Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (18)

Една бележка на Бискутер го уведомяваше за телефонното обаждане на адвоката Фонтаниляс. Действащите лица явно започваха да го преследват, реши Карвальо и набра номера, посочен в бележката като най-вероятния, на който би могъл да открие адвоката рано следобед. Цели две секретарки посреднички прецениха важността на достъпа до Фонтаниляс. Гласът отсреща беше пропит със същия патос, с който свещениците, лекарите и адвокатите се опитват да ни отклонят от мисълта, че и най-малката тяхна грешка може да ни прати на онзи свят.

— Господин Карвальо, много ми е приятно да се запозная с вас. Дотук с предисловията — и двамата сме заети хора, нали? Вдовицата на Жаума, по баща Ихар, ми отправи странна молба. Да проверя дали пликчетата, намерени в джоба на починалия преждевременно Антонио, са били употребявани, или не. Вие разбирате, че обичайните ми занимания не са в тази насока, но по изключение, тъй като Конча ме помоли за това и тъй като е свързано с големия ми приятел Жаума, задействах някои връзки и приятелства. И така, вече мога да ви отговоря. Пликчетата са били неупотребявани.

— Неупотребявани?

— Съвсем нови, ако трябва да бъдем съвсем точни, в случай че този факт ви интересува или ви се струва забавен. Ще ви призная, че тази работа ми навлече известни неприятности. Преди няколко минути ми се обади един полицейски инспектор, който искаше да узнае защо се интересувам от тази подробност. Не ми оставаше нищо друго, освен да дам обяснение, което засяга вас. Тоест полицията вече знае, че сте започнали разследване за сметка на вдовицата.

— Знае повече, отколкото би трябвало.

— Нямах друг изход. А сега ви оставям, защото моите задължения…

— Не затваряйте. Обаждам ви се, защото трябва да се срещна с вас. Необходимо е да говоря с най-близките приятели на Жаума.

— Почакайте една секунда.

Превзетият глас стана по-мек, когато се свърза по другия телефон със секретарката и я попита кои са свободните му часове за следващия ден.

— Обичате ли да спортувате?

— Обичам въображаемите спортове, например яденето. Жените.

— За съжаление не мога да ви доставя удоволствие с нищо такова. Утре имам свободен час от единайсет до дванайсет и смятам да го прекарам в клуб „Кеймбридж“ — няколко топки в стената, сауна, масаж. Ще се радвам да ви видя, междувременно ще разговаряме. Мога да водя гости. А сега ме извинете. Довиждане.

Карвальо не успя да възрази, така че изведнъж се оказа въвлечен в твърде подозрителна авантюра от спортен характер. Затвори телефона и направи няколко упражнения, стараейки се да възкреси стари гимнастически спомени. Дори сви колене и остана клекнал, като се смееше, без да знае защо. Именно в този момент Бискутер влезе, блъскайки вратата с коляно. В ръцете си носеше кошници, претъпкани със зеленчуци и бутилки перилни препарати.

— Паднахте ли, шефе?

— Не. Просто така се чувствам по-добре.

— Сигурно е полезно за гръбначния стълб?

— Полезно е за нещо, което не си спомням, но е полезно.

— Ходих чак до Ла Бокерия, за да купя няколко агнешки крачета. Ще ви ги приготвя с ангинари и грах. Знам, че ги обичате. Освен това трябва да се направи основно почистване. Не ви ли мирише на прах?

Когато се изправи, усети болки в краката от коленете надолу.

— Трябва да се прави гимнастика, Бискутер.

— Та аз малко ли гимнастика правя? Не спирам по цял ден. А когато нямам работа, сам си я създавам. Така ме научиха в приюта. Леността е майка на всички пороци.

— Стига вече, Бискутер. Когато започнеш да четеш морал, ме вбесяваш.

— Едно кафе, шефе?

— Чаша студена гроздова. Излизам и искам да ми уредиш срещи с тия хора по най-рационалния начин. Тоест да не определяш среща на двама души в един и същи час. Посгъсти ги, та да мога да се видя с всичките за един ден.

Прибави и името на Гаузакс към списъка, който му бе дал Нунес.

— И с подходящ тон, Бискутер. Да не вземеш да кукуригаш като кастриран. Трябва да говориш като истински секретар.

Докато Бискутер се обаждаше по телефона, Карвальо се опита да проникне във възправящата се като стена загадка Жаума. На пръв поглед не се виждаше никакъв вход, нито пък подходящо място за изкачване. Няколко стъпки по посока на успеха или на провала, като отправна точка беше почти очевидната несъстоятелност на мотива. Отвращението, с което Карвальо обикновено подхождаше към дребни случаи — почти всички бяха плод на ниски морални подбуди, — изглеждаше за предпочитане пред тревогата, с която пристъпваше към едно може би надвишаващо възможностите му предизвикателство. — „А какви са възможностите ми? Ще похлопам на девет врати и може би зад някоя от тях ще открия ключа към престъплението. А ако не успея? Госпожа Жаума, пликчетата може да са нови, като току-що паднал сняг, но, изглежда, мъжът ви е умрял вследствие на някаква разпра. Може би, вместо да поиска от момичето чифта, който е носело в момента, е взел някой от шкафа или гардероба. Или пък е намекнал за намеренията си, като е показал новите пликчета:

— Госпожице, ако си свалите пликчетата, които носите, ще ви подаря нови.

В края на краищата едва ли аргументите на Златния чук са тъй неоспорими. Четирима нехранимайковци блудстват с някакво момиче и се появява Жаума. Разбират, че е паралия, и нахлуват внезапно, за да го шантажират. Жаума се противопоставя. Убиват го. Но пликчетата за какво са? Този факт може да бъде обяснен само с две причини: или е част от ритуала по уреждане на сметки от страна на сводниците, или пък някой достатъчно добре е познавал Жаума и е знаел, че мнозина ще сметнат за логична смъртта му заради една фуста. Златният чук отхвърля първата възможност. Остава втората. А нелепостта да се подхвърлят чисти, съвсем нови пликчета? Ами бързането да се наложи това обяснение като най-вероятно?“

— Шефе, търсят ви.

Карвальо се изтръгна от вцепенението си и видя, че не са сами. Пред него в кабинета му стояха двама дългокоси младежи и му показваха полицейска значка.

— Хосе Карвальо?

— Да.

— Дошли сме да ви зададем няколко въпроса във връзка с убийството на Антонио Жаума.

Наложи се Бискутер да потърси още един стол и той го донесе от банята — беше металически, със синя пластмасова седалка. Карвальо завъртя скришом ръчката, повдигна стола си и така се извиси няколко сантиметра над посетителите.

— Вие частен детектив ли сте?

Карвальо им подаде документа, но те дори не го и погледнаха.

— В Испания частните детективи обикновено не си пъхат носа в чужди работи и още по-малко там, където вече действа полицията.

— Доколкото знам, полицията е приключила със случая Жаума.

— А вие защо го възобновявате?

— По молба на вдовицата.

— Шефът ни нареди засега да ви дадем един съвет — никакво дрънкане. Трябва да ни уведомявате за всичко, което узнаете. И много внимавайте някой да не го научи преди нас. Разрешението за частен детектив може да ви хвръкне за половин час, стига да поискаме.

— Не претендирам нито за Оскар, нито за Нобеловата награда. Искам само клиентката да ми плати и щом науча нещо, ще го съобщя първо на нея, а сетне тя да решава.

— Внимавайте какво ще предприемете и кого ще безпокоите. После ще се нахвърлят върху нас и ще трябва да даваме обяснения. Шефът каза да не се мислите за Джеймс Бонд.

Бискутер гледаше младите полицаи и шефа си, като че ли играеха тенис.

— Приличам повече на Грегъри Пек.

— Не се подигравайте.

Гласът на този, който бе мълчал до момента, прозвуча раздразнено:

— Дойдохме с добри намерения, но знаем с кого си имаме работа. Досието ви е доста странно и докато го четеше, шефът се чудеше как са ви дали разрешителна за частен детектив.

— Познавах племенника на един племенник на братовчеда на тогавашния министър на вътрешните работи.

— Кога беше това?

— Славният генерал Франко все още беше жив.

— Аха, значи преди сто години.