Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карвальо (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La soledad del manager, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Мануел Васкес Монталбан

Заглавие: Самотата на мениджъра. Пианистът

Преводач: Катя Диманова; Христина Костова

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ДФ „Народна култура“, София

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ДФ Полиграфически комбинат, София

Излязла от печат: април 1992 г.

Редактор: Мариана Китипова

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Красимир Дамянов, Мариана Китипова

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Стефка Добрева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2506

История

  1. — Добавяне

Виласека сметна, че е абсолютно необходимо да присъства на срещата с Аржеми. Момичето ги чакаше на изхода на ресторанта, приседнало на една от паркираните на тротоара коли. Повлече крака след тях, а когато в колата узна за предстоящите планове, започна да възразява, в началото сравнително сдържано, но след уклончивите отговори на Виласека се развика и настоя да я оставят.

— Смени плочата. Зарежи вече ролята на невъзпитано момиченце от добро семейство и изрецитирай нещо по-добро. Например диалога на Глория Греъм с Глен Форд в „Подкупените“. Приличаш на Глория Греъм, сто пъти съм ти го казвал. Спомняте ли си Глория Греъм, Карвальо? Имаше най-красивия поглед на света: двусмислен, нежен, сладострастен. Притежаваше достатъчен словесен запас, за да поддържа интелигентен разговор. Ти много приличаш на Греъм, Ана, съвсем сериозно.

— Искам да си вървя. Не понасям приятелите ти. Не понасям да седите с часове и да си спомняте разни глупости, които ви се струват смешни само на вас, да, да, само на вас. А аз скучая. Ужасно сте скучни.

— Спрете, Карвальо!

Той отби колата към редицата паркирани автомобили и преди още да приключи с маневрата, Виласека изскочи, отвори задната врата и нареди на хлапачката:

— Слизай. Върви другаде да бълваш гущери. Целият ден е пред теб.

Момичето слезе с възможно най-голяма сериозност, мина покрай Виласека и каза, без да го погледне:

— Чакам те в „Селесте“ в единайсет.

— Аз ще бъда вкъщи след два часа.

— А аз не.

— Къде отиваш?

— Това си е моя работа.

— Карвальо размислих. Няма да дойда у Аржеми. Кажете му, моля ви, че ще му се обадя тия дни. Имам много интересни проекти.

Наведе се още повече, така че само Карвальо да чуе думите му:

— Извинете ме, че няма да ви придружа. Тя е същинско дете. Малко попрекалих, претоварих деня с преживявания, които не са й никак приятни. Ако някой път имате нужда от мен, само ми се обадете. Дявол да го вземе, трябва да се грижите за косата си. Взели сте да олисявате. Аз бях на ръба на оплешивяването, но отидох на лекар навреме. И знаете ли на какво се дължеше? На нервна почва. От домашния уют и в резултат — плешив и дебел. Сложих край на домашния уют и ето сега как изглеждам. Обадете ми се. Не забравяйте.

Великодушието на Виласека беше трогателно. В огледалото за обратно виждане Карвальо видя как кинотворецът бързо смени позата си на американски военачалник, изпращащ рота командоси самоубийци, с жестовете на заинтересуван от страданията на своето момиче любовник. Детективът зарови пръсти в косата си, за да потърси евентуалните наченки на олисяване и да установи дали е все така гъста.

— Какви глупости дрънка тоя луд.

Същите думи произнесе и Аржеми, когато Карвальо му разказа накратко за срещата си с Виласека. Нисък, широкоплещест, с гъста, черна, тук-там прошарена коса, с привидно замрял в дъното на кладенеца от диоптри поглед, с бавен и провлечен глас, който в моменти на гняв вероятно ставаше страшен, Аржеми имаше вид на вечно сънен човек, който или не се е събудил напълно, или се готви отново да заспи. Това впечатление се засилваше и от очите, умалени от дебелите стъкла, както и от мудните движения и бавния говор.

— Идвам тук само да подписвам.

След като изрече това, той надникна над очилата, за да провери ефекта от думите си върху Карвальо. Засмя се, предлагайки му и той да се засмее, и в ответ получи усмивка на разбиране. С тежка, без съмнение твърде скъпа писалка започна да подписва книжата, които му поднасяше секретарката — млада, чистичка, внимателна, безусловно девствена, каквито се полага да бъдат секретарките в предприятията за кисело мляко, продукт, внушаващ представа за чистота и невинност, свойствени единствено на неполучилите още първо причастие дечица. Защото киселото мляко хем е бяло, хем се препоръчва на болните, хем е евтино. Ръката, подписваща документите, разкриваше част от косматата джунгла, с която навярно беше обрасло цялото тяло на този човек-вълк с лице на очилато момченце. Обстановката беше достойна за кабинет в някое имение, принадлежащ на скучаеща дама от епохата на перголата и тениса. Покрити с розов атлаз стени, бял, леко грапав таван с квадратна розетка в центъра, откъдето се спускаше кристален полилей с гравирани матови птици в полет. Гравирано беше и стъклото зад барчето, където липсваше само Ела Реймс с голите рамене и сластния поглед, поднасяща чаша мартини на офицер от Кралските военновъздушни сили, който се готви да загине в бомбардировките над Дрезден. Или може би за предпочитане беше Джийн Търни, поднасяща коктейл „Манхатън“ и търсеща закрила от морския офицер, понесъл целия свят под мишница, като че ли го е спечелил на някое панаирно стрелбище. Дъбовият паркет на пода бе солиден като английските обувки с висок ток на Аржеми, които надничаха изпод масивното писалище с чекмеджета от двете страни.

Сложи капачката на писалката, сякаш беше от стъкло, и енергично повдигна вежди, все едно че щеше да ги държи така цяла вечност.

— Готово. Слушам ви. Предполагам, че не сте дошли само за да ми разкажете за смахнатия Виласека. Смахнат, смахнат, ама…

Отново същият смях — съучастнически, подканващ събеседника да се засмее.

— И на мен ми се иска да я карам като него. Чудесно си живее той, чудесно!

Кръстоса ръце, наклони глава, сякаш да се съсредоточи по-добре, в седналия срещу него Карвальо, и го подкани:

— Е хайде, говорете.

— Изглежда, че от всички приятели на Жаума от младежките години вие сте поддържали най-тесни връзки с него.

— Доколкото разбирам, искате да кажете, че вече не съм млад.

— Вече не толкова млад.

— Така е по-добре.

Отново смях.

— Заех се с разследването на случая и бих искал да ми разкажете някои неща, които евентуално биха подкрепили възникналите подозрения, че Жаума не е убит така, както се опитва да докаже полицията.

Бавна въздишка. Бавно размисляне. Бавни движения назад към облегалката на креслото — тилът леко се опира на нея, сетне бавно се връща в изходното положение.

— Не виждам с какво мога да ви помогна. Всичко, което ми е известно за Жаума, разказах на полицията, и всичко, което знам и мога да разкажа, напълно съвпада с неговия злощастен край. Познавах го добре, твърде добре…

Извади една пура „Давидов“ от английска табакера с марката на „Дънхил“, с дълга кедрова пръчица акуратно запали края на пурата и я размаха, докато тя се разгоря. После отряза другия край със сребърно ножче и всмукна солидна порция дим.

— Заповядайте.

Каза го сепнато, сякаш изведнъж си бе дал сметка за непростимия пропуск, и поднесе на Карвальо кутията с пури. Детективът беше сигурен, че жестът е преднамерен и че целта на Аржеми е да провери до каква степен хубавият тютюн привлича Карвальо. Очите на госта не се бяха отделили от пурата още от момента, в която тя, подобно на ябълката в ръката на Ева, се бе появила в ръката на Аржеми. Сега той с видимо задоволство наблюдаваше как Карвальо повтаря ритуала по запалването и когато огънчетата на двете „Давидов“ застанаха едно срещу друго, между предприемача и детектива вече се бе установило присъщото на познавачи разбирателство. Аржеми изтръска малко пепел от луксозната пура.

— Жаума не пушеше.

— Но си хапваше и пийваше.

— И имаше много жени! Не забравяйте, много жени!

Хихикания и дим излизаха от полуотворената уста на Аржеми, който междувременно се беше навел към Карвальо с войнствено насочена напред пура, явно, за да подсили твърдението си.

— Пътувахме много. Понякога сами. Понякога със съпругите. Пътуването помага да опознаеш хората. Много неща, наистина много неща мога да кажа за любовните похождения на Жаума. Беше неутолим, а и аз, между другото, споделях тази негова страст.

— Защо пътувахте толкова често заедно?

— Понякога, да речем, като приятели, понякога — по работа. В известен смисъл нашите делови интереси съвпадаха. Например определени продукти, които „Петни“ ми доставят посредством филиала хикс, нали разбирате?

— Можете ли да потвърдите, че напоследък Жаума е бил особено потиснат, даже разтревожен от нещо?

— Ни най-малко. В никакъв случай. Той лесно минаваше от депресия към еуфория. Но в последно време не съм забелязал някаква особена промяна. Кой ви е говорил за депресиите на Жаума?

— Нунес, Виласека, Биедма.

— Лявото крило. На тях винаги много им се иска да докажат, че Жаума, аз и Фонтаниляс сме сбъркали в избора на жизнения път.

— И сбъркали ли сте?

Вдигна пурата, сякаш беше потир за причастие, и кимна към тази, която пушеше Карвальо.

— А вие как мислите, сбъркал ли съм? Когато човек разбере, че се живее само веднъж, той вече е стигнал зрелостта. Тогава избира едно от двете: или решава да живее възможно най-добре материално, или започва да се опива от непреходността си и става фанатик като Нунес, Виласека, Биедма или Света Тереса де Хесус. Всеки път, щом се почувствам прекалено потиснат, хващам самолета и отивам в хотел „Принсес“ в Акапулко. Знаете ли го? Чували сте. Хубаво. Това е най-луксозният хотел в света. Когато бях млад и нямах пари, пишех стихове и си купувах вратовръзки. Така преодолявах депресиите. Нунес, Виласека и Биедма вярват в безсмъртието на душата, но не на отделната душа, а в колективната душа на възходящите социални класи, възходящите, забележете! Запомнете го, защото според тях моята класа е низходяща. Така. Душата на буржоазията заслужава да умре със стомах, пълен с шампанско „Круг“ от хиляда деветстотин седемдесет и втора, и с очи, замъглени от дима на „Давидов“. Всяка сутрин закусвам с три сандвича с ирански черен хайвер и чаша френско шампанско с портокалов сок. След това плувам в закрития басейн вкъщи или играя тенис на собствения си тенискорт или пък се отправям към игрището за голф. Настъпи ли хубавото време, през седмицата се занимавам с ветроходство, а в събота и неделя изкарвам яхтата за приятелите и безсилната им завист безкрайно ме забавлява. Никога не ям по навик, Карвальо, никога! Не бива да се отнасяме по навик към нито едно от сетивата, защото чрез тях живеем. У дома се храним с меню. Всеки ден и на всяко ядене имаме поне пет възможности за избор. Двамата с жена ми пазим диета, за да се поддържаме във форма. Нищо тежко. Раци на скара с лек сос от каперс, филенце със зеленчук или задушено почти без мазнини говеждо. Изпратих готвача си на специални курсове по диетична кухня при професор Брикер Бенер. Знаете ли колко ми струва готвачът? Плащам му достатъчно, за да не си тръгне по своя инициатива, и съм създал цяла система, която да го спре, ако някой друг го подмами. Назначил съм цялото му семейство в предприятието. Готвачът е най-верният приятел на човека. Ако моят готвач умре, Карвальо, ще го оплаквам безутешно. Имам пет хиляди бутилки вино в избата си в Ампурдан и близо две хиляди в Барселона. От най-избраното. Най-добрите реколти френски вина. Испанските са малко, и то само бели, защото понякога през лятото ми се приисква чаша леденостудено, младо галисийско винце. Утре заминавам за Париж, за да вечерям в „Тур д’Аржан“, а вдругиден потеглям с кола за Лион, ще обядвам в „Пол Бокю“. Е, какво ще кажете? Сбъркал ли съм жизнения път? Направо смешно. Живея си чудесно, наистина чудесно! Нямам кой знае какви грижи с работата. Нямам конкуренция на вътрешния пазар. Изнасям. Чуйте ме добре: изнасям кисело мляко! Промишленият метод е много прост, търговската мрежа — също. Що се отнася до личния ми живот, бих могъл да го застраховам в „Лойд“ за десет милиарда долара. Уравновесена съпруга, която умее да бъде и близо, и далеч, умее да носи вечерни тоалети и е добра в леглото. Децата — е, може би не са толкова умни, колкото бих желал, но поне са доволни и здрави. Неангажиращи познанства — приятели от университета, които ми доставят известна доза приятна носталгия, приятни вечери с богати и бляскави съпружески двойки. Имам и любовници. Бивша състудентка с четирийсетгодишно тяло, която обаче ме освобождава от юношеските комплекси. Момичета в разцвета на младостта си, съблазнени от портфейла, спортната кола или леката прилика с Онасис, която с възрастта става все по-осезателна. Жената на някой подчинен, която мога и да унизя, а това понякога е необходимо в половия акт. Съпругата или дъщерята на някой приятел от общите семейни вечери. Би могло да се каже дори, че съм колекционер. Разказвам ви това, защото на детективите и на полицията всичко трябва да се казва и защото вие знаете как се пуши пура „Давидов“. Миналата седмица похарчих в Лондон двеста хиляди песети само за ризи. През септември отново ще отида, за да си попълня запаса от пуловери. Имам всичко, което пожелая, и, слава богу, не изпитвам еротична нужда от политическа власт. Около мен виждам мнозина делови хора, обхванати от политическо сластолюбие. Искат да бъдат депутати и сенатори било от страх, че политиците няма да защитят достатъчно добре интересите им, било поради самия еротизъм на властта. Знаят, че в дебелите учебници по история обикновено фигурират имената на членовете на правителствата, но няма да бъде отбелязан например фактът, че аз съм бил собственик на „Араката“. Това е друга разновидност на стремежа към непреходност, срещу който имам имунитет. Написал съм великолепни стихове на каталонски и смятам да ги публикувам, когато наближа шейсетте — просто заради удоволствието, че ще размърдам съставителите на „Каталонска енциклопедия“ и ще ги принудя да ми посветят десетина реда в съвременното издание и поне трийсетина в някое бъдещо издание след петдесет години. Вижте, тук съм написал биографична бележка, приблизително същата, която ще напишат за мен след половин век. Ще ви направя едно фотокопие, запазете го, и ако имате търпението и желанието да живеете още петдесет години, ще видите, че не съм сбъркал кой знае колко.

Аржеми Бланк, Жорди. Барселона, 1932, Палаусатор (Херона) — 2005. Каталонски поет, чийто талант се е проявил късно. Първата му книга, „Вържете кораба до кея“ (1980), е своего рода свързващо звено между поезията на Салват Папасейт[1] и Габриел Фератер[2]. Поезията му е дълбоко лична, на места проникната от социални мотиви (Салват Папасейт), на места — херметическа, обърната само към двама (Фератер). „Кожа на плод“ (1985) отново подема традиционните теми на любовната лирика, съзнателно сближавайки поетичните похвати на Катул с атмосферата на рокоперата. Поет без поетична биография, необвързан с близките нему литературни движения, Аржеми непрекъснато усъвършенствува теми и форми, които стигат своя връх в творбата, наречена „Кисело мляко“ — херкулесовски опит да превърне поезията в синтез на различни литературни жанрове. Някои изследователи на творчеството на Аржеми смятат, че в „Кисело мляко“ (1990) са налице символични елементи, надхвърлящи рамките на формалните и експресивни задачи. Според Пере Жимферер „Кисело мляко“ представлява опит да се изрази поетически същността на една страна, Каталония, в историческия момент, в който за четвърти път се проваля надеждата й да се превърне в независима държава. В този смисъл „Кисело мляко“ е част от големия триптих на каталонската поезия, заедно с „Атлантида“ на Вердагер и „Наби“ на Жозеп Карне. Между 1990 и 2002 — годината, когато умира, Аржеми публикува една необичайна книга с „възпоминания на сетивата“, озаглавена „Смъртните наслади“. Година след смъртта му, през 2003 г., се появява една малка по обем творба, в която личи творческият упадък на седемдесетгодишния поет, въпреки че в нея е съхранена способността на Аржеми за лингвистични новости, характерни за цялостното му творчество: „Димът на «Давидов»“ (2003). Основна библиография на творчеството му: „Аржеми извън собственото си огледало“, Пере Жимферер, издателство „Коклюш“, 1995 г.; „Последни поеми“, Жозеп Мария Кастелет, „Едисионес-62“, 1983 г.; „Само Аржеми“, Франсоаз Важенер, издателство „Галимар“ 1990 г.

— Вече съм ги написал. Абсолютно всичките — каза накрая Аржеми, полускрит зад последния облак дим от пурата „Давидов“.

Бележки

[1] Папасейт, Жоан Салват (1894–1924) — известен каталонски поет авангардист. — Б.пр.

[2] Фератер, Габриел (1922–1972) — каталонски поет, представител на следвоенното поколение. — Б.пр.