Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (38)

В Ла Гарига купи кървавица: пресничка, добре сварена, приготвена с кръв и яйца. Сред всички европейци немците, а след тях и каталонците съумяват най-добре да оползотворят свинското месо. Като изключим пушения бут, винаги мек и недостатъчно вкусен, местните прасета имаха честта да допринасят за създаването на истински чудеса на въображението под формата на колбаси. Великолепно потвърждение на тия разсъждения беше отрупаният с колбаси тезгях във „Фонда Еуропа“ — ресторант, където Карвальо прескачаше от време на време, за да установи както винаги с изненада и възхищение, че заведението не е изменило на добрата си гастрономическа традиция. Върху тезгяха бяха натрупани колбасите, от които се приготвяше блюдото, фигуриращо в менюто под наименованието „Домашни свински колбаси от Лерона“. Като всяка добра руда, и това блюдо имаше свой баласт. До превъзходните местни салами, по всяка вероятност от Лерона, се мъдреха и фабрични наденици, и влажният пушен бут, който сякаш бе по-скоро киснат в морето, а не сушен на слънце. Тъй нареченият пушен бут имаше известна далечна прилика със събрата си от Парма, но никога не успяваше да стане така вкусен и крехък, както италианския. Да поръчаш „Домашни свински колбаси от Лерона“ като предястие, си беше чисто пантагрюелски каприз, който предполагаше внимателен подбор на следващите ястия. Човек трябваше да се откаже от шунките и саламите и да се съсредоточи в гамата от наденици, като се започне от твърдия суджук и се стигне до въздушния и лек колбас с яйце или до кървавицата. Келнерът оставяше на масата цял тон колбаси, един нож за рязане и подходяща за тази операция дъсчица. След като успокоеше терзаещия всеки Пантагрюел страх да не би да умре, без да е вкусил от всичко, Карвальо винаги си поръчваше и друг „специалитет на «Фонда Еуропа»“ — чревца и крачета, също така нежни, както суровите кастилски звуци на устните на андалусците. Харесваше му стремежът на клиентите на „Фонда Еуропа“ да погълнат колкото се може по-големи количества. Това се забелязваше особено в пазарните дни, когато заведението се изпълваше с търговци и пътници, обединени от желанието да опитат най-дълбоките и широки блюда. Пък и ресторантът беше доста просторен — всеки можеше да се уедини и да се съсредоточи в храненето, без да се опасява, че от съседната маса завистливо ще гледат в чинията му, също както мъжете втренчват очи в женските деколтета. Наивните рисунки по стените бяха вече излезли от мода, но също придаваха гастрономически нотки на обстановката. Сюжетите и цветовете спомагаха за храносмилането — може би защото и едните, и другите съществуваха метафизически, или защото утолилият глада си гастроном е склонен да се разнежи и пред най-наивната живопис на един вече овехтял модернизъм. За съжаление виното отстъпваше по качество на храната. Карвальо предпочете бутилка „Риоха“, ала за сетен път установи съществуващото в Каталония несъответствие между превъзходната национална кухня и ниското качество на местните вина. Орехите с мед на „Фонда Еуропа“ бяха не по-лоши от десерта, който можеше да се вкуси в Ампурдан, и Карвальо си го поръчваше по-скоро от уважение към гастрономическата култура, отколкото от лакомия. Той вярваше в трагичното чувство към храната и му се струваше, че всеки десерт, с изключение на плодовете, предполага укорителна лекомисленост и че сладкишите убиват вкуса на трагизъм в блюдата, който човек би искал да усеща вечно.

След като напълно бе разгромил глада, Карвальо захапа една пура „Монтекристо“ и при първите кълбета дим се замисли за действителното положение на нещата. Някой се стремеше да представи убийството на Жаума в определена светлина и тези намерения бяха не само очевидни, но и неоспорими. Защо? Причина за това би могъл да бъде балансовият отчет на „Петни“, обаче компанията знаеше за липсващите суми и не бе предприела никакви юридически действия срещу вероятните измамници, дори нещо повече — като че ли ги прикриваше въпреки тревожните сигнали на Жаума. Къде бяха отишли тези пари? За какво? Срещу пуснатата в действие огромна машина — политическия натиск, за да се приключи по-скоро случаят, щедро заплатения „убиец“, който в съда щеше да се позове на оскърбената чест и щеше да бъде освободен след две години с няколко милиона в джоба, безпощадността, с която бе премахнат Ромберг — Карвальо разполагаше единствено със слабия довод на предоставените му от вдовицата пълномощия, прекалено крехък довод в сравнение с натиска, който в момента несъмнено се оказваше върху Конча Ихар. Ако вдовицата отстъпеше, оставаше само възможността да предизвика политически скандал с помощта на счетоводителя Алеман и лявото крило на приятелите на Жаума. „А на мен кой ще плати?“ Той търсеше не само материално удовлетворение от работата, но се стремеше да я доведе докрай, затова сега се измъчваше при мисълта, че ще остави загадката неразрешена, така както би го тормозила някоя машинка, недовършена заради липсата на винтче или ролка изолирбанд. Единственото, което го вълнуваше емоционално, беше синът на Ромберг. Съчувствието към Жаума беше чисто професионално, докато съчувствието към непознатото немско дете идваше от самото му сърце, от дълбините на паметта, съхранила детския ужас при вида на бедните малчугани от квартала, които войната, затворите, разстрелите или туберкулозата бяха лишили от бащи. Беззащитният вид на сираците, чиито остригани глави надничаха сред мушкатата по балконите, ръждясали като душите на хората, караха сърцето му да се свива тревожно, като на зверче, което в чуждата беда усеща предвестие за своето собствено нещастие.

— За обикновения човек всичко е трагедия — и развод, и смърт, и болест — казваше баща му. — На богатите винаги им остава по някой мек дюшек, та като паднат, не ги боли.

Може би онова немско дете разполагаше с мек дюшек за малкото си тяло, но той едва ли щеше да бъде достатъчен, за да смекчи болката от загубата на бащата, когото то боготвореше. За кой ли път Карвальо съжали за неудачното си възпитание, основано на стремежа към абсолютното. В Япония едно куче умряло от тъга, защото стопанинът му не се върнал у дома. Беше го прочел под една рекламна снимка на „Ла Вангуардия“, изложена във фотовитрината на улица Пелайо. Един мъж наръгал с нож съперника си, който се опитал да отнеме любимата му — каза един говорител по Радио Барселона. Едно момченце умряло от печал, защото родителите му се сдобили с братче, което щяло да наследи семейното богатство: беше видял и чул това в изпълнение на една подобна на крава трагичка на сцената на зала „Моцарт“. А може би немското момче щеше да израсне силно и уверено, далеч от властния си баща. Или пък с него можеше да се случи същото, както с Тайрън Пауър в „Синът на фурията“, попаднал в плен на своя садистичен чичо и настойник Джордж Сандърс. Гласът на зетя на Дитер никак не му беше харесал. Прусашки, би казал Карвальо. Без съмнение това беше прусашки глас според изкованата от традиционната мъдрост представа за прусака. Но после детето ще порасне, ще се отправи към южните морета, ще лови перли, ще наеме други хора, които да ловят перли вместо него, ще забогатее от принадената стойност, ще се върне в Берлин и ще унижи чичо си. Или пък ще расте разяждано от носталгия, ще се превърне в жалък несретник, ще се влюбва в момичета със силен характер, които няма да му обръщат внимание, и ще се самоубие, като погълне всички плочи на любимия певец, разтворени в киселина.

— Не би трябвало да раждаме деца. Каквото и да направим за тях, никога не можем да изкупим злината, че сме ги създали на тоя свят.

Така казваше баща му, особено след като го обсеби мисълта за бъдещата световна ядрена катастрофа. Всеки път, когато атомната гъба се появеше по страниците на „Ла Вангуардия“ или „Диарио де Барселона“, ден Еваристо Карвальо я посочваше обвинително и започваше малтусианска реч, която единствено детето слушаше и разбираше, че съществуванието му е една достойна за съжаление грешка, за която бащата се разкайва в името на доброто на сина си.

— Ако човечеството се споразумее да няма повече деца, за петдесет години земята ще опустее и ще бъде възвърната на първичните сили: зверовете, водата и слънцето.

До смъртта си Еваристо Карвальо изпитваше угризения всеки път, щом видеше сина си, и всячески се опитваше да изтрие от душата му бащинския инстинкт. Застанал на балкона, той наблюдаваше минаващите коли и поколения. Колите бяха символ на човешкото безумие, което караше човека да се устремява все по-бързо от небитието към смъртта. А децата, излезли от утробите на момичетата в квартала, бяха жертви, загубили всичко.

— Слушай, оная от номер седем родила още едно дете. Боже господи! Каква глупост. Да даваш жертви на тоя свят.

Карвальо много искаше да попита баща си дали щеше да мисли същото, ако бяха спечелили Гражданската война.