Л. Рон Хабърд
В преследване на смъртта (61)

Глава втора

Беше изцяло и напълно по вина на смесицата от наркотици и шампанско. Срамувам се да си призная, че важността на онова, което току-що бях видял и чул, въобще не получи никакво отражение в мен. Доброволно признавам, че това беше най-големият пропуск в цялата ми кариера. Това показва какво могат да направят с човека наркотиците и алкохолът: хората трябва да внимават, а малките деца — да бъдат предупреждавани. Съдбите на нации и империи висяха на косъм в онзи момент, а всичко, за което аз мислех, беше моето УЖАСНО главоболие.

На вратата се позвъни и втората катастрофа на деня започна с всичките си зловещи загатвания, но аз отново не ги долових.

Като си мислех, че беше някое от онези „бибипани“ момчета от вестниците, които искат да ви абонират за нещо, което вече получавате, с цел да получат пътуване с платени всички разноски за реформиране на училището, вдървено се увих в халата за баня и по боси крака отидох да отворя предната врата.

ТИЙНИ!!!

Бързо затръшнах вратата. Сложих веригата. Завих най-големите болтове на местата им. Върнах се в предната стая и спуснах плътно кепенците, след което поставих резетата от ковано желязо. Когато свърших, се облегнах на единия от затворените кепенци задъхан.

Върнах се към предната врата и я проверих. Беше здраво заключена.

Боже мой, какво правеше Тийни тук, през работно време, особено, когато бях съвсем сам в къщата? Да ви кажа честно — главоболието така се беше повишило, че беше стигнало до онази точка, в която едва виждах.

Заклатушках се към хладилника и извадих малко лед. Сложих го на челото си. Подейства ми добре, но не кой знае колко.

Като залитах по малко заради последиците от шока, опипах пътя до задната стая.

Заковах се на едно място.

Помислих си, че имам халюцинации. Казват, че марихуаната може да причини такива.

Просто като ясен ден видях двойника, който изглеждаше точно като Тийни, да се прехвърля през горния край на градинската ограда, да минава върху няколко дървени решетки, да влиза през задната врата, да сваля палтото си и да сяда в един фотьойл.

Не можех да повярвам на очите си. ПРИВИЖДАХА ми се разни работи!

Тя седеше точно пред мен с раздалечени колена. Това възвърна реалността на света. Имах си работа с ексхибиционистка. Ако тя някога достигнеше зрелост — в което се съмнявах заради начина, по който ме вбесяваше — тя вероятно щеше да стане модел за несъществуващи женски дрехи. Не, жена знаменитост! Да, ексхибиционистка е добре казано. За нещастие истинска, а не халюцинация. Бог да благослови психологията!

Тя ме погледна с преголемите си очи. Изтри с обратната страна на дланта твърде големите си устни.

— ТРЯБВА ДА ЗАВЪРША ОБРАЗОВАНИЕТО СИ! — каза тя умоляващо.

О, Боже мили, тя не си ли даваше сметка, че сме сами в къщата? Че наблизо няма никой, който да ме защити или предпази от ноктите й?

— НЕ! — изкрещях аз. — Какво правиш тук по време на работния ден?

— Уволниха ме. И всичко това, защото не съм достатъчно образована.

— Не могат да те уволнят заради това.

— Напротив. Той направи точно така. И плановете на Пинчи за мен са напълно разрушени. И всичко това, понеже ми липсват инструкции.

— Това не е възможно.

— Напротив, възможно е. Свършиха ми марките, които трябваше да ближа, и влязох в кабинета на Роксентър. А там той — паднал на колене пред едно момче от асансьора и му го прави като луд. Та аз му казвам: „Не, не! Не е това правилният начин, по който се прави!“. Седнах на бюрото, издърпах си нагоре полата и посегнах към момчето от асансьора, за да им покажа онова, което съм научила тук.

Тя подсмръкна силно и изтри една капка.

— Но аз просто не успях да го направя както трябва, защото Роксентър ми крещеше, че съм тъпо хлапе, след което накара хората от охраната да ме изхвърлят от сградата. Разбираш ли? Лакътят ми е ожулен и освен това си загубих шапката. Дори не искаха да ми върнат бикините. Така че дойдох при теб да помоля… Ти не ме слушаш!

— ИМАМ УЖАСНО ГЛАВОБОЛИЕ И НЕ ИСКАМ ОЩЕ ДА ТЕ ТЪРПЯ!

— О, марихуаната. Аз се чудех дали ще те заболи главата, когато те видях да пиеш шампанско с нея. Трябва да се учиш от живота за тия неща. Гърлото ти сухо ли е?

— Едва говоря.

— Виждаш ли какво може да направи липсата на образование? Така се случи, че аз знам нещичко за марихуаната, както и всяко друго дете от училище. Седни ей там.

Не отидох никъде. Главата ми се чувстваше така, сякаш щеше да избухне всеки момент само при едно премигване с очите. Вината беше нейна — както предишната вечер, така и внезапното й появяване днес.

Тя нещо се суетеше в предната стая. Изведнъж се върна:

— Музиката е това, с което трябва да приемаш марихуаната. Те вървят ръка за ръка. Така че сложих една нова неопънк рок плоча. Почти веднага ще се почувстваш добре.

Огромните стереоколони в предната стая цъкнаха, когато иглата се спусна. Започна да бие барабан. От всеки удар на пръчката ми изскачаха очните ябълки! Китари пищяха, а един хор ревеше:

Подсъзнателен, подсъзнателен.

Една малка количка

и едно малко момиче

се качили по едно дърво.

ПЛЯС!

Малка къщичка и малко момченце

паднаха от дървото!

ПЛЯС!

Малката количка и

малкото бебе паднаха от дървото

ПЛЯС!

Къде беше НАСА, къде беше НАСА

къде беше НАСА???

ПЛЯС!

— Сега чувстваш ли се по-добре? — попита Тийни.

— О, Боже мой, не! — извиках аз.

— Аха! — възкликна Тийни. — Трябва да балансираш нещата. Твърде много музика и недостатъчно марихуана. Просто си стой там.

Чувах я как ровичка в бюфетите на предната стая. После още едно „Аха!“ и после се върна с нещо, което изглеждаше като музейна скулптура. Тя тъпчеше зелени листа и пъпки във върха му. Имаше тръбичка.

— Това — каза тя с вид на човек, който знае много — се нарича индийски коноп или „карбуратор“. Тъй като димът минава през вода, не ти дразни гърлото. — Тя го запали и започна да пуши. — Възрастните могат понякога да бъдат много необразовани — каза тя, — и не бива да се срамуват да питат онези, които знаят. Аз СЪМ образована в някои неща. Проблемът е, че НЕ СЪМ образована по жизненоважни въпроси. Сега вземи този чибук и си дръпни дълго и бавно. Задръж дима в белите си дробове, докато можеш, и после издишай.

Опитах се да избягам от чибука, но беше много болезнено да си извъртя главата. Оставих я да ми го сложи в устата. Не можех да се почувствам по-зле, така че правех, каквото ми каже.

— Сега отново — инструктира ме тя.

Направих го отново.

— И пак — повтори тя.

Направих го. Лека мъгла започна да се събира около мен. Усетих, че се възнасям.

— Сега по-добре ли е главоболието ти?

Предпазливо открих, че мога да мърдам главата си с по-малка агония.

— Ето — каза тя. — Виждаш ли предимството на това да си образован по някои въпроси? — Тя дръпна два пъти и след това остави лулата настрани. — Не искам да се надрусаш — каза тя, — тъй като трябва да говоря с теб.

— Не искам да ти изглеждам неблагодарен — казах аз, като се чувствах странно разглобен, — но е по-добре да си тръгваш. — Бях сигурен, че облекчението е моментно и че главоболието може би щеше да се върне даже влошено.

— Не. Аз не зная достатъчно — каза тя.

— Изглежда знаеш твърде „бибипски“ много за твоята възраст — казах аз.

— Е — каза Тийни, — аз не съм като другите тийнейджъри, които познаваш. Аз съм различна. Имам си душевен проблем.

— Сигурен съм, че е така — отвърнах аз.

— Знаеш ли какво — каза тя, — загубих родителите си, когато бях осемгодишна. Бяха изпратени на електрическия стол, защото убиха родителите си, за да спрат да изплащат вноските за къщата. Станах повереница на съда и ми назначиха един алкохолик като мой настойник, а той имаше навик да ме бие и да ме заключва в един килер, когато не успеех да намеря достатъчно за ядене в кофите за боклук. Но не това беше моят душевен проблем.

— За бога — казах аз, — тогава КОЙ БЕШЕ твоят душевен проблем?

— Хиперактивност. Знаеш ли, аз много обичах спортовете и се захващах с всеки един от тях. Бях във всеки училищен отбор, в който можех да се запиша и даже спечелих един шампионат по скейтборд. Един ден училищният психиатър забеляза това и много се разтревожи. Той постави диагнозата много бързо и съвсем навреме. Хиперактивност. След това каза, че имам нужда от много секс, за да се поддържам спокойна. Каза им, че не мога да продължа в училище, освен ако не получа компетентна професионална помощ. Даже ми даде първия сеанс от лечението сам. Показа ми как да му слизам под кръста и аз го направих.

— Чакай малко — казах. — Това е блудство с непълнолетна. Наказва се от закона.

— О, не. Ти не разбираш. Моят настойник — той умря от пиянството си преди три години и никога не назначиха друг на неговото място заради обикновените юридически отлагания — каза на съдията, че лечението така ме изморява, че не мога да се ровя из кофите. Аз бях там. Съдията обясни, че психиатрите и психолозите са професионалисти и не са зависими от обикновения закон: могат даже да убиват хора и нищо не може да се промени по този въпрос, защото те всъщност работят с правителството и съда и точно като тях са над закона. Те могат да направят каквото си поискат с който и да било, поверен на техните грижи. Даже да го убият. Бях изненадана, когато моят настойник го постави под въпрос, защото в училище винаги са ни учили, че психиатрите и психолозите са нещо като свещени. Но това е просто една тайфа конски „бибипци“. Вече знам това.

— Ей, оха — казах аз. — Твърде си млада, за да знаеш за какво говориш!

— Не съм! Точно така казва и Пинчи. Те са една тайфа шовинистични свини. Те лъжат!

— За какво? — попитах със самочувствието на по-стар. Идеята на тази тийнейджърка, която говореше за моите най-свещени вярвания, накара кръвта ми да закипи със или без марихуана. — Те са самото олицетворение на истината! Ти не разбираш: те се занимават с НАУКА! Те никога не лъжат.

— По дяволите, как да не го правят! — каза Тийни. — Чуй това: онзи психиатър ме обърна към училищния психолог, който трябваше да продължи лечението и психологът повтори същото нещо — той ми беше казвал още от първия път, че не трябва да гълтам или инак ще забременея. Но понякога просто не можех да се въздържа. И тогава училищният психолог, когато ме лекуваше, ми казваше същото нещо, обаче аз не можех да не гълтам, а не забременях.

— Слушай сега — казах аз непреклонно, напълно забравил факта, че вероятно говори марихуаната. — Такива мъже обикновено са стерилни. Те са били оперирани, за да не поставят в неловко положение съпрузите, чиито съпруги лекуват. Така че ти просто не доказваш нищо!

— О, така ли? — възкликна тя, на свой ред със самочувствието на по-старши. — Тогава я чуй това, момченце: училищният психолог имаше много душевно болни момчета в училището. Те бяха класифицирани като свръхсексуални. И той имаше навик да ги подрежда в кабинета си и да им слиза под кръста, за да ги охлади. Почти през ден той натрупваше много случаи, така че изпращаше някого да ме извини от часовете, за да мога да отида и да му помогна. Той стоеше отстрани и гледаше. Имаше толкова много от онези момчета понякога, че едва успявах да си поема дъх след едното, преди да направя, каквото трябва на другото. Беше бърза клинична линия, да ти кажа честно. А някои от онези момчета бяха на около 15–16 и доста пенести. Човек просто не можеше да не преглъща! И аз никога не забременях. Така че…

Смаяно започнах да си давам сметка, че в известен смисъл тя е права.

— Но не по тази причина бях против онзи „бибипан“ психолог — каза тя! — О, да, когато свършех, той ме целуваше и ми казваше колко добро момиче съм и ми даваше полагащото ми се лечение, което се състоеше в това да му го направя на него. НО нито един бибипан път той не ми предложи и най-малката критична думица, да ме наставлява или нещо такова. Той просто стоеше там, гледаше и не се издаваше. Така че никога не получих първокласно образование. Такава работа изисква наставление… Ти отново не ме слушаш.

Марихуаната не си беше свършила работата. Или пък дори да го беше направила, тази раздрънкана „бибипка“ влошаваше състоянието ми.

— Чувствам се ужасно — казах аз. — Моля те, тръгни си.

— Хей — каза тя, — има и други неща, които те карат да се чувстваш по-добре. Може никога да не съм получила подходящото образование в него, но опитът малко или много си казва думата.

Преди да разбера какво става, тя беше дошла, коленичила пред мен и сваляше халата ми. Погледна ме с прекалено големите си очи и каза:

— Тази терапия ще помогне.

Погледнах надолу към нея, без да осъзнавам в първия момент какво всъщност прави.

Тогава изведнъж ми хрумна ужасна мисъл.

— Утанч! — извиках аз. — Не трябва да те предавам!

Скочих от стола си, сякаш бях изстрелян от катапулт.

Тийни беше отхвърлена назад върху „бибипа“ си с ужасен подскок.

Тя ме погледна наранено.

— Виждаш ли — каза тя, — не съм достатъчно обучена дори да правя това!

— МАХАЙ СЕ ОТТУК! — измучах й аз.

Тя просто си седеше там и ме гледаше втренчено.

Бях объркан, а също и изплашен. Не можеше въобще да се каже какво може да направи това тийнейджърско женско чудовище в следващата минута.

Отстъпих назад. Препънах се в една табуретка и се приземих по гръб.

Тя скочи от пода като подплашена пантера.

Втурна се й ме яхна!

Блъснах я с огромна сила!

Тя полетя през стаята, удари се в стената и седна в дъното й с трясък.

Стана. Разходи се малко по начина, по който го прави човек, когото не го свърта, погледна ме малко ядосано, а след това отиде в предната стая и сложи друга плоча.

Барабаните бумтяха достатъчно силно, за да повдигат болящата ме коса с по половин инч при всеки удар!

Появи се виещ писклив глас. Мъж? Жена? Кой можеше да каже? Между думкането и виенето на китарите и ехото на един хорал песента вървеше така:

Не спирай моето бибипане!

Водопровода не задръствай

с твърде дълго гушкане!

Ти дрънкането продължавай!

По хълбока си тропай в такт!

Лентяйствам — туй прекрасно знам

А то не подобава никак нам.

Но инак пък се вкочанявам,

когато спреш да ме бибипаш!

Парчето свършваше с изстрел от пистолет и тъп удар от падането на тяло. След това един груб глас каза: „Така им се пада!“.

След обезобразяващия ефект на барабаните върху мозъка ми, се почувствах така, сякаш изстрелът беше минал право през измъчения ми черен.

Тийни се върна, въртейки плитката си.

— Е, сега как е? Няма ли го вече главоболието ти?

Усещах твърде силна болка, за да стана от пода и да намеря пистолет, с който да я застрелям.

— „Бибипка“ ти — скръцнах зловещо със зъби. — Махай се оттук и то веднага, веднага, веднага!

— Аха, така ли било! — каза тя възмутено. — Аз само се опитвам да ти помогна. — Очите й станаха смъртоносни. Тя тропнах крак. — Проблемът с тебе, „бибипецо“, е много ясен! Ти си МИЖИТУРКА! Опитвам се да ти подам ръка, а ти какво правиш? Плюеш ме! Ти не знаеш какво е почтеност! Къде, по дяволите, са маниерите ти? Чуй сега, „бибипецо“: ти имаш най-добрата секс екипировка, която съм виждала през целия си живот, а, повярвай ми, аз съм експерт. И знаеш ли какво да правиш с нея? НЕ! Ти си жесток, мръсен, егоистичен, гаден, подъл, перверзен, покварен, садистичен, противен и ГЛУПАВ! — Тя спря. Явно й бяха свършили прилагателните. Големите й очи светеха като на пантера. — И освен това — довърши тя, — ти не си джентълмен!

Опитах се да намеря нещо да кажа. Всяка дума влизаше в черепа ми като ковашки чук. Исках да я удуша. Но стаята се въртеше.

— Значи нямаш какво да кажеш — завърши тя. — Добре, това е много добре, защото аз пък имам! Днес дойдох тук, като си мислех, че при моето положение ти можеш да ми помогнеш. Ти си богат. А аз сега даже нямам работа. Не получих работа, защото съм необразована. Дойдох тук, като си мислех, че от почтеност ще ми дадеш достатъчно пари, за да отида на училище. Но ти си толкова покварен, че нямаш и ни най-малката „бибипана“ представа за нещо, освен да разбиваш нервите на хората. Така че има едно-единствено нещо, което мога да направя.

Бях ужасен, че тя може да сложи друга плоча. Онова, което дойде, беше доста по-лошо!

— И знаеш ли какво ще направя? — запита ме тя. — Ще остана точно тук и ще те префасонирам до дъно, докато не станеш достатъчно почтен, за да можеш да общуваш поне с крастави кучета! Имам намерение да ти меля, меля, меля на главата, докато решиш, че съществува още някой в света освен тебе. Ще…

— Чакай — замолих се аз, защото повече не можех да търпя. — Какво трябва да направя, за да те накарам да тръгнеш и никога повече да не се връщаш, и никога повече да не те виждам?

— Пет хиляди долара — каза тя. — Трябва да довърша образованието си. Живея на един таван съвсем сама, така че животът ми не струва много, обаче с образованието не е така. Има една хонконгска уличница, която ръководи специално училище. Там те учат на всичките подробности, свързани със секса. Мога да си платя един курс по чукане. Тогава ще знам какво правя! Трябва да се освободя от всичко, което знам от психиатъра и психолога и от онова, което беше в учебниците по секс в прогимназията. Най-накрая трябва да получа някакво истинско образование! Аз уча бързо: трябва да учиш бързо, ако живееш на улиците на Ню Йорк и ако искаш да останеш жив. Така че съм бърза. Тя ще ме вземе за ученичка, независимо от възрастта ми. Но ми трябват пет хиляди долара. Тогава ще мога да намеря някакво удовлетворение и да успея в живота. Мога да порасна и от мен да стане нещо. Мога да правя хората щастливи и…

Гласът й буквално размазваше онова, което беше останало от мозъчните ми клетки, в дрипаво обезобразена мека безформена маса. Аз казах:

— Ако направя това, ще ми обещаеш ли, предано ще се закълнеш ли, потвърдиш и удостовериш, че никога през целия си живот, никога, никога няма да попадат очите ми върху тебе?

— Да пукна, ако лъжа! — заяви тя.

О, боже, струваше си. Пропълзях до запаса си от пари. Отброих пет хиляди долара.

Тя ги взе. Преброи ги. После ги сложи в джоба на вълненото си сако и ги закачи там с безопасна игла.

Преди да успея да я спра, ме дари с една влажна целувка. Отстъпи назад. Засмя се щастливо.

— Съжалявам, че трябваше да ти кажа истината за самия тебе — каза тя. — Но понякога тя върши работа. Сигурен ли си, че не мога да направя нищо повече за теб? Да ти направя друг индийски коноп? Да ти пусна още няколко плочи? Да ти сляза под кръста, за да имаш спокоен следобед?

— Махай се оттук — изхриптях аз.

— Добре — каза тя. — Аз не съм толкова неблагодарна, колкото си ти. Ако някога въобще си промениш мнението за това дали искаш да ме видиш или не, живея в таванска стая на една от старите къщи в Тюдор сити. — И тя ми даде точния номер. — Всичко, което трябва да направиш, е да се покатериш по аварийния изход и да се пъхнеш през прозореца. Той е постоянно отворен. Тюдор сити, нали знаеш, е точно на юг от Обединените нации, дотам се стига през един мост от 42-а улица. Навремето сградите се поддържаха и имаха малки собствени паркчета, както и частни алеи, но през последните няколко години всичко отиде по дяволите и парковете се използват предимно за отглеждане на марихуана. Или поне за това ги ползвам аз. Сега, моля те, запомни номера. — И тя го каза още два пъти. — Ако нямаш нищо против да се катериш по аварийни изходи и ако не те дразнят прашни и стари куфари, можем просто да си лежим там и да го правим часове наред по правилния начин или ако гърбът ти се умори, мога да използвам устата си върху теб, докато ти си почиваш. Свикнала съм на това, нали разбираш, и нямам нищо против, наистина. А после, когато гърбът ти си е отпочинал, можем да го правим отново по правилния начин. А после ти можеш да си почиваш, докато аз…

— МАХАЙ СЕ ОТТУК! — изстенах аз.

— Тръгвам — каза тя. — Аз си държа на думата. Но не забравяй номера. — И тя ми го даде още веднъж. — В случай че си промениш решението. Довиждане сега, макар че е срамота да сме съвсем сами в къщата и да не използваме остатъка от следобеда…

Сложих ръце върху ушите си.

Тя взе палтото си и го облече. Излезе през задната врата и се покатери върху оградата на градината. Махна ми от върха. И най-сетне бях оставен насаме със замаяното си нещастие.

Колко често в живота човек преминава през първите трусове на някоя катастрофа, без да осъзнае, че те не са нищо друго, освен незабелязано предупреждение? Но само ако човек можеше да промени избягалите моменти от миналата година! Колко различен щеше да бъде животът. Трябваше да я убия, когато имах шанс!