Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карвальо (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La soledad del manager, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Мануел Васкес Монталбан

Заглавие: Самотата на мениджъра. Пианистът

Преводач: Катя Диманова; Христина Костова

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ДФ „Народна култура“, София

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ДФ Полиграфически комбинат, София

Излязла от печат: април 1992 г.

Редактор: Мариана Китипова

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Красимир Дамянов, Мариана Китипова

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Стефка Добрева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2506

История

  1. — Добавяне

Навярно преди време някой декоратор бе решил, че щом Каталония се стреми да възстанови политическата и културната си самобитност, няма причина да не го направи и по отношение на интериора. Намислил да сътвори нов стил, който трябвало да съчетава предполагаемата умереност в националния вкус с практичната лекота на модерната мебел. Така възникнал тъй нареченият стил reinaxentista[1] с безспорни признаци на елегантност, но и с безброй генеалогически недоразумения, също като при някое кученце, чийто прадядо е да речем кръстоска между оса и вълкодав. Апартаментът на Алеман — като се започне от приемната — беше истинска програмна декларация в това отношение. Над каталонското знаме — портретите на Масия, Компанис и Тараделяс, тримата президенти на Автономното правителство на Каталония през XX век. Редом със снимката на Масия — една истинска реликва, поставена в рамка, писмо, написано собственоръчно от Компанис и адресирано до домакина: „Estimat Alemany, em fa dir el nostre amic Rodoreda que vostre esta malalt…“[2].

Ласкаво послание, напълно по вкуса на нашите прадеди, пристрастени към епистоларната сърдечност. Писмото доби актуално звучене, когато госпожа Алеман, двайсет години по-млада от осемдесетгодишния си съпруг, заговори тихичко и каза, че Алеман е болен, много болен. Слаб, само кожа и кости, с почти прозрачна бяла кожа и прошарени коси, акуратно сресани дори в постелята, Алеман дишаше с труд и оглеждаше изпитателно Карвальо с орловия си поглед. Сетне го покани да седне до леглото. Достатъчно беше да погледне жена си, и тя излезе бързешком. После старецът отправи очи към Карвальо, сякаш го подканяше да побърза, и детективът му обясни повода за посещението си. Прибягвал ли е наскоро Жаума до съветите му във връзка с „Петни“? Защо? Било ли е нещо важно? Старецът не отвръщаше. Карвальо му повтори, че го изпраща вдовицата на Жаума, и орловият поглед се посмекчи. Болният притвори очи, сякаш за да го омекоти още повече, преглътна слюнката си, като раздвижи почти шумно адамовата ябълка, а лекото й потреперване показа, че се напряга да заговори, също както водните помпи започват леко да вибрират секунди преди водата да заструи от крана.

— Господин Жаума, наричам го господин Жаума, откакто умря баща му, с когото ни свързваше голямо приятелство, нали беше от Видрерас, едно село в Херона близо до моето, а аз съм от Санта Кристина де Аро, та господин Жаума се уплаши, като видя, че цифрите от баланса, който бях направил, не съвпадат с тези от официалния баланс на компанията.

— Каква беше разликата?

— Двеста милиона. Да, да. Не се учудвайте. Двеста милиона.

— За пръв път ли се случваше?

— Не, не ме прекъсвайте. Точно това щях да ви кажа. Не беше за първи път. От хиляда деветстотин седемдесет и четвърта балансите, които правех, не съвпадаха с тези на „Петни“. Но разликата не беше толкова голяма: пет-шест милиона. Всеки път господин Жаума уведомяваше ръководството, за да се изясни случаят. Първите две години му отговориха, че всичко се е изяснило. Но тази година сумата беше ужасяваща. Посъветвах господин Жаума да се обърне и към други счетоводители, защото аз самият бях изплашен от отговорността, която поемах. Накара ме да проверя пет пъти сметките. Но все стигах до ония двеста милиона.

— Какво отговориха от „Петни“?

— Знам само онова, което ми каза господин Жаума. Позвъни ми по телефона и ми рече: „Не се безпокойте, Алеман. Всичко е изяснено“. Беше една седмица преди да умре.

— След смъртта на Жаума разказвали ли сте на някого за това?

— Беше професионална тайна, а и бяхме приятели с господин Жаума.

— Имате ли копие от работата си?

— Все едно че нямам. Бих го дал единствено на най-големия брат на господин Жаума, и то след като го накарам да се закълне, разберете ме добре, да се закълне, че никога не ще го използва срещу брат си.

— Но Жаума не е присвоил тези пари.

— Разбира се, че не.

— Не свързахте ли смъртта на Жаума с изчезването на тия пари?

— Помислих за това, естествено. Но в тази страна има толкова много мръсотия, толкова много мръсотия, натрупана още по време на диктатурата на оня… bre-tol, на оня potol[3].

Обидните думи на каталонски, откъснали се от устните му като от дуло на оръдие, му вдъхнаха енергия и той надигна глава от възглавницата с помощта на немощните си, белезникави и крехки мускули, които скоро се огънаха и главата на стареца отново клюмна. Гневът му обаче не бе отслабнал.

— Изчаках няколко дни, а сетне узнах, че всичко се е изяснило. Добре. При това положение нямаше за какво да се намесвам. Виж, ако бе повдигнат въпрос за парите, за компетентността на Жаума, тогава Ориол Алеман щеше да отиде там и да им каже каквото трябва. После се разболях. На осемдесет и шест години съм и все още водя четири счетоводства. Ей там са счетоводните книги.

Върху масичката в стил renaixenca имаше четири огромни тетрадки с надписи „Дебит“ и „Кредит“, една по-малка с дебели лилави картонени корици, автоматична писалка „Уотърман“ отпреди Гражданската война, гума за триене на мастило, току-що подострени моливи.

— Следобед, когато ми се проясни главата, жена ми поставя пред мен шивашкия плот и поработвам по мъничко, докато се уморя. Ще умра, когато вече нямам какво да върша. Преди малко се обади господин Роберт, за да ме пита как вървят сметките. Обажда ми се всеки ден. Не че бърза. Просто знае, че така ми вдъхва сили. Водех счетоводството на баща му, истински индустриалец отпреди войната. Беше от Лигата[4], но не от тия, дето отидоха в Бургос[5]. По време на войната няколко пъти му бях поръчител, а когато разбрах, че въпреки това един ден ще го потърсят и, току-виж, станала някоя трагедия, отидох при него и му рекох: „Господин Роберт, мога да осигуря кола и да ви заведа до Кампродон. После ще ви прекарам през планината“. Винаги се бяхме разбирали чудесно, защото и двамата бяхме истински каталонци. Той беше от Лигата, а аз от Социалистическия съюз на Каморера, но и двамата бяхме каталонци до мозъка на костите. Господин Роберт не повярва, че можем да успеем, и след няколко дни го намериха мъртъв в едно пусто място до Орта. Вдовицата му все повтаряше: „Ах, Алеман! Ако ви беше послушал!“ Нали ме разбирате? Клиенти ми бяха само онези, които аз избирах, и то не толкова клиенти, колкото приятели, защото, ако счетоводителят е обикновен наемен служител, не върши добра работа.

Отдръпна чаршафите и отпред на пижамата лъсна златната емблема на футболния клуб „Барселона“. Алеман поглеждаше ту Карвальо, ту емблемата.

— Де да не бяха онези мерзавци, дето завзеха клуба след Гражданската война. Аз бях в ръководството на „Барса“ по време на републиката, когато „Барса“ беше нещо повече от футболен клуб. А сега тия безсрамници, тия бандити… посмей да им кажеш, че е нещо повече от клуб. Разбира се, че е нещо повече, той е придатък на Долината на падналите[6], додето не изхвърлят всички мръсници от Испанската футболна федерация. Казах го аз в Мадрид още през трийсетте години на един журналист, Ернандес Коронадо, който по-късно влезе в ръководството на „Атлетико“. Та рекох му аз: „Ако зависеше от мен, «Барса» щеше да се отдели от Испанската лига и щеше да играе в която и да е друга, във френската или австралийската, все едно“. — „Алеман, недейте така, човече, недейте така.“ Недейте така. А какво трябваше да правя, като ни крадяха мач след мач. В Мадрид знаят само да ограбват останалите, а след войната искаха да ни превърнат в народ от овчари и земеделци, както Чърчил — Германия. Макар че с Германия и аз бих направил същото. Защото те пак ще подхванат своята, пак. Няма да минат и пет години… Безсрамниците и разбойниците винаги се съюзяват. А чуждият капитал какво направи? Подкрепи диктатурата, която съсипа Каталония.

— Oriol, no parlis de politica que t’exaltes[7].

— Veste-n a fer punyetes![8] Ще ми казва да не говоря за политика! Че то всичко е политика.

Жена му поднесе табличка, върху която имаше само едно хапче и половин чаша вода. Старецът бавно изпи лекарството и сетне с поглед отново отпрати жената от стаята.

— Да не говоря за политика. Всичко е политика. Сега казват, че вървим към демокрация. Начело с кого? Със същите ония чарнегос[9], дето играеха по гайдата на франкизма! Първо демокрацията и после автономията. Le mare que’ls va parir![10]

— Господин Алеман, не е изключено историята с парите да е от значение за разследването, което водя. Бих ли могъл да разчитам на вашите показания?

— Ако се наложи, ще се посъветвам с по-големия брат на господин Жаума, той е сега глава на семейството и носи моралната отговорност. Поне аз така смятам.

— Надявам се да се оправите, „Барса“ да спечели първенството и Каталония да стане автономна.

— Няма да доживея да го видя. Вие каталонец ли сте?

— Не зная. По-скоро бих казал, че съм чарнего.

— В Каталония истински чарнегос са някои каталонци. Като Самаранч, Порта и други фукльовци, които играеха по гайдата на франкизма. Те са истински чарнегос.

Карвальо се запъти към вратата, обърна се и забеляза, че старецът се е вглъбил в мислите си, обзет от някаква вътрешна ярост. Във вестибюла бъдещата вдовица стоеше с насълзени очи.

— Отива си. Esta molt malaltet[11].

— Изглежда доста бодър.

Лицето на жената се опита да имитира мимиката на Алеман.

— Такъв му е характерът. Само вярата го държи! Мисля, че живя толкова години единствено за да умре след Франко.

Бележки

[1] Възрожденски (катал.). — Б.пр.

[2] Уважаеми Алеман, нашият приятел Родореда ме извести, че сте болен… (катал.). — Б.пр.

[3] Безсрамник, бандит (катал.). — Б.пр.

[4] Каталонска националистическа организация. — Б.пр.

[5] По време на Гражданската война в Испания (1936–1939) Бургос е бил столица на националистите. — Б.пр.

[6] Мемориален комплекс, издигнат през 1959 г. в памет на всички жертви на Гражданската война в Испания, в който е погребан и Франко. — Б.пр.

[7] Ориол, не говори за политика, вълнуваш се (катал.). — Б.пр.

[8] Остави ме на мира! (катал.). — Б.пр.

[9] Така в Каталония наричат презрително пришълците от други райони на Испания. — Б.пр.

[10] Пусти да останат! (катал.). — Б.пр.

[11] Много е болен (катал.). — Б.пр.