Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мисия Земя (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Death Quest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, начална корекция и форматиране
vax (2016 г.)
Допълнителна корекция
taliezin (2017)

Издание:

Автор: Л. Рон Хабърд

Заглавие: В преследване на смъртта

Преводач: Мария Думбалакова

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Вузев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфия“ АД — Пловдив

Редактор: Владимир Зарков

ISBN: 954-422-041-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1871

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

След една ужасна нощ се събудих за още по-ужасни неща.

През цялата нощ бях сънувал кошмар, в който съм Хелър, а Мийли — моята стара хазяйка на Волтар — ме съди за подправяне на брак с мъртвата любовница на полковника на Батальона на смъртта, който беше удушен от Торпедо.

Пред мен стоеше мис Пинч. Беше облечена в рокля от тънък муселин — нещо много нетипично за нея. Беше извадила един черен костюм като ония, с които погребват хората на тази планета. Старият евреин трябва да е бил предвидлив магазинер, за да включи такъв екип в гардероба ми.

Облякох се като автомат. Някъде надалече чух пукот: прозвуча като оръдеен залп, точно като последния салют, преди да те погребат. Мис Пинч каза, че Кенди току-що отворила и затворила хладилника. Не й повярвах.

Излязохме. До бордюра стоеше една кола под наем, „Датсун“. Мис Пинч седна зад волана. Кенди излезе, облечена в черна пелерина. Мис Пинч също беше с такава пелерина, макар че не я бях видял да я облича.

— О, много сме сериозни за сватбен ден — каза Кенди и включи радиото в колата. Пак вървеше онази песен за умирането.

Мис Пинч караше майсторски и с голяма скорост. Тя изглежда знаеше къде точно отива и очевидно беше ходила там и преди. Движехме се по транзитни пътища и много скоро излязохме на Мерит Паркуей, далеч от всички небостъргачи и фрашкани улици. Имах смътното усещане, че се возя в кола. Но един „Датсун“ не е дълга черна лимузина. Той подскача и се клатушка. Успокоявах се, защото подскачането ме подсещаше, че съм все още жив.

— Къде отиваме? — попитах тихо от задната седалка.

Те не отговориха.

Час и половина след като бяхме излезли от Ню Йорк, започнахме да търсим място за паркиране. Табелите показваха, че сме в:

ХАРТФОРД

КЪНЕКТИКЪТ

НАСЕЛЕНИЕ 819 432 1/2

ДОМЪТ НА „КОЛТА“

ПАТЕНТНИ ОГНЕСТРЕЛНИ ОРЪЖИЯ

Вече знаех защо сме дошли тук. Щяха да ме застрелят.

Не след дълго крачехме в градския съвет, следвайки знаци, като „Опасност отпред“ и „Брак“. Не се утеших кой знае колко като разбрах, че „опасност отпред“ се отнася за отдела по уличния трафик. Аз си знаех за какво се отнасят. Една купчина изплашени мъже и радостни жени стояха на опашка.

Със спокоен убийствен глас мис Пинч каза:

— Всичко е уредено предварително чрез частен детектив.

— Мислех си, че частните детективи идват след брака — вмъкнах аз.

— Мълчи. Всички документи са в ред. Всичко, което трябва да кажеш, е „да“.

— Да — казах аз.

— Не тук, глупако. Когато влезем при чиновника. Редицата от двойки се придвижваше напред с обезпокоителна скорост.

Кенди и мис Пинч свалиха черните си пелерини. Кенди беше в сватбена рокля. Мис Пинч беше облечена като шаферка.

С внезапността на природен катаклизъм влязохме в залата за бракосъчетаване. Един чиновник с посивяла коса не вдигна поглед. Мис Пинч пъхна документите под носа му.

Огледах се за път за бягство. Нямаше никакъв.

Служителят каза:

— ТиКендиЛикърисвземашлитозимъжзасвойразгоненсъпруг?

— Да — отвърна Кенди.

— ТиСултанБейвземашлитазиженазасвояразгоненасъпруга?

Някакъв остър инструмент в ръцете на мис Пинч ме ръгна.

— Ау! — отвърнах аз.

Служителя вдигна едно чукче и го приземи върху бюрото с остър звук. Каза с бързия си, тананикащ глас:

СвласттададенамиотщатаКънектикътазвиосъждамнабрак. Подпишетесевкнигата. Платетенакасата.

Кенди се подписа. Мис Пинч беше стиснала здраво китката ми. Всичко ми изглеждаше отдалечено и мъгливо. Подписах нещо.

Двамата свидетели, които изглежда бяха на постоянна служба, се подписаха в книгата. Загърмяха машини за удряне на печати. Изреваха копирни машини.

Мис Пинч затвори тефтерчето си.

Излязохме на улицата.

Те се качиха в „Датсуна“.

— Обърни се с гръб — каза Кенди.

— И не се опитвай да избягаш — каза Пинч.

В „Датсуна“ се чу боричкане.

— Влизай — каза мис Пинч.

Обърнах се. На средата на паркинга и пред очите на всички, освен моите, момичетата си бяха сменили роклите.

Мис Пинч, сега в сватбената рокля, караше навъсено на север.

Нещо ме притесняваше. Не можех да разбера точно какво. Имаше нещо странно в онази церемония.

Изминахме около трийсет и пет мили. Една табела указваше, че сме в:

СПРИНГФИЙЛД

МАСАЧУЗЕТС

НАСЕЛЕНИЕ 167 500 2/3

На друга пишеше:

АМЕРИКАНСКИ ЗАВОД ЗА ОРЪЖИЯ

МАЛОКАЛИБРЕНИ ОРЪЖИЯ

ДОМ НА ПУШКИТЕ „СПРИНГФИЙЛД И ГАРЪНД“

Сега вече бях сигурен, че ще ме застрелят.

Не след дълго стояхме в церемониалната зала на градския съвет. Погледът ми беше малко замъглен, но можех да се закълна, че пред нас стои същият мъж, който беше и в Хартфорд и се чудех как е могъл да измине разстоянието по-бързо от нас. Но датсуните не са много бързи коли.

Облечена в сватбената си рокля, мис Пинч ме стискаше здраво за ръката, макар и да държеше букет.

Служителят каза:

— ТиАдораПинчвземашлитозимъжзасвойразгоненсъпруг? ТиСултанБейвземашлитазиженазасвояразгоненасъпруга? Подпишетесевкнигата. Платетенакасата. Следващият.

Някой буташе ръката ми, за да подпиша. Изведнъж видях какво пиша:

Султан Бей!

Аз не пишех Инксуич. Пишех името, което наистина имах на Земята!

— Почакайте! — изкрещях.

Как можеше да се случи това? Пинч не знаеше това име. Тя мислеше, че се казвам Инксуич. Служителят и всички останали ме гледаха.

— Това е грешно име! — изкрещях аз.

Те се вторачиха в мен.

— Той си помисли, че е в Бостън — каза Пинч.

Всички се засмяха.

Изкараха ме на улицата с острите краища на тела от букета, впити в плътта ми отстрани.

— Мислех, че ще се оженя под името Инксуич! — изстенах.

— Ти имаш една лоша черта — каза Пинч. — Ако си искал да мислим, че кодовото име от ФБР е истинското ти, в съня си нямаше да дърдориш на някакъв чуждоземен език, който би могъл да е и турски, и нямаше да зарязваш най-използвания си паспорт и свидетелството за раждане насам-натам. За удобство ще продължим да те наричаме Инксуич. Но друг път не се опитвай да играеш подобни номера! Ти си съвсем законно женен, Султан Бей.

Нещо в мен прещрака. Започнах да дърдоря. Чух се да казвам:

— Истинското ми име е Джетеро Хелър.

— Глупости — каза Кенди, като се засмя. — Следващия път ще станеш „офицер Грис“ — другото име, което крещиш в съня си.

— Не, Султан Бей — каза мисис Бей, по баща Пинч. — Веднага вземи решение. За добро или за зло, ти си нашият законен съпруг и дори да не си кой знае колко добър, ще трябва да свикнем с това, а ти също. Трябва да се примириш с факта, че сега си може би най-жененият мъж на цялото Източно крайбрежие. Няма връщане назад. Хайде да изядем по един хамбургер и да си ходим в къщи.