Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (23)

— Вечеряхме заедно няколко дни преди смъртта му. Току-що се бе върнал от Сан Франциско и искаше да го информирам за подробности относно развитието на работническото движение поради предстоящото легализиране на всички профсъюзни централи.

— Навярно сте го съветвали как да се отнася с лидерите в неговите предприятия?

— Аз не съм съветник на бизнесмени, господин Карвальо. С Жаума винаги съм се ограничавал да излагам своето мнение за политическото положение в момента и съм му давал съвети не как да мами работническата класа, а как да не мами себе си.

— Какво мислите за смъртта на Жаума?

— В началото версията на полицията ми се стори примамлива и досега все още нямам достатъчно основания да мисля обратното. Вие, изглежда, имате такива.

— Не. Стоях си преспокойно у дома и следях неверни съпруги и избягали от къщи чувствителни юноши. И изведнъж ми поръчват да докажа, че официалната версия за убийството на Жаума не е никаква версия. Ето с какво се занимавам в момента. Професионалист съм и се ръководя от чисто финансови съображения, макар че преди години се запознах с Жаума в Съединените щати. Бяхме заедно три дни. Пътувахме през пустинята Мохаве, от Лос Анжелос до Лас Вегас. Последния път, когато го видях, играеше на рулетка в „Цезар“ в Лас Вегас. Няколко пъти се опитах да се сбогувам, но Жаума не откъсваше очи от масата. Когато случайно вдигна поглед, аз му махнах с ръка от другия край на масата. Не знам дори дали ме видя.

— Той беше човек на реда, ала имаше едно опасно хоби: хазарта. А моето хоби, без да съм човек на реда, е благоразумно и спокойно.

— Да не би да свирите на цигулка?

— Не, увлича ме живописта. Специалист съм по второстепенни художници. Знаете ли каква е разликата между второстепенния и първостепенния художник?

— Не.

— Няма разлика. Абсолютно никаква. Историята на изкуството, а предполагам и историята на литературата, е пълна с горчиви примери за несправедливост. Една епоха въздига в култ дадени ценности и ги завещава вкупом на следващата. И никога не се преразглежда правилността на първоначалната класификация. В ателието на Веласкес е имало поне двама ученици, които са рисували като него. Ето вижте.

Надигна се бавно, с достолепността на принц, и се приближи до един шкаф. Отвори го и посочи наредените вътре еднакви метални кутии. Бяха класьори с диапозитиви. Извади няколко от една кутия и постави на писалището увеличителен апарат.

— Погледнете тук. Какво виждате?

— Една картина. Момичета разхлаждат крака в малка рекичка.

— Според вас от кого е картината?

— Прилича на холандска творба.

— Чудесно, продължавайте.

— Рембранд?

— Съвсем не.

Със задоволството на човек, чиято теза се е потвърдила, Биедма заобиколи писалището и седна или по-точно се настани с намерението да продължи да излага своята теория.

— Тази картина е от Лукас Паулус, ученик на Рембранд. Само да можехте да видите творбата. Не фигурира в нито една известна колекция. Принадлежи на невзрачна фламандска църква. Би трябвало да видите картината. Ако носеше подписа на Рембранд, днес щеше да присъства във всички трактати по изкуство. Погледнете и тази.

— Съжалявам, господин Биедма. Днес денят ми е много натоварен и съм го посветил на вашите приятели. Сега отивам при Виласека, а вие още не сте ми отговорили на един въпрос, който ме интересува. При последните ви срещи Жаума не сподели ли с вас някое свое безпокойство?

— Искаше да напуска. Да си намери друга работа, преди да е навършил петдесет години. В началото тонът му беше много драматичен. Каза ми го, по време на последната вечеря. После разговорът стана по-шеговит. Накрая взе да се смее сам на себе си и да рецитира Света Тереса^[1]: „Живея, ала не в самата мен…“ и тъй нататък, и тъй нататък и завърши с любимата си фраза.

— Коя фраза?

— „Самотата на мениджъра“.