Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (37)

— Колко още ще трае тая гадост? — смръщи вежди жената. — Всичко е вече казано и подписано. За какво, по дяволите, пак ще говорим!

Мъжът я съветваше с очи да бъде внимателна, а момичето слезе от горния етаж с трептящи под тънкия вълнен пуловер двайсетгодишни гърди.

— Това мъжът ви ли е?

— Това е брат ми. А ако си мислите, че щом съм вдовица, трябва да си трая, много се лъжете. Яка съм като мъж, а това, което съм спечелила в тоя живот, съм си го спечелила сама. Как, то си е моя работа!

— Господин Антонио Жаума…

— Днес куцо и сакото се нарича господин. За умрелия говорите, нали? Та какъв господин беше той? Или поне не беше такъв, какъвто според мен трябва да бъде един испански господин.

— Често ли го виждахте?

— Ни най-малко. Всичко, което знам, ми го разказаха децата.

— Кои деца?

— Момичето тук и Пако, мъжът й.

— Значи вие никога не сте виждали Антонио Жаума?

— Никога. Вечерта, когато е дошъл, бях се качила да гледам телевизия. Даваха „Момчетата на Харелсън“, а аз го следя.

— Казват, че Жаума влязъл с дъщеря ви в една стая и малко след това момичето изскочило полуголо, като викало мъжа си.

— Така казват.

— Истина ли е?

Момичето бе свело поглед.

— Ти не отговаряй. Тя е непълнолетна. Няма осемнайсет.

— А кой ще отговаря тогава?

— Аз, ако искам.

Карвальо се приближи и ощипа жената по носа.

— Я по-кротко, че ще ми спукаш тъпанчетата. Отговаряй бавно и възпитано, иначе ще ти ритна един там, дето си най-яка, както казваш.

Жената стисна устни и очи, за да сдържи гнева си, простена и изпод клепачите й се отрониха две сълзи на безсилие.

— Така значи, а? Така ли се говори с една дама?

— Говоря ти така, както ти ми говориш. Като камионджия. Достатъчно. Стига приказки. Ти защо си изскочила и си крещяла?

— Искаше да ми прави разни мръсотии.

— Какви мръсотии?

— Ами най-различни. Да ме бие. Да ме гледа как ходя по нужда. Извиках мъжа си. Той го изхвърли с юмруци от стаята и не видях нищо повече. После чух изстрел. Пако се върна много нервен и каза, че оня извадил пистолет.

— Откъде? От пъпа си? Защото сигурно сте го измъкнали гол от стаята.

— Беше облечен — обади се майката.

— Облечен беше — потвърди дъщерята, с очи, забити в пода.

— Какво стана после?

— Нищо не знам. Пако направи всичко. Излезе с камионетката и се върна след три часа.

— Аз чух как колата тръгва и си рекох: „Къде ли е тръгнало това момче по никое време?“, понеже Пако си е момче, но това, дето го свърши, хубаво, че го свърши, защото мръсници като този тип не заслужават да живеят. Ако на някого му харесват жените, да си ги гони, но по редовния път, без свински номера.

— Защо заминавате?

— Защото тука се е събрал много лош народ. От ранна утрин грубияни, журналисти, любопитни, няма край. Прилича на зоологическа градина.

— Сестра ми продаде бара и си отива. Много добре направи.

Жената впи очи в брат си, сякаш искаше да го изпепели с поглед.

— Я гледай ти! Зетят е прибран на топло вчера, новината още не е излязла в днешните вестници, започват да ви досаждат тая сутрин и сега, по обяд, барът е вече продаден и багажът събран. Кой го купи?

— Е, само е уговорено.

— С кого?

— Не знам. Каза, че ще се свърже с мен. Дадох адреса на една братовчедка, която живее в Барселона. Засега отиваме там, за да сме по-близо до Пако, а после ще видим, може и да се върнем в селото.

— Полицията има ли адреса на тая братовчедка?

— За какво й е? Има го адвокатът и това е достатъчно, в случай че извикат сестра ми като свидетел.

— Дайте адреса.

Мъжът извади химикалката от джоба на дънковата риза и написа адреса в полето на списание „Интервю“.

— По колко клиенти имате с дъщерята? По двама на ден?

— Това си е наша работа.

— Колко вземате на сеанс?

Малката избухна в истеричен плач. Майката й плесна два шамара и я бутна към ъгъла на стаята. Обърна се пламнала към Карвальо:

— Защо не дойдохте с вашите въпросчета, когато оня мръсник, мъжът ми, ни изостави? Защо тогава не ме попитаха колко пари имам в чекмеджето на скрина? Нито грош. Тук не е публичен дом. Тя спи с мъжа си, а аз сама. Ей това е.

— Но с Жаума е спала, нали? Това е проституция.

— Спала ли? Какви ги дрънкате! Той й рекъл: „Я ела, момиченце, ела да ти покажа нещо“. И тази наивница го последвала и така започнала работата. Харесва ли ви обяснението? Друго нямам. И с ритници, и с юмруци няма да ме накарате да кажа друго.

— Господине…

Беше се обадил мъжът — муден, слаб, отруден, с огромни, набраздени от цимента и гипса ръце.

— Господине, по-културно, господине. Разберете, че тук много тегло са видели, много, а и сестра ми, вярно си е своенравна, ама тя от съвсем млада трябваше сама да си проправя път в живота.

— Не си хаби думите, Андрес, тия са от камък!

— Не, Фуенсанта, не. Като си поговорят, хората се разбират. Нали, господине, нали разбирате какво нещастие са преживели тия две жени?

Карвальо мина между брата и сестрата — той, изпълнен със страх, тя — с гняв. „Страх и гняв на бедняци“, помисли си Карвальо, побеснял от яд срещу тях и срещу себе си.

— Тръгвам си. Но нещата не са приключени. Ще ме уведомявате за всяка своя стъпка. Утре искам да знам кой купува тоя хотел „Риц“ — име, презиме, до номера на обувките. И внимавайте.

В магазина за мебели му казаха, че „Ла Чунга“ работела от пет години. Тогава момичето още ходело с плитки, а жената живеела с някакъв каталонски циганин, който се занимавал с бране на гъби. Събирал преди всичко гъби за сушене или според сезона и ги продавал на консервните предприятия в Гранолерс. Един ден циганинът изчезнал и след седмица-две бил заместен от шофьор, който работел на акорд за някаква фабрика за изкуствени камъни в Айгуафреда. След него не се появил друг постоянен мъж. Заведението разполагало с четири стаи. Клиентелата била от заселници. Предлагали карти, кафе с коняк, разхладителни напитки, сандвичи за някой случаен пътник. Жената почнала да се поразголва и търговията се оживила. Един ден взело да си показва гърдите и момичето. Вечно ставали скандали, побоища. „Фльорци без късмет“, заключи един от осведомителите. После момичето довело тоя хъшлак, истински негодник, но поне вдъхвал респект на клиентите.

— Бяха затънали в дългове. Май един от нейните я беше забъркал в някакви истории и колкото и клиенти да хванеше, все не успяваше да се изплати. Бил използвал подписа й. Мошеник.

На бензиностанцията допълниха информацията. Братът на Фуенсанта работел като зидар при известен предприемач в Сентелес.

— Той пръв напусна селото. После един след друг си отидоха братята, а накрая родителите. Те вече са покойници. Освен зидаря другите братя не искат и да чуят за тая от „Ла Чунга“. Ако ги попиташ за нея, ще отрекат, че са й близки. Ще ти кажат: „Нямаме нищо общо с нея“. Срамуват се. Само зидарят се появява от време на време. Един ден ми рече: „Какво да я правя? Сестра ми е, а аз съм най-големият. Чувствам известна отговорност“. Как ви се струва?

Изчака на бензиностанцията камионетката да го изпревари. Караше я братът, хванал волана с вечно изцапаните с цимент и гипс ръце. До него седеше Фуенсанта, изпъчена и с пълно съзнание за обема си. Между двамата надничаше уплашеното лице на дъщерята. Зидарят лека кимна на Карвальо. А Фуенсанта хвърли към него една Юпитерова мълния, от която предното стъкло на колата издрънча.