Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (9)

След разговора със Сан Франциско Карвальо отвори хладилника в кабинета си и изпи на един дъх чаша гроздова ракия.

— Ромберг вече не живее тук.

— От снощи ли?

— От няколко месеца.

— Обадих се вчера вечерта и ми казаха, че е излязъл, но че ще се върне да пренощува.

— Станала е грешка. Той замина в неизвестна посока.

— Дали говорим за едно и също лице? Дитер Ромберг. Работи като инспектор в „Петни“.

— Работеше. От два месеца не работи в „Петни“ и замина в неизвестна посока.

— Не е ли оставил адрес, на който да препращате кореспонденцията му?

— Не.

— Коя сте вие? С кого говоря?

— Не е ваша работа, приятелю.

И затвориха. Това не беше същият женски глас, който му бе отговорил предишната вечер. Дитер Ромберг беше изчезнал за двайсет и четири часа, които сега се превръщаха в два месеца и едно уволнение. Втората чаша ракия го накара да разбере, че не трябва да пие трета.

Конча Ихар се изненада от внезапното изчезване на Дитер Ромберг.

— Два месеца — това е невъзможно. Преди по-малко от две седмици ми се обади от Сан Франциско, за да ме пита как съм, как са децата.

В гласа на вдовицата Жаума на отсрещния край на телефона се долавяше искрено удивление.

— Знаете ли адреса му в Германия?

— Като изключим служебните му пътувания, на практика той живееше в Сан Франциско, особено откакто овдовя. Докато жена му беше жива, притежаваха апартамент в Бон. Не знам дали го е запазил. Мисля, че да. Имаше син, който отиде да живее при сестра му, и той го навестяваше от време на време. Сестрата живееше в Западен Берлин.

Един час по-късно Карвальо вече знаеше, че апартаментът на Ромберг в Бон е затворен от няколко седмици и че собственикът бил предприел пътуване, за „да се разтовари“ според думите на сестра му. Дитер бил напуснал компанията напълно отвратен от работата си и в едно писмо до сестра си пишел, че предприема пътешествие из Африка, „за да потърся извора, но не на Нил, а моя собствен“. С риск да мине за детектив от филмите, Карвальо запита сестрата на Ромберг дали писмото е наистина от Дитер. Било написано на машина, но подписът и стилът били на Дитер. Във всеки случай датите се натрупваха без всякаква връзка. Според втория глас от Сан Франциско вече от два месеца германецът бродеше някъде по света. Според първия беше излязъл, но очакваха да се върне. А собствената сестра на инспектора от „Петни“ твърдеше, че преди две-три седмици й е пратил писмо.

— Точно преди колко?

— Писмото не е у мен, дадох го на сина му. Пази всичките писма от баща си, а сега не мога да го попитам — на училище е.

Разликата не беше голяма. Две или три седмици. Значи вторият глас от Сан Франциско лъжеше, иначе нещата не се вместваха в логиката на поведение, свойствено на международен инспектор от „Петни“. Напуска преди два месеца, бездейства месец и половина, сетне пише на сестра си и едва вчера решава наистина да отпътува, и то точно след едно обаждане на Карвальо. Недоверчивостта на детектива беше не толкова професионална, колкото вродена черта. „Недоверчив съм като мама“, помисли Карвальо и изведнъж усети как стомахът му се присвива — беше гладен. Поколеба се дали да помоли Бискутер да импровизира някакво ястие, или да отиде с Чаро в някой ресторант на Рамблас. Домързя го обаче да се обади по телефона на Чаро и обхванат от някакво странно нетърпение, той излезе и пое по булеварда, където взе придирчиво да избира сред близките ресторанти. На площад Реал изпи голяма бира, спомняйки си с тъга мезето от калмари в сос с черен пипер и индийско орехче, с което някога бе прочута най-многолюдната бирария в квартала. Сега вместо славните предшественици се подаваха мумифицирани парчета калмари, плуващи в кафеникава водица. Лошото на древните култури е, че са останали в миналото. Преди време в тази кухня беше работил един истински гений в приготвянето на калмари, създал бе илюзията за вечен вкус и си бе отишъл, оставяйки непоправима празнота. Нямаше дори кой да посочи на Карвальо следите на гения. Келнерите са прелетни птици, особено сега, когато келнер може да стане всеки, способен да намъкне някое бяло сако — по-мръсно, отколкото е било вчера, и по-чисто, отколкото ще бъде утре. След като за стотен път изтерза душата си с размишления за някогашните калмари, Карвальо реши за утеха да обядва в „Агут д’Авиньон“, ресторанта, който му допадаше с хубавата кухня и го огорчаваше с малките си порции. Когато Грасиан^[1] е написал, че „… хубавото, ако е кратко, е дважди по-хубаво“, сигурно не е имал предвид яденето, а ако го е имал, значи е бил един от онези презрени слаботелесни интелектуалци, способни да се прехранват със супа от букви и с по едно жалко яйце, твърдо като собствените им глави. „Трябва да се яде, за да се живее, а не да се живее, за да се яде“, е казал не един древен философ. Повтарят го и сега безброй специалисти по диетите, ала оскъдните им познания служат единствено за да подлагат на мъчение ония, които просто са понапълнели.

Омлет с крехки скилидки чесън като начало, последван от порция гъби пумпалки със свинско шкембе, после риба треска на скара и накрая десерт от малини без никакви подправки.

— Без нищо отгоре?

— Без нищо.

Харесваше му видът на малината, усещането за месест, леко тръпчив плод, който не стърже по зъбите като къпина и е с по-осезаем вкус от ягодата. Собственикът на ресторант „Агут д’Авиньон“ приличаше на благопристоен младеж от двайсетте години, който се е разорил след някоя безумна нощ прекарана в игра на бакара, и се е върнал към нормалния живот благодарение на умението да управлява лично ресторанта си, сякаш той беше жена или автоматична писалка. Карвальо смътно си го спомняше как броди предрешен като скитащ музикант из университетските аули, метнал мандолина на рамо, с мустачки на млад коцкар от двайсетте години, същински магнит за лудите по музиката момичета. Вероятно някоя нощ той и другарите му от студентския оркестър бяха влезли в този ресторант и от песен на песен, коя от коя по-глупава, бе разбрал, че ресторантът е нещо като родина, може би най-добрата, и беше решил да остане тук завинаги. Карвальо го виждаше често на пазара „Ла Бокерия“ да оглежда стоката с око на познавач, облечен така, сякаш позираше за някоя стара картичка, на която млад лорд е прегърнал талията на свежа английска девица на фона на зелена ливада в Съсекс, а в облаците кръжи ангелче и носи в ръце надпис: „I love you, milady“^[2]. Собственикът на „Агут д’Авиньон“ избираше стоката, която би избрал и Карвальо — с мълчалива увереност я посочваше отдалеч с пръст, а понякога дори с тънкото си като писалка бастунче. При най-малкия жест на четирийсетгодишния млад коцкар, облечен в стил ар деко, продавачките на риба и месо веднага отделяха посоченото, така че сега Карвальо имаше възможност да яде безспорно най-доброто от близкия пазар, плюс някои интересни допълнения, които собственикът отглеждаше с професионална гордост в специални градини и ферми, следвайки примера на френските ресторанти. Качеството на изяденото и на това, което предстоеше да бъде изядено, компенсираше оскъдността на порциите — Карвальо я отдаваше не толкова на скъперничеството, колкото на желанието на собственика всички да бъдат кльощави като самия него. Въпреки очевидния провал на този едноличен кръстоносен поход клиентелата от лекари напускаше ресторанта доволна, защото й бяха дали възможност да спази принципа и да стане от масата с леко чувство на глад. Още едно правило, което Карвальо ненавиждаше.