Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (40)

В четири сутринта Карвальо заспа. Листовете, които му беше донесъл Полковника, се изплъзнаха от ръцете и се приземиха с мекия полет на невинни и несръчни животинки. Присъни му се някакъв странен еротичен сън, в който той седеше с Фуенсанта пред чиния боб с наденица, сервирана на тезгяха на един прекалено хубав бар, за да бъде „Ла Чунга“.

— Истински ли са? — питаше Карвальо, сочейки гърдите й.

— Пипни ги.

Карвальо ги докосваше — меки, големи, топли.

— Ако ни види синът ми, ще ти даде да разбереш.

Опитваха се да се скрият в някакви азбестови тръби, облени от лунна светлина, но нито една от тях не се харесваше на жената.

— Виждат ни откъм къщата.

— Коя къща?

В дъното се забелязваха контурите на плоски покриви или назъбени крепостни стени и сянката на страж с пушка на рамо.

— Виждаш ли го? Синът ми!

— Но ти имаш дъщеря.

— Не, не, син.

Карвальо като че ли беше загубил сили, за да й свали докрай полата, макар че на лунната светлина вече се подаваха облите форми — един бял задник с нежна резка между двете сферични и студени половини.

Събуди се възбуден. Тласкан от желанието в слабините, се отправи към банята, като се колебаеше дали да уринира, или да онанира. След като свърши първото, престана да изпитва сексуални желания, но въображението му все още рисуваше картини с голите тела на Фуенсанта и дъщеря й. Отстрани мръсните съдове от масата и постави върху нея добросъвестно изрисуваните листове, които Пара му беше донесъл. Фамилното име Гаузакс се появяваше в пет компании, свързани с „Петни“. Адвокатът Фонтаниляс се числеше към ръководството на две компании, косвено свързани с „Петни“, а акционерното дружество „Араката, Млечни продукти“ фигурираше в списъците на предприятията, зависещи от доставката на основни продукти.

— Шефе, госпожа Жаума ви търси от няколко дни. Иска да говори с вас, много било спешно. Да й дам ли телефона във Валвидрера?

— В никакъв случай. Ако пак се обади, кажи й, че съм извън страната.

— Аз за всеки случай вече й казах, че сте заминали.

Седемте минути, необходими, за да отиде от Валвидрера до центъра на града, му се сториха по-дълги от друг път. Не дочака астматичния стар асансьор и тръгна пеш по стъпалата от протъркан розов мрамор, водещи към апартамента на счетоводителя Алеман. Разплаканата госпожа Алеман успя.

— Отива си, отива си!

И наистина Алеман имаше вид на човек, решил да умре. Пожълтялото му луничаво лице беше потънало почти напълно във възглавницата. Обърна глава при гласа на жена си, а очите му все още излъчваха суровостта на тежко ранен орел, предчувстващ тайнството на собствената си смърт.

— Алеман, бих искал да ви попитам още нещо за господин Жаума.

— За бащата ли?

— Не, за сина.

— А, синът!

Вдигна очи към тавана, сякаш изгуби интерес, но леко извърнатата към Карвальо глава показваше, че старецът внимателно слуша.

— Парите, които са липсвали от баланса на „Петни“.

— За това ще говоря само с господин Жаума.

— Той умря, Алеман, спомнете си. Бил е убит заради нещо, свързано с този баланс.

— Толкова хора умряха, толкова хора.

— Алеман, къде са изтекли тези пари? Чрез кое предприятие или за какви разходи?

— Всичко ми взеха. Колекцията ми. Книгите ми.

Затвори очи, като че ли разтърсван от вътрешен плач.

— Отива си, отива си!

— Какво са му взели? За какво говори?

— Говори объркано. Вчера ми позвъни госпожа Жаума и каза, че иска да ми направи много хубаво предложение. Един неин приятел се интересувал от счетоводните архиви на мъжа ми. Той пазеше документацията на най-важните счетоводни баланси, които беше изготвил, а този господин искал да купи всичко за библиотеката на някакво учебно заведение за бизнесмени, така ми каза.

— Продадохте ли му ги?

— Да. Вчера. Дойдоха двама господа, разгледаха архивите. Искаха да ги вземат веднага. Попитах мъжа си. Сумата беше добра, освен това ми казаха, че ако продам счетоводните книги, щели да ми направят добро предложение за колекцията от плакати на Женералитат^[1] и писмата на Масия, Компанис, Пи-и-Суниер — мъжът ми ги познаваше всичките.

— Кой ви направи предложението?

— Единият се казваше Распал, другият… не помня.

— Платиха ли ви вече?

— Да.

— Колко?

— Сумата беше доста добра. Болно ми беше да ги продам, но за какво ми са? Имам само една жалка пенсия, този апартамент и няколко акции, които нищо не струват. И на синовете ми нямаше да послужат.

— Кой подписа чека?

— Подписа го господин Распал. Големият ми син го осребри тази сутрин.

— Алеман знае ли?

— Казах му. Първо рече „не“, после се съгласи. Сега съжалява и от време на време ме обижда, но после заявява, че добре съм направила, че така поне ще ми остави нещо.

Алеман спеше или се преструваше, че спи. Карвальо повиши глас, за да го събуди:

— Алеман! Кажете ми, кой е отговорен за изтичането на парите от „Петни“?

Старецът спеше или не чуваше, а лицето му изглеждаше като издялано от непроницаем мрамор. Не обърна внимание на неколкократните повиквания на Карвальо, които привлякоха синовете му в стаята. Най-напред любезно, после гневно те настояха Карвальо да го остави да умре спокойно.

„Толкова хора умряха, толкова хора“, бе казал счетоводителят, изпълнен със съзнанието, че той ще бъде следващият мъртвец и че вече нищо и никой не заслужава усилието му да отвори очи. Карвальо почти чуваше зад себе си стъпките на синовете на Алеман, които го изгониха. А когато остана сам на площадката на стълбите, той сякаш чу други стъпки — същите, дето вървяха по петите му и го изпреварваха, щом отгатнеха следващия му ход, както в случая с купуването на бара, а сега — книжата на Алеман. Конча Ихар се бе съюзила, може би без да подозира, с убиеца на мъжа си. Безсмислено беше да отиде при нея и да я пита за името му, без да разполага с други доказателства освен подозрението, породено от логичните размишления. Обхванат от страх и гняв, той влезе в кантората на „Петни“. Секретарката на Гаузакс се отдръпна навреме, за да не бъде блъсната. Самият Гаузакс едва успя да възкликне от изненада, понечи да стане, но отново се отпусна в креслото, примирен пред неизбежното зло. А неизбежното зло беше застаналият в средата на кабинета Карвальо. До него секретарката със задавен глас отправяше извинения към Гаузакс и обвинения към Карвальо.

— Очевидно сте научили занаята от американските филми.

— Много рядко съм срещал толкова височайш мошеник като вас например.

Гаузакс затвори очи и махна с ръка. Дресираната секретарка се оттегли и затвори вратата зад себе си. Карвальо потърси най-отдалеченото от Гаузакс кресло, седна, прехвърли крака през една от облегалките и зачака спокойно Гаузакс да преодолее смайването.

— О, това вече е нечувано!

— Говорете правилно, професоре. „Нечувано“ означава това, което никой не е чул, а аз до този момент не съм казал и добър ден.

Гаузакс заобиколи масата и застана прав пред детектива. Прокара ръка през гъстата руса коса, после я плъзна по жилетката, докато накрая я пъхна в джоба на панталона. В този момент Гаузакс вече се усмихваше.

— За какво сте дошли? За чека ли? Или за обяснение по повод на злоупотребата, открита от един домашен счетоводител?

— Въпросът с парите все още стои на дневен ред. Що се отнася до счетоводителя, едва ли е бил толкова домашен, щом са откупили архива му за сума с шест нули.

— Сигурно е водил отчетността си с готически шрифт. Що се отнася до предполагаемата злоупотреба, можете да спите спокойно. Лондонската централа ми даде изчерпателни обяснения. Цифрата двеста милиона сигурно сте я видели в приказката за Али Баба и четирийсетте разбойници. Всяка година се явяват малки неуточнени суми, изразходвани при преки контакти на „Петни“ с нейни филиали или предприятия: курсове за техническо усъвършенстване, социални връзки, рекламни разходи. Жаума е бил изненадан от тези разходи, които се контролират от Лондон и се извършват от специални пълномощници на „Петни“ във филиалите. Ако Жаума не си беше пъхал носа в чужди работи и бе оставил обобщените отчети да бъдат направени от Лондон, никога не би имал повод за тревога.

— Тоест нямаше да разбере за машинациите.

— Не се правете на глупак! Какви машинации. Не ви ли обясних всичко от ясно по-ясно?

Нетърпение, изненада, дори известно отвращение прозираха в държането на Гаузакс.

— Някой е купил един селски сводник, за да опере пешкира за убийството на Жаума.

— Преведете го на кастилски, моля.

— Много добре ме разбирате. Някой е подкупил един незначителен сводник, за да признае, че е убил Жаума. И същият този тайнствен някой е купил целия архив на счетоводителя Алеман, а в него е следата, водеща към онзи, който се е разпореждал с липсващите в баланса на „Петни“ пари.

— Вие сте от хората, които смятат, че йезуитите отравят водата.

— Някой е хвърлил тонове бромид във водата, за да заспим. А вие сте циник и глупак. Или може би носът ви е така пригоден, че да не надушва страшната воня, която ви заобикаля.

— Моля ви почти като за услуга, приемете парите от „Петни“ и ни оставете на мира. За ваше добро е. За мое добро. За доброто на Конча. Стига сте си играли на Джеймс Бонд.