Върна се при радиото и увеличи силата на звука му. Разбира се, чуваше се постоянно бърборене, доста неотчетливо заради липсата на кой знае колко антени, което викаше Номер 81 да се обади.

Хелър взе микрофона. Потвърди връзката.

Глас от високоговорителя:

— Какво става? Не можем да установим връзка с вас!

— Имахме един малък проблем — каза Хелър.

— Хващаме ви само на сигнал 3 тук. Едвам ви чувам.

Хелър извика в микрофона, като оставяше необходимото място между думите:

— Имахме малко произшествие с радиото и моторите. Нищо сериозно. Всички са малко гроги. Залавянето е успешно. Продължаваме надолу по крайбрежието с намалена скорост. — Той започна да имитира с гласа си постепенно замиране на звука. — Радиото е на път да откаже. Ще се видим утре следобед…

— Повторете последното изречение, моля.

Хелър остави микрофона и се върна, за да наблюдава красивия ден.

Имаше нещо в поведението му, може би в начина, по който подпря лакътя си на радара и обхвана с ръце брадичката си. Хелър може да докара някого до абсолютна лудост с подобни неща!

Полудях. Обадих се на капитан Грампър.

— Сега пък какво има? — попита той.

Беше ми на върха на езика да му изкрещя, че един извънземен току-що е превзел бързия му патрулен катер. Овладях се навреме. Щеше да прозвучи странно.

— Човекът — казах аз, — който се очакваше да заловите, току-що ПРЕВЗЕ НОМЕР 81!

— О, не мисля така — отвърна Грампър. — Току-що получихме съобщение тук, че след смела морска битка, напълно съответстваща на съществуващите строги изисквания на бреговата охрана, залавянето е било извършено.

— Не са ви казали всичко! — изръмжах аз.

— Е, наистина са имали някакви проблеми. В моторите и радиото. Но са се справили с положението.

— Вие не сте във връзка с това плавателно средство!

— Е, както ви казах, имат проблеми с радиото.

— А защо се насочва на юг, вместо на север?

— О, така ли? — възкликна Грампър. После след известно време: — Но базата му е на юг.

— Слушай, Грампър, ако ти е ценна възложената работа, по-добре изпрати кораби и самолети и си възстанови плавателното средство.

— Да, сър! Веднага, сър!

Затворих. Бях ги отърсил от самодоволството им. Каква паплач! Да позволят на един извънземен Имперски офицер да влезе съвсем безпроблемно и да отнеме един от корабите им!

Това ме ядоса не на шега, докато трябваше да седя и да наблюдавам екрана на Хелър.

Той явно намираше чайките доста интересни.

После се ПРОЗЯ!

Най-накрая се зае с нещо. Провери морската карта и някои ориентири. Щеше да мине направо през пролива Манаскуан, Нямаше намерение да минава през вътрешнокрайбрежния воден път, който се отдалечаваше от брега! Той просто продължаваше надолу по крайбрежието на широкия Атлантик! Той даже се отдалечаваше все повече от брега. Вече не се различаваха къщите.

Започна да се рови в радиоданните за пътуването. Откри съобщението, което насочваше екипажа да пресече пътя му.

— Хм — каза той. — Силни изрази.

Той надникна в корабния дневник, където беше отбелязано времето, в което най-напред го бяха забелязали, а след това кратките бележки по отношение на преследването. Те внезапно спираха с отметката за неговото послание със сигналната лампа към тях за моторите им.

Хелър взе сака и погледна в него. Извади малко мускалче. Изтри много внимателно всичките бележки от момента на първото му забелязване.

Взе парче хартия и упражни калиграфия на базата на по-раншните бележки в дневника.

После, вместо „забелязан морски скиф 329-478А“ той написа: „забелязано отвратително морско чудовище — оранжеви криле, пурпурни рогове, има огнен дъх, триста фута на дължина. Говори скандинавски“.

Той написа следващата бележка: „Започваме преследване. Морското чудовище пътува с 48 възела.“

После продължи: „Морското чудовище се нахвърли върху кораба. Иска кафе“. След това, като вкарваше подходящо време, изписа: „Вече се качи на носа. Разтапя оръдието с огнения си дъх. Изяде антените. Екипажът припадна, с изключение на мен. Сбогом, жесток свят“.

В небето се чу рев на мотори. Хелър погледна навън. Три хеликоптера бързо застигаха бавнодвижещия се патрулен плавателен съд.

Този, който водеше, се спусна съвсем наблизо.

Хелър извади ръка от кабината на лоцмана и помаха.

ТРИТЕ ХЕЛИКОПТЕРА СЕ ОТДАЛЕЧИХА!

Бесен, се свързах с Грампър.

— Изиграват ви! — изкрещях аз. — Онзи патрулен плавателен съд е в ръцете на врага!

— О, я стига вече — каза Грампър. — Нещата стоят така, както ви казах. Вече теглим морския скиф. А един от пилотите даже е разпознал главния морски старшина, който е капитан на катера. Старшина Джайв, един от най-способните чернокожи, които имаме. Моля ви, мистър Суиндъл и Крауч, не можете ли да ни оставите да се върнем към нормалните си задължения? Работата на бреговата охрана е ефикасна и безупречна.

Телефонът падна от ръката ми.

Седях като гръмнат.

В началото си бях помислил, че ченгетата не бяха разпознали Хелър на Хъдсънското пристанище, защото те всички бяха виждали Гениалното хлапе по телевизията и си мислеха, че търсят стърчащи зъби и очила. А сега истината излезе наяве. Той го беше направил в бара „Борсов агент“!

„Бибипан“ Спърк! С тази перука не можеш да различиш истинското лице на някого!

Хелър беше използвал същия трик, който беше изиграл в Кънектикът! Тъй като носеше черни памучни ръкавици, нито аз, нито който и да било друг беше успял да види ръцете му.

Наблюдавах много внимателно. И най-сетне се убедих като видях отражението в стъклото на лоцманската кабина. Хелър беше с черно лице! А всички чернокожи изглеждат по един и същи начин на белите. Не е чудно, че денят беше изглеждал толкова красиво безоблачен! Той носеше светлокафяви контактни лещи!

„Бибипан“ Хелър! Как можеш да следиш такъв човек!

Тогава направих единственото нещо, което можех да направя. Обадих се на началника на пристанището в Атлантик сити. Казах му:

— Аз съм агент на ФБР. Трябва да ви кажа, че по-късно днес или довечера ще бъде направен опит да бъде превзет или взривен „Златен залез“.

— Исусе Христе! — възкликна той. — Ако се взриви кораб с такава големина, ще се задръсти цялото пристанище! — Той беше ужасен.

— Точно така — казах аз. — Така че пригответе кораба за нападение и го приведете в пълна бойна готовност. Не разрешавайте никакви съдове да се приближават до него, особено ако са на бреговата охрана.

— Бреговата охрана? — възкликна той. — Защо не?

— По-побъркани са, отколкото изглеждат — казах аз. — Прахосват си корабите наляво и надясно и няма да ви послушат. Но най-важното е: саботьорът е чернокож, най-злият и измамен „бибипец“, който някой някога е виждал. Ако го зърнете, дори не искайте паролата. Стреляйте без предупреждение.

Той обеща категорично да направи така.