Л. Рон Хабърд
В преследване на смъртта (59)

Глава шеста

След известно време графиня Крек стана и започна да крачи по халат и на бос крак напред-назад из спалнята на яхтата. Изглеждаше много развълнувана.

Хелър седеше в средата на персийското килимче все още в черния си водолазен костюм и я наблюдаваше, а аз гледах екрана му. Нейният все още бе изключен.

Тя внезапно спря, кършейки ръце.

— О, колко съм била несправедлива с теб! — каза тя със стон.

— Не, не — каза Хелър. — Просто ще забравим това и ще започнем отначало, сякаш никога не се е случило.

— НЕ! Отказах да приема думите ти. Не ти се доверих. Казах ти в лицето, че си лъжец. О, КОЛКО ужасно! Дори опетних честната дума на един Имперски офицер от Флота! Ти никога няма да ми простиш.

— Но аз наистина ти прощавам.

— О, не! Това е толкова ужасно! — Тя падна на колене до него. — Никога не успявам да направя каквото трябва! Това, което направих, е абсолютно непростимо! — Тя отново скочи и започна да крачи. — О, скъпи! О, скъпи! Как ще мога въобще някога да те умилостивя!

— Просто като продължаваш да си бъдеш толкова красива — отвърна Хелър.

— О, не — каза тя, като поклати глава. — Аз повярвах на тези фалшиви дела. Повярвах на вестниците. Повярвах на онова, което казваха онези демони, но не повярвах на милия ми Джетеро!

Тя отново падна на колене до него.

— Бях абсолютно УЖАСНА! — Тя се взираше в лицето му. — О, Боже! Даже съм ти нарязала лицето на черти с онова шише, което хвърлих!

Хелър попипа лицето си, погледна пръстите си, за да види дали има някаква кръв. После докосна някаква лепенка.

— О, това ли имаш предвид. Това са просто порязвания, от бръснач. Нищо.

Тя нерешително докосваше с ръка гърдите му.

— Има ли нещо счупено тук? Някое ребро? О, скъпи — изстена тя, — премазах ти гръдния кош с онова списание!

— Списание? — възкликна Хелър. — А, онова ли. Не си струваше даже да приклякам.

Тя пипаше главата и раменете му притеснено. После погледна надолу и нададе вик.

— Ръцете ти! Нарязани са на парчета!

Тя вдигна дланите му и се вгледа в нарязаните ръкавици. Имаше няколко малки точици кръв.

— Нищо не е — каза Хелър. — Получих ги, когато се катерих по едно стоманено въже.

— Оу — изстена тя. — Ти просто се опитваш да пощадиш чувствата ми и да ме накараш да мисля, че не съм причинила тези УЖАСНИ наранявания. Но аз го направих! — Тя внезапно придърпа главата му върху гърдите си. — Аз нараних любимия ми Джетеро! О, трябва да ме линчуват! — Тя го бутна назад и погледна напрегнато лицето му. — Много ли те болят? После поклати глава: — Ти не би ми казал, даже и да те боляха. Чакай, ще бъда колкото може по-нежна. Можеш ли да стоиш прав?

— Разбира се, че мога да стоя! — отвърна Хелър, като стана на крака.

— Ето, облегни се на мен. Ще те заведа до кушетката. — Тя го разположи удобно на нея. — Седни тук — каза тя притеснено. — Ще донеса един леген с вода, за да накисна ръцете ти, така че да можем да свалим тия пропити с кръв ръкавици.

Тя изчезна бързо нанякъде и се върна с един леген вода. Сложи ръцете му в него. Опитваше се да свали памука от тях. Както се беше навела над легена, сълзите й падаха с плясък във водата.

— Аз нараних моя любим Джетеро. И през цялото време той е бил невинен!

— Слушай — каза той. — Всичко вече свърши.

Тя вдигна поглед към него.

— Не, не е. Защото през следващите сто и петдесет години всеки път, когато ме погледнеш, някаква мъничка частица от теб ще казва: тя не ми повярва и ме нападна и напълно по нейна вина останах сакат и инвалид.

— О, не — каза Хелър. — Няма да направя това.

— О, да. Но което е по-лошо — аз самата ще го знам. — Тя внезапно стана и закрачи напред-назад, като кършеше ръце. — Трябва да оправя нещата! Трябва да направя нещо, за да се поправя. Няма да понасям себе си, освен ако не го направя! — След това тя изстена. — Даже те напуснах, когато ти си имал нужда от мен. — Тя спря и коленичи пред него умоляващо. — Кажи, че ми прощаваш!

— Напълно ти прощавам — възкликна той.

Тя отново стана.

— Не. Това не е достатъчно. Не мога да ти позволя да ми простиш. Това е толкова ужасно! — После тя изведнъж се изправи в цял ръст. Каза с решителен глас: — Нямам право да ти натрапвам вайканията си, когато имаш толкова много болки. Ти нямаш нужда от такова емоционално женско същество, което да лежи на ръцете ти. Така че не се притеснявай. Ще бъда изпълнителна и ефикасна.

Тя падна на колене отново и обели ръкавиците от ръцете му. Накисна ръцете му в легена и го бутна встрани. После съблече мокрия му костюм. По негови указания извади специалното фенерче от сака и го насочи към лицето му, което явно възвърна цвета си.

Тя отиде и взе един медицински комплект от Занко, който беше събрала. След което с много, много, твърде много незабавно действащи церове и с много, много, твърде много вендузи и лепенки се погрижи за неговите повърхностни драскотини.

После тя отиде при телефона до леглото, обади се, а когато след малко донесоха един поднос, тя го внесе. Накара Хелър да се пъхне в леглото, да се облегне, постави подноса с бульон и сухари в скута му и започна да потапя сухарите в бульона, след което да ги пъха в устата му.

Когато това беше свършено, тя се увери, че Хелър се чувства много удобно, когато легна на възглавниците.

— Иска ли ти се да поговорим? — попита тя.

— Слушай — каза Хелър. — Аз не съм болен. Добре съм.

— Моля те, престани да се преструваш — помоли го тя. — Мога да посрещна онова, което съм направила и то е абсолютно отвратително УЖАСНО. Така че не се опитвай да щадиш чувствата ми. Просто сега ми кажи всичко, което се е случило, и не замазвай никакви подробности.

Така че той й каза за състезанието, за разгласяването, за делата, за морския скиф и бреговата охрана и при нейните въпроси за всичко друго, за което успя да си спомни, включително и факта, че бяха издадени заповеди за арестуването му.

Тя му благодари и се облегна назад:

— Заради жените — каза тя. — Те причиниха всички неприятности. И понеже моят Джетеро е толкова красив и толкова любим, аз бях такава ревнива глупачка. Да. Заради жените.

— Изи казва… — започна Хелър.

— Не, не. Изи е мъж. Той няма да разбере тия неща — прекъсна го графинята. — Една жена — която и да било жена — би преместила небесата и планетата, за да сложи ръцете си върху моя Джетеро. Разбирам това много добре. Логично е.

— Мисля, че нещата не са толкова прости…

Но тя не го слушаше. Стана и отиде в някоя от другите стаи. Нямаше я известно време. Появи се и изчезна няколко пъти, чуваха се и гласове.

Върна се. Държеше чаша вода и две капсули.

— Имаш болки и си бил под напрежение. Капитанът ми каза ако имам някакви проблеми със спането, да му кажа. Сега направих точно така. Тези се наричат „Нембутал“. Ще успееш да заспиш. Тук си на сигурно място. Никой не знае, че си тук, така че ги вземи и си почини.

— Не мисля, че имам нужда…

— Вземи ги — каза тя и ги постави в устата му. Даде му малко вода, за да ги глътне.

— Сега просто се отпусни назад и почивай — каза тя. — Всичко ще бъде наред. — Тя се пресегна и го целуна нежно между прекалено голямата маса превръзки. Загаси лампата.

Екранът ми стана тъмен. Аудиовръзката донасяше слабото жужене на някаква корабна машина. След което се чу равномерното дишане на Хелър.

Нагласих алармата на екрана за часа, в който той се събуди. Очевидно това щеше да стане след известно време.

Поне знаех точно къде е той. И че не представлява опасност за мен в този момент. Или поне така си мислех.

И аз си легнах.

Какъвто бях глупак, нямах каквато и да е проницателност за голямата буря нещастия, която щеше много скоро да се разрази! А аз — изправен срещу най-лошата серия катастрофи, която адът някога е отприщвал.

Оглупял от шока, шампанското и марихуаната, хич и не подозирах, че последните ми дни на Земята ще ме нападнат неочаквано.

Сега, като се сетя за онзи момент, не мога да повярвам, че съм могъл да бъда толкова заспал и спокоен.

Тъмно сатанинско нещастие беше тръгнало по опустошителния си път.