Л. Рон Хабърд
В преследване на смъртта (11)

Глава трета

След многобройните лоши обрати нещата внезапно започваха да работят за мен.

Едва стигнах вкъщи и включих екраните, когато съзрях добрия късмет да се взира в мен със злокобната си усмивка. Карта на Флорида!

Беше разстлана на пода в офиса на Хелър, той и Изи я разглеждаха, а Крек ги наблюдаваше.

— Сега, убеден ли си, че си осигурил собствеността? — попита Хелър.

— Хиляди мили в Евърглейдс — отвърна Изи. — Нищо, освен обикновено блато. Мръсотия до шия, както е обикновено във всяко имение на Флорида. До колене потъваш в алигатори. Няма жива душа освен ненормални от Флорида, но и те не са с достатъчно ясен разсъдък, за да се вземат под внимание. — Той показа на Хелър нещо по картата. Беше обширен район в южната част на щата, доста навътре от морето. На картата бяха отбелязани блата, блата, нищо друго освен блата.

Изи разнищваше някакви факти:

— Преди е било имение, в което се оттеглили някакви хора след пенсионирането си, но алигаторите ги изяли. После го купило ЦРУ като част от някаква тренировъчна програма на тайната армия, която щяла да напада Ямайка, но били разгромени от някакви малчугани, които стреляли по тях с прашки от брега. Така, според проверката на архивите, имението било продадено на „Сейнт Питърсбъргски Мръсотии“. Те укривали там репортерите си, когато хората ги гонели, за да ги застрелят. Но хората се справили така добре, че районът не бил кой знае колко използван. Тогава „Граймс“ банкрутира и аз купих имението на нищожна цена заедно с петнайсет хвърлени там репортери. Сред тях открихме и една жена репортер на име Бети Хорсхайни.

— Жена? — възкликна графиня Крек.

— Да — отвърна Изи. — И тя също ни създаде проблеми. Алигаторите се опитаха да я изядат, но така се разболяха, че природозащитниците се вбесиха. Изпратихме я в психиатрично заведение близко до Маями, но тя така подлуди пациентите, че получихме разрешение от правителството да се отървем от нея като от токсичните отпадъци. Сега е дълбоко в морето, но казват, че всичката риба там измирала. Както и да е, важното е, че не е наблизо.

— Добре — каза графиня Крек.

— Имахме малък проблем с правителството на щата — продължи Изи. — Името на корпорацията, което използваме, е „Красиви ясни сини небеса за всеки, Инк.“ и те си помислиха, че зад него се крие някаква религия. Поради някаква причина искат да имат в щата си само престъпници и всеки, който се опитва да направи добро, ги кара да се катерят по палмовите дървета от ужас. Но ние изтъкнахме, че „сини небеса“ е също и криминален термин за ненужните раси и това ги метна. Посрещнаха ни с отворени обятия. Онова обаче, което ме тревожи, са индианците.

— Индианци? — възкликна графиня Крек.

— Безумни диваци — каза Изи. — Винаги когато отида на кино, едва издържам до края на филма, ако в него има индианци. Те измъчват, горят и издават най-неприятните звуци на света. Погледнете ей тук: индиански резерват „Семиноул“! Потърсих данни за него и разбрах, че са подписали мирен договор само преди няколко десетилетия, а и не вярвам да продължи още дълго. Знаете ли, те ядат кучета. А може да ядат и трапери и гранични жители, ако съдя по вида им. Ей затова няма да ме видите да напусна границите на Ню Йорк: поне купихме този остров открито и честно за кошница мъниста. Така че вземете и няколко мъниста със себе си, мистър Джет, в случай че онези семиноули оспорят правото ви.

— Бум-Бум — каза Хелър, — прибави кошница мъниста към багажа ми, моля те.

Не бях видял Бум-Бум преди това, защото никой не беше поглеждал към него. Той седеше на бара и изливаше скоч в една паничка за котката.

— Разбрано, мистър Джет. Ще добавя и няколко бомби.

— Стига толкова за земите. Свърза ли се с всички предприемачи? — попита Хелър.

— Ще се срещнат с вас в Очокийчокий. Това са останки от някакъв град, та може да има даже хотел. Всички са много вещи в това. Изработили са материално-техническото си обезпечение и всичките им бюджетни проектосметки са утвърдени. Но не мислите ли, мистър Джет, че един милиард долара е ужасно голяма сума за такова прочистване на въздуха? А и заради някакви си побъркани от Флорида?

— Необходимо е, Изи. След известно време замърсяването на атмосферата ще нагорещи планетата. Разполагаме завода за производство на спори във Флорида, защото там е горещо и това ще спести гориво. Спорите ще бъдат подемани от пасатните ветрове, ще стигнат до стратосферата и ще циркулират и в двете полукълба. Те ще превръщат вредните газове в кислород, а за целта ще са необходими огромни количества от тях. Съжалявам, ако си мислиш, че това е неизгодно.

— О, не, мистър Джет — каза Изи. — Не бих и помислил да ви критикувам. Болно ми е, че мислите така. Освен това, може би забравих да ви кажа, но когато споменахте, че ще използвате електрическо разлагане на калта за гориво, аз малко разширих електрическата централа и сключих договор за излишъците с Електрическата компания на града Маями за четвърт милиард долара на година: там се използват страшно много климатични инсталации. Ето ги договорите. Забравих да ги спомена.

— Е, радвам се, че ще реализираме печалба — каза Хелър.

— Не, не, тя не идва оттам — отвърна Изи. — Това ще отърве проекта от данъци за четири години. Печалбата идва от другата корпорация. Простете, че забравих да го спомена. Поднових първоначалната корпорация за имения, в които може да се оттегляш след пенсионирането си и ще организираме кампания под надслов „Пенсионирай се в собствената си ферма за алигатори“. Продаваха се като топъл хляб още преди да разделим имението на по-малки части.

Бум-Бум заговори:

— Сделката е такава, че те хранят алигаторите с туристи и продават животинските кожи под формата на чанти, колани и обувки на туристите. Идеален механизъм перпетуум-мобиле.

Изи каза укорително:

— Това не е вярно.

— Ти така ми каза — обясни Бум-Бум самодоволно.

— Не го слушайте, мистър Джет — каза Изи. — Аз просто се опитвах да му продам една от фермите, а какво общо има истината с търгуването? Всъщност реализираме печалба, като изграждаме шикозни пенсионерски къщи от калта, издълбана от панорамните канали, които ще направим за отглеждане на алигаторите. Така че не се тревожете за цената, мистър Джет. Притеснявайте се за индианците.

— Добре — каза Хелър, като стана от пода. — А ти, госпожичке — обърна се той към графиня Крек, — събра ли си дрехите? Шапки против слънце, бикини и тем подобни?

— Какво? — възкликна Изи. — Не вземайте със себе си мис Джой! Мистър Джет, има алигатори, индианци, кал — леле-мале! Красиво същество като мис Джой в ужасно място като онова? Простете, мистър Джет, но ми се струва, че не сте го обмислили добре. Флорида просто не е достатъчно цивилизована.

— Няма да дойда — каза графиня Крек.

— Какво? — възкликна Хелър втрещено.

— Колкото и да не ми се иска да бъда далеч от теб — каза Крек. — Нали бързаме да привършим всичко, а аз трябва да свърша някои други неща.

— Като например? — попита Хелър.

Усмивката й беше тайнствена.

— Искам да си набавя нещо, което още не съм намерила. Ще трябва доста да потърся.

— О, пазаруване — каза Хелър. — Е, да си призная честно, хич не ми хареса идеята да си там в цялата онази кал и да тънеш до колене в алигатори. Няма да отсъствам дълго. Само колкото да отбележим всичко с колчета и да задействам предприемачите. Ще ми липсваш. Но разбирам желанието ти. Всичко е наред.

Той малко се беше намръщил. Изведнъж се обърна към Бум-Бум.

— Слушай, Бум-Бум, добре ме чуй. Ще я държиш под око. През цялото време трябва да си сигурен, че тя е в безопасност!

— Не е необходимо да продължавате — отвърна Бум-Бум. — Ако не го направя, ще ме качите на десет хиляди фута височина и ще ме пуснете оттам без парашут.

— Точно така — каза Хелър.

— Не беше необходимо да заплашвате — каза Бум-Бум. — Божичко — с ваше извинение, мадам, — залагам си главата да ми хвръкне, ако нещо се случи на мис Джой. Само че и вие й кажете няколко думи. Тя понякога има навик да оспорва и най-силните ми аргументи.

— Ще се съобразяваш с онова, което ти казва Бум-Бум — обърна се Хелър към графиня Крек.

Тя отново се усмихна потайно.

— Разбира се, скъпи — отвърна.