Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (36)

За да стигне до това място на реката, Дитер би трябвало да се отклони от магистралата през изход номер шест, да поеме по шосето към Барселона, а после най-неочаквано да свърне из лабиринта от селски пътища. Или нещо още по-абсурдно: да излезе през изход номер пет и да тръгне в обратна посока към Херона. Обяснението, че е търсил заведение, където да хапне, не пасваше, защото се беше нахранил преди това в „Жак Борел“ на изход номер седем в компанията на някакъв случаен сътрапезник.

— Заедно ли тръгнаха?

— Това не знам. Казвам ви същото, което казах и на полицията. Немецът седна пръв. Помня го добре, защото си рекох: „Много рано взеха да идват тая година“. После на масата му се настани един мургав, слаб и нисичък господин, който като че ли му поиска разрешение.

— Всички ли маси бяха заети?

— Беше пристигнала група с автобуси от събора в някакво село и имаше доста хора, ала свободни маси не липсваха. Но сметката уреди другият господин.

— Немецът опита ли се да плати?

— Не обърнах внимание. Нисичкият господин дойде при мен много решително, поиска ми сметката, плати и се върна на масата. Когато отново погледнах, вече си бяха тръгнали.

— Значи не са дошли заедно?

— В това съм сигурен, но дали са си тръгнали заедно, или не, не мога да кажа, защото оттук, сам можете да се убедите, не се вижда паркингът, или по-точно вижда се само колата, която е паркирана срещу вратата.

— Полицията заинтересува ли се за спътника на немеца?

— Доста ме разпитваха за него, доста. Един такъв слабичък, нисичък, със силно окосмено лице. Беше бръснат, но си личеше, че брадата му е гъста, може би защото лицето му бе твърде широко. Искам да кажа, че имаше характерно лице, разбирате ли? Не беше каталонец. Говореше испански някак си прекалено сухо, прекалена кастилски.

— Добър бакшиш ли остави?

— Е, не се престара. Петдесет песети.

— Редовен клиент ли е? Не сте ли го виждали и друг път?

— Не. А аз съм от най-старите. Тук келнерите се сменят често, но аз карам вече трети сезон.

После измина с колата маршрута, който Дитер бе следвал до реката, и отклонението му се стори абсурдно. Би било обяснимо само в случай че ставаше дума за цигулар от деветнайсетото столетие, воден от желанието да чуе ромона на водата между тополите, чиито бели шпаги звънтяха под лекия бриз. Освен това нямаше достатъчно вода, за да се удави гигант като Дитер Ромберг. Ако се приемеше обяснението, че е инсценирал произшествие, за да изчезне безнаказано, няколко километра по-нагоре минаваше Тер, една много по-внушителна река, без да се броят, европейските, които Дитер беше прекосил по пътя си от Бон до Тордера. Макар че пътищата към реката бяха разкаляни и на места приличаха на пороища, по които се бяха стичали капризните ручеи, образувани от скорошните дъждове, Карвальо стигна без големи трудности до самия бряг, откъдето бе паднала колата на Ханс. Още личаха следите от работата на подемния кран, с който я бяха извадили, а по изпочупените храсти можеше да се определи мястото, където бе паднала. Карвальо се върна на главния път и в Осталрик пое по шосето към Вик, заобикаляйки северния склон на масива Монсен. Прозрачният планински въздух, пищните гори, сгъстяващи се с всеки изминал ден, откакто бе прекратено поради неефективност производството на дървени въглища, трите самотни върха на Монсен, променящи формата и обема си според неравностите на терена, влажната земя, напоявана обилно от пороищата в лудешкия им бяг надолу, докато изчезнеха напълно или се влееха в по-големи реки, накараха него, градското чедо, да изпадне в робинзоновска еуфория и да изпита необяснима сладостна носталгия — никога не бе живял на село и връзката му с живата природа се свеждаше до градината във Валвидрера и до редките мигове, в които съзерцаваше Валес от прозореца на дома си. А това беше истинската природа с ферми, гори, обработваеми земи и тук-там някое вилно островче на летовници, верни на принципа, че планината е по-здравословна от морето. Някои си бяха построили швейцарски вили с почти отвесни, покрити с плочи покриви, вероятно за защита от снега, който по тия места обикновено беше по-скоро лек оптически ефект и веднага се превръщаше в мръсна, ледена ципа върху земята. Не липсваха също вили в ибисански стил, както и вили демонстриращи всичко, което човек би могъл да използва в строителството: от тухлите и каменните плочи до дървото и изкуствения камък. Дребната буржоазия винаги е проявявала безвкусица, но на двайсети век се пада честта да създаде модел на съвършения посредствен буржоа, достатъчно заможен, за да живее различно от другите, но без да надвишава културното равнище на тълпата. Замаян от завоите, Карвальо навлезе в равнината на Вик, осеяна със сиви вулканични възвишения. Влезе в града, където строгите стари къщи съставляваха централното ядро, от което се разклоняваха съвременните квартали, застроени предимно със самостоятелни тухлени домове или двуетажни жилищни сгради, издигнати с крайно оскъден бюджет. Паркира колата на централния площад и се отправи към магазинчетата, в които от тавана висяха салами, наденици, суджуци и шпиковани бутове, съвършени като керамични изделия. Натовари се с две огромни наденици, пет суджука, един шпикован бут и се отказа от кървавицата, за да не измени на традицията — винаги я купуваше от Ла Гарига. Взе кутия пандишпанени сладки за Чаро и третият минувач, когото запита, му каза къде се намира „Ла Чунга“, малкият бар, собственост на тъщата на предполагаемия убиец.

— Сега обаче е затворен. Нали знаете какво се случи?

— Да.

— Жените останаха сами и го затвориха.

— Те във Вик ли живеят?

— Не. Живеят над самото заведение. Коя от двете търсите? Дъщерята или майката?

— А вие какво ще ме посъветвате?

— Майката. Страхотна е. Какъв задник има! Не ти трябва дюшек!

Карвальо смътно си припомни силуета на жената, която говореше с Пако Мошеника. И докато очите му и муцуната на колата оглеждаха хоризонта, за да открият крайпътния бар, въображението му постепенно изпълни този силует с плът. „Ла Чунга“ изникна внезапно срещу един магазин за мебели в края на дълъг прав участък, където асфалтираната лента се устремяваше нагоре към Тона. Беше ниска къщурка с варосани стени и керемиден покрив, със светеща реклама „Тио Пепе“^[1] и с многоцветните раковини на „Кока-кола“ и „Пепси-кола“. Върху здраво залостената врата висеше завеса от пластмасови тръбички, обаче от задната част на затвореното заведение и от горния етаж се долавяха признаци на живот. Карвальо заобиколи къщата и видя камионетка с разтворени врати, която поглъщаше един след друг наредените на прага вързопи. Товареше я някакъв мъж, а тъщата на Пако Мошеника го молеше да внимава, докато му подаваше строените вързопи. Всяка една от кръглите гърди на жената беше по на двайсет и пет години, сумирани в един забележителен задник. Тя обърна очи към неканения посетител, а повехналата красота на едрото лице запази предизвикателния си израз, съсредоточен предимно в дръзката уста.

— Барът е затворен.

— Не съм дошъл да пия. Искам да поговоря с вас и с дъщеря ви.

— Ако сте журналист, вървете откъдето сте дошли. До гуша ми дойде. Махайте се и ни оставете на мира.

— Точно така. Оставете ни на мира.

Каза го мъжът, който скочи от камионетката и застана разкрачен и със заплашително изражение между жената и Карвальо.

Карвальо му подаде картата си и щом прочете дамата „детектив“, мъжът се отпусна.

— Полицай.

От балкона надничаше едно момиче, петдесетпроцентово копие на жената.

— Пак ли полицаи?

Момичето не се развика, а заплака. Карвальо властно кимна към вратата и тръгна към къщата, без да погледне дали го следват.