Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (28)

— Не, нищо ново.

Карвальо не искаше да уведомява вдовицата на Жаума, че е получил вест от Ромберг. Попита я има ли някакви новости, за да разбере дали Ромберг не се е свързал и с нея.

— А при вас?

— Едно по едно. Първо, вярно ли е, че напоследък мъжът ви е бил особено притеснен и загрижен?

— Беше ту възбуден, ту изпадаше в депресия. Боеше се от всичко и най-вече, че печалбите ще намаляват от година на година и престижът му в компанията ще спадне. Тези страхове бяха неоснователни, сам си ги създаваше. Напоследък беше разтревожен от влиянието на политическите промени върху икономиката. Казваше: „Идват трудни времена, демокрацията е скъпо удоволствие“. Може би това имате предвид.

— Доколкото разбирам, съпругът ви не е бил доверчив, нито пък сигурен в себе си човек. Известно ми е например, че е прибягвал до услугите на неофициални съветници, без да се обръща към специалистите на компанията.

— Не искаше да участва в борбата за власт. Не беше уверен в собствените си качества. Гаузакс например го плашеше. Казваше, че бил много честолюбив и влиятелен.

— Вашият съпруг се е обръщал за съвет към частен счетоводител.

Смехът оживи апатичните черти на вдовицата. Потисна го веднага, сякаш бе извършила недопустимо прегрешение.

— Ах, да. Онази приумица с Алеман.

— Каква приумица?

— Алеман е нещо като институция за семейство Жаума. Родителите на съпруга ми са от Херона, там живеят почти всичките му роднини. Свекърът ми също беше адвокат, но още преди войната се опита да създаде собствено предприятие, мисля, че беше за коркови тапи.

Когато откри кантора в Барселона, се обърна за съдействие към един много авторитетен по онова време счетоводител — Алеман. Беше истински талисман. Сътрудничеше ли на някое предприятие, то преуспяваше. Не им потръгна зле. После дойде войната, Алеман бе принуден да емигрира, тъй като оглавяваше някакъв профсъюз, мисля, че беше на продавачите. И моят свекър емигрира, но за кратко. Не знам дали това имаше нещо общо със счетоводителя. Пък и бе заемал различни постове в ръководството на „Барселона“ по времето, когато клубът беше най-политизиран. В крайна сметка Алеман си отиде и работата взе да запада. Завърна се няколко години след края на войната. Цялото семейство се съветваше с него по икономическите си въпроси. Беше станал стар и сприхав мърморко, антифранкист до мозъка на костите. Все още работи като счетоводител и сигурно наближава стотака. Вече не е както преди. Сега води дребни сметки на разни магазини. Ала трябва да кажа, че моите девери идват понякога чак от Херона, за да се съветват с него.

— А Антонио?

— Той също. Говореше с ирония за стареца, но казваше, че бил най-добре организираният счетоводен мозък, когото познавал.

— Консултирал ли се е с него наскоро?

— Възможно е. Не знам.

— Как мога да открия Алеман?

— Ще ви дам адреса му.

Жената седна пред английското писалище на стойност сто и петдесет хиляди песети и преписа адреса от телефонния указател. Беше в траурни дрехи — прекалено елегантни, за да вечеря сама, а гримираните очи не съответстваха на патетичните, тъмни кръгове под тях. Въпросът на Карвальо я застигна по средата на стаята и тя спря, като че ли се блъсна в невидима стъклена завеса.

— Оставеното от мъжа ви обезпечава ли ви напълно?

— Взех две доста добри застраховки, а „Петни“ ми дават приемлива засега пенсия. След няколко години ще видим. Трябва да направя нещо с парите от застраховката, но не зная какво. Оставих всичко в ръцете на Фонтаниляс, но според него времената не са добри за капиталовложения. Никой не влага никъде. Всички чакат да видят какви политически промени ще настъпят.

— В ръцете на Фонтаниляс. А защо не на Аржеми?

— Фонтаниляс разбира от тия неща. Аржеми притежава великолепно предприятие, но не е финансист в истинския смисъл на думата. Имам четири деца, господин Карвальо, и всичките са на възрастта, когато най-много харчат.

— Как приеха децата смъртта на баща си?

— В началото с голяма скръб. После двете момчета се съвзеха, но на двете момичета много им липсва. Това е естествено.

— А вие?

— На вас как ви се струва?

— Нищо не мога да кажа, затова ви питам. Спомням си една френска песен, в която горе-долу думите са следните. „Макар че много те обичам и сме приятели, отидеш ли си някой ден, ще имам повече време да чета и да открия себе си.“

— Никак не е забавно.

— Днес за втори път ми го казват.

— Антонио задушаваше, обсебваше хората около себе си. Беше егоцентрик. От една страна, ме довеждаше до отчаяние, но, от друга, запълваше живота ми. Най-много ме дразнеше с бъбривостта си, с маниакалната си еротичност, макар и само на думи.

— Само на думи?

— Да. Винаги така съм смятала, а и дори да греша, ми е все едно. Разтоварваше се с приказки и ме оставяше на мира. Постепенно свикнах, въпреки че не понасям да говори толкова нелепости пред хората.

— Според вас защо го убиха?

— Сигурно е някакво отмъщение. Деловият свят е пълен с гангстери и парвенюта, лишени от чувствителността на Антонио, Фонтаниляс и Аржеми. Вие сте изключение, все това им повтарях. Самият Антонио ми сочеше този или онзи на някое тържество, коктейл или нещо подобно и ми казваше: „Способен е да убие баща си за шепа дребни“, или пък: „Този е ужасна свиня, престъпник“. Антонио беше много агресивен служител. Винаги се шегуваше по този въпрос. Гледаше се в огледалото, докато се бръснеше, и казваше: „Аз съм един агресивен служител, агрр“, и ревеше като лъва на „Метро Голдуин Майер“.

Вдовицата на Жаума се смееше през сълзи. Карвальо усети, че се възбужда от вида на тези хлътнали гърди и широк ханш на плодовита майка с лице на кастилска стара мома, която, загърната в мантиля, върви след скулптурите на Ернандес^[1] и Беругете^[2] в процесията на Страстната седмица във Валядолид.

— Беше ли ревнив мъжът ви?

— Много.

— Имаше ли поводи?

— Аз не съм сексуална маниачка. Грижа се за къщата, за четирите деца, защото той никак не ми помагаше в това отношение. Никога не ми е оставало достатъчно време, за да хукна по мъже.

— Нямате ли приятели от младини?

— Моите приятели — това са приятелите на Жаума. Напуснах Валядолид съвсем млада. Постоянно пътувахме от място на място заради професията на баща ми.

— Някой от приятелите на Жаума да ви е правил предложение?

— Докъде искате да стигнете? До убийство от любов? Вие представяте ли си например Виласека да ми прави предложения? Та той има жена на всеки ъгъл. Или пък Биедма. Представяте ли си Биедма да ми намеква това или онова?

— Мога чудесно да си го представя.

— Имате богато въображение.

Обезпокоена, Конча Ихар желаеше срещата да приключи. Погледна френския часовник в стил ампир и сподави възклицанието: „Време е за вечеря“, от страх да не би Карвальо да приеме поканата.

— Стана късно. Трябва да помогна на Вера да си напише домашните.

— Тръгвам си.

— Открихте ли нещо?

— Имам много предположения. Дори съзирам малка врата в стената. Днес беше ужасен ден. Приличам на анкетьор, който работи на парче. Видях се с куп хора. Гаузакс, Фонтаниляс, Биедма, Виласека, Доронсоро, и вас. А! И с Аржеми. Щях да забравя невероятния Аржеми.

— Невероятен ли? На мен ми се струва най-нормалният от всички.

— Откровено казано, какво мислите за приятелите на мъжа си?

— Напомнят ми едно стихотворение на Габриела Мистрал, което научих при монахините. Три момиченца си играят и си представят бъдещето. И трите искат да бъдат царици.